/Поглед.инфо/ Офшорното балансиране е основано на вярата в американските традиции и разбирането за непоколебимите предимства на страната. Стратегията използва географското положение и признава, че другите държави трябва да уравновесяват силните съседи.

За пръв път през последните години голям брой американци поставят под съмнение външнополитическата стратегия на страната. Както показа проведеното през април 2016 г. допитване от центъра „Пю“, 57% от американците смятат, че САЩ трябва „да се заемат със собствените си проблеми и да позволят на другите да решават своите проблеми, както те смятат за добре“. В хода на предизборната кампания и демократът Бърни Сандърс, и републиканецът Доналд Тръмп винаги намираха подкрепа сред избирателите, когато се поставяха въпросите за стремежа на САЩ да налагат демокрация, за субсидирането на отбраната на съюзниците и за прибягването до военна намеса. Само Хилари Клинтън защитаваше статуквото.

Недоволството на американците от доминиращата външнополитическа стратегия не трябва да предизвиква учудване, имайки предвид последните 25 години. В Азия Индия, Пакистан и Северна Корея увеличават своите ядрени арсенали, а Китай отправя предизвикателство към статуквото в регионални води. В Европа Русия присъедини Крим, а отношенията на Вашингтон с Москва се оказаха на най-ниското равнище от епохата на Студената война. Американските войски както и преди воюват в Афганистан и Ирак, но победата не се вижда. Въпреки ликвидирането на по-голямата част от първоначалните лидери, „Ал Кайда“ се разпространи в целия регион. Арабският свят е обхванат от хаос – до голяма степен заради решението на САЩ да съдействат за смяната на режимите в Ирак и Либия и опитът да направят това в Сирия. От този хаос се роди „Ислямска държава“. Многобройните опити на САЩ да разрешат паластинско-израелския конфликт завършиха с провал, вероятността от съществуването на две държави сега е по-далечна от всякога. В същото време демокрацията изживява спад в целия свят, а използването на мъчения, убийства с помощта на дронове и други морално противоречиви методи сериозно навредиха на имиджа на САЩ като защитници на човешките права и международното право.

Не само САЩ носят отговорност за всички тези беди, но те имат отношение към повечето от тях. Неуспехите са естествен резултат от погрешната външнополитическа стратегия за либерална хегемония, която демократите и републиканците следваха в продължение на много години. Според този подход САЩ трябва да използват силата си не само за решаването на глобалните проблеми, но и за укрепването на световния ред, основаващ се на международните институции, представителните органи на властта, свободните пазари и уважението на човешките права. Като „изключителна държава“ САЩ имат правото, задължението и мъдростта, за да контролират политиката във всички точки на планетата. По същество либералната хегемония е ревизионистка външнополитическа стратегия: вместо да изисква от Америка поддържането на баланса на силите в ключови региони, тя принуждава Съединените щати да налагат демокрацията по цял свят и да защитават човешките права, ако те са в опасност.

Съществува по-подходящ вариант. Следвайки стратегията на „офшорното балансиране“, Вашингтон ще се откаже от амбициозните усилия за преобразяване на обществата в другите страни и ще се концентрира върху това, което наистина е важно: запазване на американското доминиране в Западното полукълбо и противодействието на потенциални хегемони в Европа, Североизточна Азия и Персийския залив. Вместо да играе ролята на световен полицай, САЩ трябва да насърчават останалите държави към активно участие в сдържането на надигащи се държави и да се намесват само в случай на необходимост. Това не означава отказ от позицията на единствената в света супердържава или завръщане към стратегията „Америка – това е крепост“. По-скоро офшорното балансиране ще позволи да се запазят силите и по този начин да се осигури лидерската роля на САЩ в бъдеще и да се укрепи свободата вътре в страната.

Определяне на правилните цели

САЩ са най-успешната велика държава в съвременната история. Останалите водещи страни е трябвало да се примиряват с наличието на заплахи край своите граници – дори Великобритания на няколко пъти се е сблъсквала със заплаха от нахлуване през Ла Манша. САЩ не са имали такива проблеми в течение на повече от 2 столетия. Далечните страни не представляват заплаха заради огромните океани, отделящи ги от Америка. Френският посланик в САЩ от 1902 до 1924 г. Жан-Жул Жюсеран е написал: „На север страната граничи със слаб съсед, на юг – с друг слаб съсед, на изток – риба и на запад – риба“. Освен това САЩ притежават огромни териториални и природни ресурси, многобройно енергично население, което е позволило да се създаде най-голямата икономика в света и най-силният военен потенциал. САЩ също така имат на въоръжение хиляди ядрени бойни глави, затова нападението срещу американската територия е още по-малко вероятно.

