/Поглед.инфо/ „Ако не искате да имате Бог, а Бог е ревнив, ще трябва да се кланяте на Хитлер или на Сталин“

Томас Елиът

Изглежда повече от логично, че още в началото би трябвало да бъде подложен на дискусия въпросът доколко е коректно и възможно един психолог не само да поставя, но и да интерпретира проблематиката, зададена в заглавието на текста. Най-вече като имаме предвид, че не само представителите на други научни области и обикновените читатели, но и самите традиционни психолози смятат, че психологията няма място в анализите на мащабните социални, политически, исторически, религиозни и цивилизационни факти. А трябва да си остане само при онзи измислен обобщен и абстрактен човешки индивид и неговите „всеобщи психични преживявания“. Мисля си, че ако един психолог не усеща случването на истината било в ограничената по необходимост индивидуална екзистенция, било в исторически възпроизвеждащото се съществуване на общността, в чиято едновременна пулсация тази истина може да бъде само прозряна, но не и овладяна, значи той е подвластен или на смазващите окови на съответната идеологическа догматика, или на собствената си илюзия, че познава неща, до които всъщност не се е и докоснал. Фундаменталната трагедия не само на българските, но и на днешните психолози в цялата западна цивилизация е нашият драматичен отказ да се опитваме да се занимаваме с основанията на нашето собствено познание, да си поставяме животрептящите въпроси за неговата въобразена универсалност, което в процеса на психологическото образование ни дава абсурдната увереност, че предоставяме на студентите истини от крайна инстанция.

Разбира се, че тази драма не може да бъде провидяна от позициите на безкритично възприеманата догматика в психологическото познание и образование, впрочем резултат от властващата идеологема за универсалния характер на същата тази западна цивилизация. Подобни рефлексии са по силите единствено на една твърде различна и философски осмислена психологическа методология, възможно конструирана върху теоретичните принципи на Критическата философия на Имануел Кант. През последните близо 20 години се опитвах и си мисля, че успях да предложа точно такава психологическа парадигма, а именно Критическата психология /Л.Георгиев, 1999, 2000, 2013, 2014/, която за моя радост намери признание както в чужбина /Георгиев, 2017/, така и в самата България /Л.Георгиев и кол., 2017/. Нека съвсем накратко да припомня за какво всъщност става дума.

Oснованияta на идеята за Критическата психология се съдържат в базисния принцип на Кантовата критическа философия, че същността на нещата, които изследваме, е дадена на разума a priori като чисто разсъдъчно понятие, поради което тя е непознавама чрез твърде ограничените емпирични схеми на опита. Онова, което ние можем да опознаваме, всъщност е само безкрайната поредица от проявления на тази същност a posteriori, тоест в самия опит /Кант, 1967/. Пренесена върху терена на всяко едно психологическо познание, тази философска позиция предполага необходимостта да си спестяваме илюзиите, че сме опознали същности, тъй като всъщност ние опознаваме само проявления. А това означава, че е възможно и психологическо познание, което не се ограничава единствено върху индивидуалните психични преживявания и върху индивидуалното ниво на психичната регулация на мисленето и поведението, както това прави традиционната западна психология. Значи не само е възможно, но вероятно е необходимо и друго психологическо познание, чиято отправна точка да бъдат общностните или колективните психични преживявания и общностното или колективното ниво на психичната регулация на мисленето и поведението както на индивида, така и на самата общност. Още повече, че такава традиция съществува в историята на западната психология не само от периода на нейното възникване, но и след това, а тя намира своите конкретизации в народопсихологията на Вилхелм фон Хумболт, в народопсихологията или другата психология на Вилхелм Вунд, в теориите за колективните представи на Емил Дюркем и Люсиен Леви-Брюл, в концепцията на Зигмунд Фройд за религията, културата и табу-то, в аналитичната психология чрез архетипите на колективното несъзнавано на Карл Густав Юнг и в относително съвременната теория за социалните представи на Серж Московичи /Л.Георгиев, 2014, 2017/.

