/Поглед Инфо/ Едното го казва президентът Ердоган, а другото са думи на лидера на опозиционната Народно-републиканска партия /кемалисти/, Калъчдароолу, които поставят всъщност рамката, в която се намира на този етап Турция.

И след година от т.н. опит за преврат от 15 юли Ердоган продължава да твърди, че „опитът за преврат е благословия от Аллах“, докато Калъчдароолу днес конкретизира пред „Дер Шпигел“ с „ние вярваме,че правителството, за да се възползва от ситуацията, остави опита за преврат да се развива до определен момент“. В същото интервю 68-годишният Калъчдароолу отрича, че ще се кандидатира за президент при изборите през 2019г, но е категоричен, че превратът е бил истински, отговорен за него „без съмнение“ е Фетуллах Гюлен, който дълго време е бил съюзник на Ердоган и неговата партия ПСР, но „войната между двамата доведе до смъртта на поне 300 души“. Неяснотите остават и въпросите относно този опит за преврат се множат не само в Турция. Тя не е случайна държава и броят на населението й /80 млн/ не е водещата опорна точка за такъв извод. Подготвените на високо държавно ниво под егидата на Ердоган възпоменания за годишнината от опита за преврат целяха масово включване на турските граждани в многобройните прояви и възстановка на събитието от 15 юли м.г.. Даде се възможност за мобилизация на местните власти в 81 вилаета, активираха се отново имами и проповедници от действащите вече 90 хил джамии на територията на цялата страна, за да организират многобройни 24-часови молитвени бдения, даде се поредна порция хляб на редица проправителствени журналисти да славят „прояви с такова голямо значение за демокрацията“ и се осигури нова задача на турските посланици в редица страни с цел „разясняване на истината“, посочване на виновните, които са „заплаха за сигурността на модерната и демократична държава“, както се е изразил и Н.Пр. Гьокче в София на нарочно организирана пресконференция. И докато Калъчдароолу в „Гардиън“ казва, че „несправедливост, произвол и дискриминация се превърнаха в определящите черти на режима на управляващата ПСР“, а опозицията като цяло твърди, че в Турция се е настанила еднолична диктатура, управляващите организират „Бдения за демокрация“ и определят Калъчдароолу като „заплаха за нацията и държавата“.

В цялата суматоха от събития и разнопосочни становища при съседите, в зависимост от гледните точки относно опита за преврат от 15 юли м.г., някак странно изглежда вълната от анализи, интервюта, мнения и всякакви позиции, които дни наред заливат българските медии, телевизии и социални мрежи. На всичкото отгоре се оказва, че се организира „тържество във фоайето на театъра в Щумен за годишнината от победата на здравите сили в Турция“. Имало и в разградско, ама не е сигурно. Затова пък посланик Гьокче получи възможност за няколко радио- телевизионни изяви с национален обхват, независимо от слухове за изолация от страна на турското правителство. И откритата неприязън на нашето общество във връзка с негови прояви, които се определиха като „намеса във вътрешни дела“.„Технически въпрос“ той нарече отсъствието си от срещите на нашия премиер с президента Ердоган в Анкара, но това е Турция, а нейната дипломация е с вековен опит. Правилото „да не се излагаме пред чужденците“ там има друг нюанс. Голямата държава няма да допусне неин представител да се поставя в ситуация, която би се приела за недопустима за „величието на империята“. Въпросът е ние защо отново губим мярката и на практика пропагандирахме проявите с възпоменания на събитията от 15 юли. Какво друго са изрежданията по минути и часове на случилото се на 15 юли, какви са жертвите и какви слухове са се носили, кое е следвало и кое не се е случило и т.н. Да, внимателното вглеждане в процесите и политиката на Турция е задължително, ако искаме да отстояваме интереси. Да, това е съсед, с който винаги сме искали и сме имали добросъседски отношения, но и досега имаме нерешени проблеми. И двете страни не забравяме историята, но нашата е особено болезнена и има неплатени сметки. Става дума за мярката и без да се пренебрегват анализите, които натрупват ценен опит за професионална дипломация и експертни знания, които са важни за взимане на добри управленчески решения. Особено в областта на външната политика и системите за управление в днешно време.