Тези геополитически предимства дават огромен простор за грешки: само толкова защитена страна може да се опита да промени света по свое усмотрение. Едновременно с това тези предимства й позволяват да остава мощна и защитена, без да прибягва към скъпоструващи външнополитически стратегии. Нейната главна задача – да се поддържа силата на САЩ на максимум, в идеален вариант това е доминиращо положение на планетата. На първо място става дума за запазването на господството в Западното полукълбо.

Но за разлика от изолационистите привържениците на офшорното балансиране смятат, че и извън пределите на Западното полукълбо съществуват региони, които си струват американските усилия. Днес за САЩ са значими три региона: Европа, Североизточна Азия и Персийския залив. Първите два – това са ключовите центрове на индустриална мощ и дом на останалите велики държави, а третият произвежда почти 30% от световния петрол.

Главният проблем в Европа и Североизточна Азия е подемът на регионалните хегемони, които ще доминират там също, както САЩ на Запад. Държавата хегемон трябва да притежава огромна икономическа тежест, способността да разработва съвременни оръжия, потенциал за проекция на сила в света и, вероятно, достатъчни ресурси, за да изпревари американците в оръжейната надпревара. Такава държава дори може да си създаде съюзници в Западното полукълбо и да се намеси в ситуацията в близост до Съединените щати. Главната цел на САЩ в Европа и Североизточна Азия – да се поддържа регионалния баланс, за да може най-силната държава от всеки регион – в този момент това са съответно Русия и Китай – да продължат да се тревожат по повод на своите съседи и да не се интересуват от Западното полукълбо. В Персийския залив САЩ имат интерес да блокират хегемона, който може да се намеси при доставките на петрола и така да нанесе щети на световната икономика и да заплаши благополучието на Америка.

Офшорното балансиране е реалистична стратегия, имаща ограничени цели. Налагането на мир, макар и желателно, но не е сред нейните цели. Това не означава, че Вашингтон трябва да приветства конфликтите и да се откаже от дипломатическите и икономическите инструменти за предотвратяването на войни. Но за тази цел не могат да се използват само американски войски. Целта на офшорното балансиране също така не може да бъде прекратяването на геноцид, като този в Руанда от 1994 г. Но следването на тази стратегия не изключва провеждането на подобни операции при условие, че необходимостта е очевидна, мисията и изпълнима и американското ръководство е убедено, че намесата няма да доведе до влошаване на ситуацията.

Как всичко това работи

Офшорното балансиране предполага, че САЩ ще определят своето военно-политическо поведение в съответствие с разпределение на силите в три ключови региона. Ако на хоризонта няма потенциален хегемон в Европа, Североизточна Азия или Персийския залив, тогава няма основание и за разполагането на сухопътни войски или ВВС, съответно няма необходимост и от увеличаването на военния потенциал в самата Америка. За да се натрупа достатъчно тежест за доминиране в региона, ще се необходими много години, затова Вашингтон ще има време за откриване на заплахите и изработването на адекватен отговор.

В този случай САЩ трябва да се отнасят към страните от региона като към първа отбранителна линия, позволявайки им да поддържат баланса на силите в собственото си пространство. Вашингтон може да предостави помощ на съюзниците си и да им обещае подкрепа в случай на заплаха от нападение, но трябва да се въздържа от разполагането на значителни военни контингенти извън границите си. В някои случаи има смисъл от запазване на съответната инфраструктура, например, малки контингенти, обекти за събиране на разузнавателни данни или складове за военна техника, но като цяло трябва да се прехвърли отговорността на регионалните държави, които в по-голяма степен имат интерес да предотвратят доминирането на една държава над тях.

Ако тези страни не могат да сдържат потенциалния хегемон със собствени сили, САЩ трябва да помогнат, разполагайки достатъчна огнева мощ в региона, за да изменят баланса на силите в своя полза. Понякога това означава изпращането на войски преди да е избухнала войната. Например, в годините на Студената война САЩ запазваха значителни сухопътни контингенти и ВВС в Европа, смятайки, че западноевропейските страни не са в състояние да сдържат със собствени сили Съветския съюз. В други случаи американците могат да се намесят след започването на войната, ако има вероятност, че една от страните ще се превърне в регионален хегемон. Така беше по време на двете световни войни: САЩ се намесваха, когато ставаше ясно, ме Германия може да се превърне в доминираща сила в Европа.