Иначе казано, илюзия е да си мислим, че е възможно само едно единствено психологическо познание, което на свой ред да си въобразява, че е в състояние да опознава същности и да се опитва да предлага универсални модели на човешките психични факти. За да бъда по-конкретен ще кажа, че идеята за психология е само чисто разсъдъчно понятие, дадено на разума a priori, поради което е невъзможно съществуването на едно единствено универсално психологическо знание. С други думи, идеята за психология като чисто разсъдъчно понятие има своята безкрайна конкретизация от проявления a posteriori в опита, което прави съвсем естествено съществуването на множество психологически познания и психологии, различаващи се от догматиката на традиционната западна психология, която в случая е само конкретно проявление на идеята за психология и психологическо познание.

Това означава, нито повече, нито по-малко, че Критическата психология като конкретизация на идеята за психология и психологическо познание, за което изходен пункт са общностните или колективните психични преживявания и общностните или колективните психични регулатори на мисленето и поведението, както и всяка една друга психология и психологическо познание, реализиращи себе си извън догматиката на съвременната западна психология, са съвършено естествени проявления на самата идея за психология, за които възможните анатеми на западната психология нямат абсолютно никакъв смисъл и значение. Нещо повече, такъв критически подход може да ни даде наглед и за универсалистките претенции на догматичната западна психология, защото извиращите от него особени критически рефлексии ще направят непосредствената връзка с културната претенция на западната цивилизация да бъде универсално значима за всички цивилизации на света.

Този критически психологически подход и базираната на него Критическа психология ще настояват и настояват да имаме предвид непрекъснато регулативното влияние на общностни психични структури от етнически, политически, религиозен, идеологически, исторически и цивилизационен порядък не само върху мисленето и поведението на отделните индивиди и самите общности изобщо, но и върху спецификата на научното мислене, познание и образование конкретно. С други думи, имайки предвид тези основания на критическия психологически подход, с увереност можем да приемем, че избраната тук проблематика не само може, но и вероятно е твърде необходимо да бъде интерпретирана тъкмо от психологически позиции, още повече, че етническата психология, политическата психология и психологията на историята, чрез които е възможна и една психология на религиите, са всъщност фундаменталните раздели на самата Критическа психология /Л. Георгиев, 2014, 2017/.

Впоследствие искам да подчертая категорично, че този текст не е толкова реплика, още по-малко преразказ на публикуваната наскоро книга на Брюно Тертре „Реваншът на историята“ /Tertre, 2017/, колкото опит да си представим в какво по-точно се изразява такъв реванш и дали той е възможен изобщо. Разликата между нас е още в избора на мото – Тертре избира Мюсе, който през 1836 г. твърди: „Всичко, което беше, вече не е; всичко, което ще бъде, още не е. Не търсете другаде тайната за нашите злини“!

Аз избирам твърде драматичното прозрение на Томас Елиът: „Ако не искате да имате Бог, а Бог е ревнив, ще трябва да се кланяте на Хитлер или на Сталин!“. Мога да допълня – или на множеството хитлерчета или сталинчета, които идват на власт в т.нар. „демократични страни“ след онази уникална колективна фантазия, дефинирана като „политически избори“. Още Алвин Тофлър настояваше, че и „при най-смелия полет на въображението ние не можем да си представим, че народът наистина участва в избора на онези, което ще го управляват“ /Тофлър, 1992/.

Но, ако ще се връщаме реално към ХІХ век, каквато е днешната тенденция не само при Тертре, а и сред мнозина други изследователи за обяснение на съвременната ситуация, то със сигурност ще трябва да си припомним вцепеняващата диагноза на Фридрих Ницше: „Бог е мъртъв! Той вече не участва в човешките дела!“ /Ницше, 2004/  – повтарям, тази реплика не е прогноза, а окончателна диагноза на цялата западна цивилизация. Една цивилизация, която през вековете устойчиво възпроизвежда западната претенция да владее света – от Древна Елада и Александър Македонски, през Римската империя и Римокатолическата църква, до новата идеологическа религиозност през последните близо 200 години. Една цивилизация, отказала се решително от Бога и религиозните си основания, но драматично отдадена на изкушението да осмисля своята божественост чрез „научните“ си постижения. Една цивилизация, заменила религиозния си фанатизъм, който дори регламентираше убийството на хора „в името на Христос“, с идеологически радикализъм, чрез който иска да наложи на света собствените си представи за устройство на човешкото общество, довел в крайна сметка до 80 милиона жертви само през войните от ХХ век. Една цивилизация, която чрез идеологемата за глобализацията след края на Студената война и до днес възпроизвежда не само своята вековна претенция да владее света, но и начина, по който това да се случва – чрез войни, чрез опити за овладяване на ресурсите на други страни, чрез провокиране на вътрешно-политически конфликти, чрез поощряване на местни компрадорски елити.