Същественото е да се намери сравнително точния отговор на въпрос дали се знае накъде отива Турция и наистина ли катастрофира „страната на Ататюрк“ в сблъсъка си с едноличната власт на управление на Ердоган? Наистина ли „Бденията за демокрация“ ще омаловажат „похода на справедливостта“ или онова, което „клокочи под повърхността“ ще избухне в даден подходящ момент? Че турското общество е разделено и че има пропаст между светски ориентираните граждани и онези консервативно настроени и верни до безразсъдство на исляма среди е общоизвестно. Че точно тези среди осигуряваха 15 години изборни победи за Ердоган не е никаква тайна. Но едни от най-важните следствия от този преврат или пуч, както го нарича посланик Гьокче, е настъпването наистина на края на влиянието на военните в Турция. След 4 преврата през последните 50 години, в дъното на които винаги са стояли военни, този опит за преврат е единствено неуспешния. След него се заговори, че „Турция - това е Ердоган“ и още „имаме празник на републиката, но република няма“. Опозицията в лицето на кемалистката НРП осъди опита за преврат, не заклейми репресиите срещу привържениците на проповедника Фетуллах Гюлен, обвинен като вдъхновител и организатор на преврата, не надигна особено висок глас срещу арестите на лидерите на парламентарно представената прокюрдска ДПН и даде основания да бъде наричана „контролирана опозиция“. Подобно на изразеното от нея становище, че „превратът е контролиран“. Резултатите от проведения на 16 май референдум / управляващите спечелиха само с 1%/, чиято цел беше Ердоган да получи народна подкрепа за исканата от него промяна на конституцията, която да превърне страната в президентска република и той да получи неограничени правомощия като президент, подтикнаха лидерите на опозиционната НРП да търсят пътища за разширяване на влияние и обединение на онези, които казаха „не“ на референдума. Още повече, че през 2019г. ще се провеждат избори, 2 в 1т.е. и за президент, и за парламент. Така се появи идеята за „Поход на справедливостта“, в който дни наред членове на НРП, привърженици на кемалистите, светски настроени граждани, умерени консерватори, демократи вървяха от Анкара до Истанбул и там в „Малтепе, азиатската част на мегаполиса, организираха милионен митинг, на който се противопоставиха на политиката на Ердоган. Според тях тя изолира Турция в международен план и въвлича страната в нестихваща криза във вътрешен план. Западните медии нарекоха Калъчдароолу, крачещ всеки ден пред участниците в „Похода на справедливостта“, „турския Ганди“, защото остава верен на мирния начин на изразяване на протест, защото остава тих и скромен в изяви, които настояват за промени. Срещу харизматичния, обигран и умеещ да манипулира хората Ердоган е застанал лидер, чиято човещина е пословична, но ораторските му качества са разбираеми само за интелигенцията и светските хора. Затова има становища в Анкара, че Калъчдароолу няма шанс да обедини заедно с членската маса на НРП кюрдите, демократите, левичарските организации, умерените консерватори т.е. всички, които смятат като него, че „те трябва да си празнуват не 15 юли, а 20 юли, когато въведоха извънредното положение. 20 юли е преврат срещу народа. 15 юли е на всички, 20 юли е позор и той е техен“. Впрочем извънредното положение е удължено за пореден път, независимо от уверенията, че скоро ще се отмени. В затворите остават хиляди, разследвани са още повече, арестите на интелектуалци продължават, а призивите да се докладва от населението за „подозрителни елементи“ продължават. Сигналите за „предателите“ се обявяват за гражданска съвест и изпълнен дълг към родината, без значение, че случаите на несправедливо очерняне никак не са малко. Провален е животът на цели фамилии. Трудно се приема и използването на ултимативен тон към лидери на чужди държави, обидни или нелицеприятни думи по техен адрес. Успелите да напуснат Турция казват, че по този начин се срива имиджа на страната , а изолацията й става повсеместна. Реакциите на критиките за нарушаване на права и свободи са в посока нови забрани и без значение дали става въпрос за недопускане на германски депутати да посещават бази на НАТО на турска територия или гневни слова за лицемерието на Европа, когато Анкара т.е. Ердоган не е доволен. Особено, ако ЕП препоръчва да не се бърза с приемане в ЕС. Тогава се говори за прилагане на „план Б“ и се заявява, че има алтернатива на членството в ЕС. Да, има. И други го избират. Въпросът е, че Анкара трудно би си го позволила при съществуващите търговско-икономически отношения с Берлин например. Ердоган умее да лавира, но докога? Ако „Походът на справедливостта“ даде кураж на опозицията и Калъчдароолу не се впечатлява от заплахи, че „няма да може да излиза на улицата“ след подобни прояви, тогава възниква един познат европейски проблем за липсата на лидери, които да са адекватни на времето, в което навлезе светът. Франция разчита на Макрон, Австрия е вперила очи във външния си министър Курц, Унгария си преизбира Орбан, руснаците не си представят живота без Путин, Китай още дълго ще аплодира Си Дзинпин, Меркел по всяка вероятност ще спечели отново наесен, защото се оказа достатъчно гъвкава и в интерес на държавата си и т.н., а това са все примери, че когато лидерът остава във форма и е с поглед към народа си, тогава няма излишни въпроси като „накъде отива….“.Ясно е, че кемализмът в Турция едва ли ще се върне в онази форма, която бе позната през 20 век. Мислещите турци наистина напускат страната си по всякакъв начин, расте бизнесът, който предпочита да се изнася извън държавата, извънредното положение се използва за преразпределение на търговско-икономическите ползи, военните нямат влияние и армията няма роля в политическия живот, а хората излизат по улиците и срещу опита за преврат, и поради репресиите и извънредното положение, поради задушаване от липсата на свободи и светски живот, с който са израснали. Няма спор, че при съседите тече процес на установяване на култ към личността на Ердоган. Той е новия герой в турската история. Дали пък в Турция, както и в арабските държави, по-голямата част от хората предпочитат силната ръка, лидерът, който може да налага волята и идеите си със сила, натиск и това да се приема за достатъчно демократично по техни си критерии? Това не са хората от големите турски градове, които искат свободите и демокрацията от времето на кемализма. Срещу тях са по-голямата част от консервативните среди и те ще са сред празнуващите 1 година от победата при опита за преврат. Те не се питат дали е „контролиран“ или предизвестен ли е бил Ердоган за него. Те следват лидера си. А на този етап това е Ердоган. Другото е въпрос на време и узряване на цяло едно общество, което засега се гледа под вежди с „инакомислещите“. Поне до 2019г и тогава „каквото сабя покаже“. Спорен остава и въпросът дали опозицията ще припознае кюрдите като съюзници в битката срещу „диктатора“? Засега нито опозиционната ПРН, нито прокюрдската ДПН са поканени официално на тържествата, а те са в разгара си. И то на фона на сложната и променлива геополитика, в която Ердоган толкова обича да играе основна роля. Дали турците имат като нашата поговорка, че „всичко е до време“?