С други думи, целта е да се държим колкото е възможно по-дълго време настрани, осъзнавайки при това, че понякога трябва да се премине към активни действия. В случай на необходимост САЩ трябва да заставят съюзниците си да поемат основния товар, а американските войски трябва да се изтеглят възможно най-бързо.

Офшорното балансиране има много плюсове. Ограничаване на регионите, които САЩ ще бъдат задължени да защитават, а също така привличане на други страни към изпълнението на своята част от задълженията ще позволи на Вашингтон да намали разходите си за отбрана, ще стимулира инвестициите и потреблението в страната; много по-малко американци ще рискуват живота си. Днес съюзниците възприемат американската защита като нещо подразбиращо се от само себе си. След края на Студената война този проблем само се задълбочи. Например, на САЩ се падат 46% от БВП на НАТО, при това те поемат 75% от военните разходи. „Това е социална помощ за богати“, язвително отбеляза политологът Бари Позън.

Офшорното балансиране също така ще намали риска от тероризъм. Либералната хегемония задължава САЩ да разпространяват демокрацията в непознати държави, което по някой път налага военна окупация и винаги подразбира намеса в местната политическа система. Такива действия винаги предизвикват националистическо възмущение и тъй като противниците ни са прекалено слаби, за да могат директно да се противопоставят на САЩ, те използват тероризма. Струва си да припомним, че един от основните мотиви за действията на Осама бин Ладен бе присъствието на американски войски в неговата родина Саудитска Арабия. Либералната хегемония не само стимулира появата на терористи, но и облекчава тяхната дейност: смяната на режимите за налагане на американските ценности подкопава местните институции и създава неконтролирани пространства, в които процъфтява екстремизмът.

Офшорното балансиране ще смекчи този проблем чрез отказа от социално инженерство и минималното присъствие на войски. Американските войски ще се намират на чужди територии, само ако държавите от ключовия регион бъдат заплашени от потенциален хегемон. В този случай възможната жертва ще възприема САЩ като спасител, а не като окупатор. Когато заплахата бъде ликвидирана, американските войски могат отново да се скрият зад хоризонта, вместо да остават в страната и да се месят в местната политика. Демонстрирайки уважение към суверенитета, офшорното балансиране едва ли ще стимулира антиамериканския тероризъм.

Убедителна история

Днес офшорното балансиране може да ни изглежда като радикална стратегия, но в продължение на много десетилетия именно то определяше логиката на американската външна политика и вършеше добра работа за страната ни. През 19 век САЩ бяха заети с разширяването на своите територии в Северна Америка, строителството на мощна държава и осигуряваното на хегемония в Западното полукълбо. Осъществявайки тази задача към края на столетието, страната имаше интерес от запазването на баланса на силите в Европа и Североизточна Азия. Въпреки това тя позволи на великите сили в двата региона да се сдържат една друга, прибягвайки до военна намеса единствено, когато балансът на силите се нарушаване – по време на двете световни войни.

В годините на Студената война САЩ нямаха избор – изискваше се военно присъствие в Европа и Североизточна Азия, защото нашите съюзници не можеха да сдържат СССР със собствени сили. Затова Вашингтон сключваше съюзи, разполагаше войски в двата региона, воюва в Корея, за да се противопостави на съветското влияние в Североизточна Азия.

В Персийския залив САЩ се държаха настрана, предоставяйки на Великобритания главната роля в противодействието на доминацията на една или друга държава в богатия на петрол регион. Когато през 1968 г. британците обявиха, че се изтеглят от Персийския залив, американците се обърнаха към персийския шах и краля на Саудитска Арабия, за да възложат на тях тази задача. След свалянето на шаха през 1979 г. администрацията на Джими Картър /1977-1981/ започна да създава сили за бързо реагиране, за да не допусне доминирането на Иран или СССР в региона. По същата тази причина администрацията на Роналд Рейгън /1981-1989/ помагаше на Багдад по време на Иракско-иранската война /1980-1988/. Американските войски стояха далеч до нахлуването на Саддам Хюсеин в Кувейт през 1990 г., което можеше да усили влиянието на Ирак и заплашваше Саудитска Арабия и останалите нефтодобивни държави от региона. За възстановяването на регионалния баланс администрацията на Джордж Буш баща /1989-1993/ изпрати експедиционни войски, за да освободи Кувейт и да нанесе удар по военната машина на Саддам Хюсеин.