Въпросът е: ако народите и страните извън днешната западна цивилизация искат да вървят по свой самостоятелен път за себе си и за своите бъдещи поколения, то кое е най-сигурното психично средство за това? Отговорът е съвсем кратък – връщане към собствените религиозни основания, към собствените исторически традиции, към безпроблемното възпроизводство на собствената си религиозна и културна идентичност. С други думи, този всеобхватен стремеж днес е налице във всички останали цивилизации извън западната, а той може да бъде дефиниран като едно глобално религиозно възраждане, като съпротива и опозиция на западната идеологема за глобализацията. Иначе казано, ако правим опити днес да открием някакъв реален, а не въобразен „реванш на историята“, то той със сигурност минава тъкмо през това всеобщо религиозно възраждане.

Интересен, но вероятно и твърде показателен за западния начин на мислене, не само цивилизационно, но и научно, е фактът, че още преди да се появи ДАЕШ, още преди да се случат 11.09.2001 г. и днешните атентати в столиците на Европа, и общественото мнение, и научното познание в западната цивилизация се ограничаваше единствено върху исляма, когато ставаше дума за религиозно възраждане. Парадоксалното е, че същата тази тенденция наблюдаваме и днес, че „реваншът на историята“, когато се стига да подобно обобщение, се интерпретира единствено като „реванш на исляма“, което може и да е естествено следствие от всички ужаси на ислямския тероризъм днес, но пък ограничава твърде нашата картина за целия съвременен свят. И още нещо, което сякаш прикрива гузна съвест – ако под „реванш на историята“ се разглеждат само кървавите религиозно подкрепени атентати, водещи до невинни човешки жертви, то не се ли признава по този начин, че ислямът днес се реваншира за исторически преживените ужаси не само в по-далечното минало, но и за обявения от Джордж Буш-Младши „Нов кръстоносен поход“? В крайна сметка, ако западната цивилизация и Европа не осъзнаят съвременното драматично положение, в което се намират, то може би наистина в едно недалечно бъдеще „европейският свят ще се превърне в никому ненужно западно кътче на планетата Земя“ /Хънтигтън, 1999/. Защото изглежда, че западната идеологическа догматика не може да възприеме факта, че ако за западната цивилизация „Бог е мъртъв“ наистина отдавна, то това изобщо не е така за всички останали цивилизации на света. Повтарям – Бог е жив не само за исляма, но и за руското православие, за азиатския будизъм, за китайското конфуцианство, за привнесените отвън и местните японски вярвания, за индуизма, за африканските религиозни традиции, за юдаизма и т.н. Иначе казано, всеобщото религиозно възраждане извън западната цивилизация е уникален съвременен факт, който западният идеологически догматизъм не е в състояние да проумее. А дали това възраждане може да се дефинира във времеви измерения като краткосрочен реванш или по-скоро е дългосрочен реваншизъм, е може би въпрос, който нашите умове дори не могат да си поставят поради собствените ни идеологически догми.

Още в разцвета на антирелигиозната вакханалия на същата западна цивилизация, Андре Малро недоумява: „Въпросът е: като е разрушил Бога, съвременният европейски дух не е ли отнел на човека една опора, нещо съкровено и жизненоважно, не го ли е оставил още по-трагично самотен и беззащитен пред лицето на смъртта в невъзможността му да осмисли собственото си съществуване?“ /Л. Георгиев, 2014, 2017/. Не по-малко категоричен в своето отношение към идеологическата подмяна на може би фундаменталните основания на западната цивилизация е и Жак Меритен: „В съвременния западен свят, света на натрупването и позитивисткото разложение, на антитеологическата и антиметафизическата западна цивилизация, ни поразява жалкият продукт, наречен съвременен човек – неговото битие, откъснато от своите онтологически корени и трансцедентални обекти, което в търсенето на център в себе си, е, по думите на Херман Хесе, само вълк, виещ в отчаяние, зовящ към безкрайността! /Л. Георгиев, 2014, 2017/.