С други думи, в продължение на почти 100 години офшорното балансиране позволяваше да се предотвратява появата на опасни регионални хегемони и да се запази глобалния баланс на силите, който осигуряваше безопасността на САЩ. Показателно е, че когато американските политици се отказваха от тази стратегия – например във Виетнам, където Вашингтон нямаше жизненоважни интереси – всичко завършваше със съкрушителен провал.

Събитията след края на Студената война ни преподадоха същия урок. В Европа след разпадането на СССР нямаше доминираща държава. Съединените щати трябваше постепенно да съкратят военното си присъствие, да развият приятелски отношения с Русия и да предоставят на европейците решението на въпросите свързани със сигурността на Европа. Вместо това САЩ разширяваха НАТО и игнорираха интересите на Русия, което в крайна сметка доведе до конфликта в Украйна и сближаването на Москва с Пекин.

В Близкия изток САЩ също трябваше да се отдръпнат на разстояние след войната в Персийския залив и да позволят на Иран и Ирак да се уравновесяват един друг. Вместо това администрацията на Бил Клинтън /1993-2001/ провеждаше политика на двойно сдържане, която изискваше присъствието на сухопътни войски и ВВС в Саудитска Арабия, за да се сдържат Иран и Ирак едновременно. Администрацията на Джордж Буш /2001-2009/ провеждаше още по-амбициозна стратегия на „регионалната трансформация“, която доведе до скъпо струващите неуспехи в Афганистан и Ирак. Администрацията на Обама повтори тази грешка – тя помогна да се свали Муамар Кадафи в Либия и съдейства за ескалирането на хаоса в Сирия, настоявайки на това, че Башар Асад трябва да си отиде, и подкрепяйки някои негови противници. Отказът от офшорно балансиране след Студената война стана рецепта за провали.

Напразните надежди на хегемонията

Привържениците на либералната хегемония използват редица неубедителни аргументи. Обикновено твърдят, че само силното лидерство на САЩ може да съхрани реда в света. Но глобалното лидерство не е самоцел, то е желателно, когато носи полза непосредствено на САЩ.

Други привърженици на либералната хегемония смятат, че американското лидерство е необходимо като противодействие срещу новите транснационални предизвикателства, които произтичат от разпадащите се държави, тероризма, престъпните мрежи, бежанските потоци и прочие. Атлантическият и Тихият океан не осигуряват достатъчна защита от тези заплахи, но от друга страна, благодарение на съвременните военни технологии на САЩ им е по-лесно да налагат своята власт в света и да се борят с тези заплахи. С други думи съвременното „глобално село“ е по-опасно, но едновременно с това е и по-лесно за управление.

За тази гледна точка е характерно преувеличаване на заплахите и надценяване на възможностите на Вашингтон да се справя с тях. Престъпността, тероризмът и други проблеми предизвикват безпокойство, но те едва ли са съдбовните заплахи, изискващи военно решение. И обратно, постоянната намеса в работите на други държави и особено честите военни интервенции предизвикват недоволство, пораждат и корупция и по този начин изострят транснационалните заплахи. Дългосрочното решение на проблемите може да дойде само от компетентно местно управление, а не от тежката ръка на САЩ като световен полицай.

Привържениците на статуквото се опасяват, че офшорното балансиране ще позволи на други държави да сменят САЩ на върха на глобалната власт. Всъщност стратегията ще удължи доминирането на страната, позволявайки й да се съсредоточи върху ключови цели. За разлика от либералната хегемония, офшорното балансиране не предполага пилеене на ресурси за скъпо струващи и контрапродуктивни кръстоносни походи, което ще позволи на държавата да инвестира в компоненти на дългосрочната сила и процъфтяване: образованието, инфраструктурата, изследванията и разработките. Да си припомним, че САЩ станаха велика държава, без да участват във войни зад граница, и градяха икономика на световно равнище. През последните 30 години Китай се придържа към аналогична стратегия. Докато САЩ харчеха трилиони долари и поставиха под заплаха своето лидерство в дългосрочна перспектива.

Още един аргумент – американската армия трябва да бъде дислоцирана по цялото земно кълбо, за да пази мира и да осигурява отвореността на глобалната икономика. Съгласно тази логика, съкращаване на военното присъствие ще доведе до възобновяване на конфликтите между великите държави, пагубно икономическо съперничество, в крайна сметка ще пламне голяма война и САЩ няма да могат да останат встрани. По-добре е страната отново да влезе в ролята на световния полицай, вместо да рискува с повторението на 30-те години на миналия век.

Подобни опасения са неубедителни. Първо, такъв аргумент предполага, че по-активното участие на САЩ в европейските дела е можело да предотврати Втората световна война – само че това твърдение изобщо не пасва на непоколебимия стремеж на Адолф Хитлер към война. Регионалните конфликти понякога ще пламват, независимо от действията на Вашингтон, но в тях не си струва да се намесваме, ако не са засегнати жизнените интереси на САЩ.

Понякога при регионалните конфликти САЩ наистина стояха настрани – Руско-японската война, Ирано-иракската война и сегашният конфликт в Украйна. Това противоречи на твърденията за неизбежното въвличане на Америка в конфликтите. А ако страната е принудена да води война с друга велика държава, по-добре е да не бърза и да остави другите държави да носят основната тежест. В двете световни войни Америка се включи последна и след тях стана по-силна, именно защото изчакваше.

Последните събития ни карат да се съмняваме, че американското лидерство осигурява мир. През последните 25 години Вашингтон започна или поддържаше няколко войни в Близкия изток и съдействаше за малки конфликти в други региони. Ако стратегията на либералната хегемония е насочена към укрепване на глобалната стабилност, то тя не се справя с тази задача. От гледна точка на икономиката стратегията също не донесе особени резултати. Осланяйки се на своята защитеност в Западното полукълбо, САЩ могат свободно да търгуват и инвестират средства във всеки доходен проект. Понеже всички държави са заинтересовани от такава дейност, Вашингтон не трябва да се залавя с ролята на световния полицай, който бди над икономическото взаимодействие с другите държави. Всъщност американската икономика би се намирала сега в по-добро състояние, ако правителството не харчеше толкова много пари, за да управлява света.

Привържениците на либералната хегемония смятат също, че САЩ трябва да контролират цялото земно кълбо, за да не допуснат разпространението на ядреното оръжие. Твърди се, че ако Америка намали своята роля в ключовите региони или изобщо се махне оттам, държавите, свикнали с нейната защита, няма да имат друг избор, освен да се защитават със свои сили – тоест да разработват ядрено оръжие.

Нито една външнополитическа стратегия не може да бъде напълно успешна от гледна точка на борбата срещу ядреното разпространение, но офшорното балансиране може да се справи с тази задача по-добре от либералното господство. В крайна сметка тази стратегия не попречи на Индия и Пакистан да увеличат ядрения си потенциал, на Северна Корея да стане новият член на ядрения клуб, а на Иран да постигне значителен прогрес при реализирането на ядрената програма. Обикновено страните се стремят към ядрена бомба, защото се страхуват от нападение, но действията на САЩ за смяна на режимите само засилват тези опасения. Благодарение на офшорното балансиране, което предполага отказ от смяна на режимите и съкращаване на американското военно присъствие, държавите ще имат по-малки основание да се надпреварват с ядрени проекти.

Илюзията на демокрацията

Други критици отхвърлят офшорния баланс, защото смятат, че САЩ разполагат с морален и стратегически императив да насърчават свободата и да защитават човешките права. Според тях, разпространяването на демокрацията ще спаси света от войни и жестокости и ще съхрани сигурността на Съединените щати.

Никой не знае какъв ще бъде светът, съставен изключително от либерални демокрации, но разпространяването на демокрацията под дулото на автомата рядко е успешно, а създаващите се демокрации са особено податливи на конфликти. Заедно с това, за да укрепват мира, САЩ в крайна сметка ще водят безкрайни войни. Нещо повече, насилственото налагане на либерални ценности в чужбина може да подкопае значението им у дома. Глобалната война с тероризма и свързаните с нея опити за внедряване на демокрация в Афганистан и Ирак доведоха до изтезания на затворници, целенасочени убийства и мащабно следене на електронната кореспонденция на американските граждани.

Някои привърженици на либералната хегемония настояват, че смекчената версия на тази стратегия ще позволи в бъдеще да се избягват катастрофи като тези, станали в Афганистан, Ирак и Либия. Те се заблуждават. Насърчаването на демокрацията изисква мащабно социално проектиране в обществата зад граница, които американците не разбират добре. Именно затова усилията на Вашингтон обикновено завършват с провал. В резултат на разрушаването на старите политически институции и изграждането на нови неизбежно се появяват победители и победени и последните често взимат оръжие в ръка. Когато това се случи, американските чиновници, сигурни, че залогът е доверието в САЩ, използват чудовищна военна сила, за да разрешат проблема, и страната се оказва въвлечена във все повече конфликти.

Ако американците искат да подпомагат разпространяването на либералната демокрация, най-добрият начин е да дават добър пример. Другите държави ще следват САЩ, ако виждат там справедливо благоденстващо и отворено общество. А за това трябва да се подобри положението в страната и по-малко да се манипулира политиката в чужбина.

Проблематичен и успокояващ фактор

Някои смятат, че Вашингтон трябва да се откаже от либералната хегемония, но да запази значителните си военни контингенти в Европа, Североизточна Азия и Персийския залив, най-вече за предотвратяване на възможни проблеми. Твърди се, че такава достъпна застраховка ще спаси живота на много хора и ще бъдат спестени пари в дългосрочен план, защото няма да се налага САЩ да се втурва на помощ, когато конфликтът вече е започнал. Такъв подход, понякога наричан „селективно въвличане”, изглежда привлекателно, но също няма да е ефективен.

На първо място, вероятно е връщането на либералната хегемония. Поело задължението да поддържа мира в ключови региони, американското ръководство ще се изкушава да се занимава с разпространяване на демокрацията, като стъпва върху убеждението, че демократите не се бият помежду си. Точно този довод се използва при разширяването на НАТО след Студената война, чиято цел, беше формулирана като „единна и свободна Европа”. В истинския живот чертата, разделяща „избирателното въвличане” от либералната хегемония, лесно се заличава.

Привържениците на селективното въвличане твърдят също, че самото присъствие на войските на САЩ в различни региони гарантира мир, затова американците не трябва да се тревожат за въвличане в отделни конфликти. С други думи, разширяването на задълженията за гарантиране на сигурността носи малък риск, защото никога няма да се наложи да ги изпълнява.

Но такава гледна точка е прекалено оптимистична: съюзниците често действат необмислено, а Съединените щати могат сами да предизвикат конфликти. В Европа успокояващият фактор от присъствието на САЩ не предотврати Балканските войни от 90-те години на миналия век, Руско-грузинския конфликт през 2008 година и сегашния „клинч” в Украйна. В Близкия изток Вашингтон носи основната отговорност за последните няколко войни. Днес е реално възможен конфликт в Южнокитайско море, въпреки съществената роля на ВМС на САЩ в региона. Разполагането на американски войски по цялото земно кълбо не гарантира автоматично мира.

Селективното въвличане не решава и проблема с прехвърлянето на цялата отговорност на САЩ. Днес Великобритания извежда войски от континентална Европа, а същевременно НАТО говори за растяща заплаха от страна на Русия. Очаква се Вашингтон отново да се заеме с решаването на проблема, макар че мирът в Европа трябва да вълнува повече държавите от региона.

Стратегията в действие

Как ще изглежда офшорното балансиране в съвременни свят? Трудно можем да си представим предизвикателство към американската хегемония в Западното полукълбо, освен това, към момента не се вижда потенциален хегемон в Европа и Персийския залив – това са добрите новини. А сега към лошите: ако Китай продължи своя впечатляващ подем, то той ще се стреми към хегемония в Азия. САЩ трябва да предприемат сериозни усилия, за да не допуснат това.

В идеалния вариант Вашингтон трябва да се опира на регионалните държави при сдържането на Китай, но тази стратегия не е сигурно, че ще заработи. Китай не само може да се окаже по-силен от своите съседи, но и самите страни се намират далеч една от друга, затова ще им бъде трудно да създадат ефективна коалиция. На САЩ ще им се наложи да координират усилията на партньорите и да ги подкрепят със своята тежест. В Азия САЩ наистина са необходим участник.

В Европа САЩ трябва да се откажат от военно присъствие и да дадат НАТО на европейците. Няма смисъл да се държат в Европа американски войски, защото нито една държава не може да доминира в региона. Водещите държави, Русия и Германия, ще загубят своята относителна мощ заради намаляването на населението, а други потенциални претенденти за хегемони не се виждат. Наистина, прехвърлянето на отговорността за сигурността в Европа на европейците може да увеличи рисковете. Но ако избухне конфликт, той няма да заплашва жизненоважните интереси на САЩ. По тази причина САЩ няма смисъл ежегодно да харчат милиарди долари /и да рискуват живота на своите граждани/ в името на предотвратяването на такъв конфликт.

В Персийския залив трябва да се върнем към стратегията за офшорно балансиране, която отлично работеше преди прехода към двойно сдържане. Нито една държава сега не е в състояние да доминира в тази част на света, затова американците могат спокойно да изтеглят по-голямата част от своите войски.

Що се отнася до „Ислямска държава“, то решаването на този проблем трябва да бъде предоставено на регионалните държави, ограничавайки ролята на Съединените щати до доставките на оръжия, предаването на информация и подготовката на военни. ИД е сериозна заплаха за страните от региона, но по-малко значим проблем за САЩ, а най-доброто дългосрочно решение – да се усъвършенстват местните институции и в това Вашингтон не може да помогне.

В Сирия е целесъобразно на Русия да се позволи да поеме водещата роля. Сирия, стабилизирана под контрола на Асад или разделена на враждуващи минидържави, не е заплаха за интересите на Америка. Президентите и от Демократическата, и от Републиканската партия успешно са сътрудничили с режима на Асад в миналото, а разделена и слаба Сирия няма да заплашва баланса на силите. Ако гражданската война продължава, това ще бъде проблем на Москва, макар че Вашингтон ще трябва да бъде готов да помогне за политическото урегулиране.

Отношенията с Иран трябва да се подобряват. Нарушаването на ядреното споразумение от Техеран не е в интерес на САЩ, възобновяването на надпреварата за ядрената бомба е по-вероятно, ако иранците се страхуват от американски удар – за това е необходимо да се развиват отношенията. Освен това, с увеличаването на своите амбиции Китай ще търси съюзници в Залива, и Иран може да оглави този списък. Като потвърждение на тези думи, през януари китайският президент Си Цзинпин посети Техеран и подписа 17 договора. В интерес на САЩ е да се противопоставят на китайско-иранското сътрудничество в сферата на сигурността, а за целта трябва да се протегне ръка на Иран.

Ислямската република има голямо население и притежава по-голям икономически потенциал, отколкото арабските й съседи, затова рано или късно тя може да достигне ниво, когато ще бъде в състояние да доминира в региона. Ако тя започне да се движи в тази посока, САЩ трябва да помогнат на останалите страни от Персийския залив да балансират Техеран, съобразявайки своите действия и военно присъствие в региона с мащаба на опасността.

Заключение

Всички тези стъпки взети заедно ще позволят на САЩ да намалят разходите си за отбрана. Макар американските войски да останат в Азия, тяхното изтегляне от Европа и Персийския залив ще освободи милиарди долари, също както и намаляването на разходите за борба с тероризма, приключването на войната в Афганистан и слагането на край на останалите операции в чужбина. САЩ ще запазят големите си ВМФ и ВВС, а също така малки, но силни сухопътни сили, и ще бъдат готови да ги увеличат в случай на необходимост. Но в близко бъдеще Америка ще харчи повече пари за вътрешни нужди или ще ги остави в джобовете на данъкоплатците.

Офшорното балансиране е външнополитическа стратегия, основаваща се на вярата в американските традиции и разбирането за непоколебимите предимства на страната. Стратегията използва изгодното географско положение и признава главния подбуждащ мотив: останалите държави трябва да уравновесяват прекалено силните или амбициозни съседи. Стратегията уважава националните чувства и не се опитва да налага американските ценности на други общества, фокусира се върху това да даде пример, който другите биха пожелали да следват. Както и в миналото офшорното балансиране не само отговаря на интересите на САЩ, но и съвпада с приоритетите на американците.

-----------

Джон Миършаймър, професор по политология в Чикагския университет.

Стивън Уолт, професор по международни отношения в училището „Кенеди“ към Харвардския университет.

Техният анализ е публикуван в сп. „Форин афеърс” № 4, 2016 г.

Вашингтон / САЩ