По уникален психологически начин тази драма обобщава Виктор Франкъл, основателят на Третата Виенска психотерапевтична школа, на логотерапията: „Основната причина за екзистенциалния вакуум на хората в западната цивилизация е, че в своята история те са претърпели две фундаментални загуби. Първата от тях е загубата на някои първични животински инстинкти, в които е заложено, чрез които е подсигурено животинското поведение. Втората от тях е загубата на традициите, които в определена степен са осигурявали екзистенциалните ориентири на тяхното съществуване. С други думи, няма инстинкт, който да им каже какво трябва да правят, и няма традиция, която да им каже какво са длъжни да правят; понякога те дори не знаят какво желаят да правят. Наместо това те или искат да правят това, което другите хора правят /конформизъм/, или правят това, което другите хора искат от тях да правят /тоталитаризъм/“ /Франкъл, 1994/.

Иначе казано, вече от позициите на Критическата психология, при отсъствието на действителна религиозна традиция, чрез подмяната на религиозните ценности с онези измислени фашистки, комунистически и либерални идеологически догми, незнайно защо обявявани за човешки ценности на западната цивилизация, идентифицирането с външни обекти  по никакъв начин не снема цялата драма на смисъла на съществуването, екзистенциалния вакуум. Може би няма да бъде погрешно, ако се каже, че този смисъл се определя най-вече от възпроизвеждащите се идеологически представи на експанзионизма, външната агресия и подчертано утилитарната употреба на живота. Няма как да бъде другояче, след като наукообразната идеологическа догматика ти внушава представата за едновременната смърт на тялото и душата – в такава ситуация ти ще формулираш не само индивидуални, но и общностни смисли на живота, такива цели, личностни и колективни, които да изчерпват самата екзистенция в лаконичното „Тук и Сега“, защото после или „След Това“ просто няма нищо. Впрочем в това се състои и фундаментална подмяна на религиозното светоусещане с идеологическите илюзии в цялата западна цивилизация – ако религиозната представа ти предлага Рая или Ада в Отвъдното, то иделогическите претенции и на фашизма, и на комунизма, и на либералната демокрация се свеждат до това, че са в състояние да ти осигурят Рая тук, на Земята /Л. Георгиев, 2014, 2017/. Какво безумие, а?

И обратното, когато всички останали цивилизации извън западната, реализиращи своето религиозно възраждане, ти внушават продължаващия живот на душата след смъртта на тялото, това ще означава, че твоят живот като смисъл не се изчерпва с „Тук и Сега“, тъй като този твой живот е само подготовка за онова, което ще настъпи „След Това“, след смъртта на тялото. Разбирате ли за какви фундаментално противоположни житейски смисли става дума, за какво драматично разминаване в светоусещанията на хората иде реч?

Да, наукообразната идеологическа догматика ще каже, че подобни представи са ненаучни, че те са признак на примитивно мислене, но обективното познание на Критическата психология ще твърди и твърди, че след като такива представи реално регулират мисленето и поведението на хората извън западната цивилизация, ние просто трябва да ги знаем, а не да ги анатемосваме като ненаучни или като признак на психична болест. В този случай можем само да си припомним предупреждението на Люсиен Леви-Брюл, че в измеренията на психичната регулация е невъзможен един общовалиден критерий за развитост и изостаналост, тъй като колективните представи, било идеологически, било религиозни, по един и същ психичен механизъм регулират мисленето и поведението /Леви-Брюль, 1994/.

Нека тук си си кажем откровено, че камикадзе не е ислямски фундаменталистки патент, а японско „изобретение“, наречено на онзи вятър, който през 1201 г. разрушава акостиралата на бреговете на острова флотилия на Тимур, който със сигурност е щял да подчини и Япония на своите имперски амбиции. Психологическият механизъм в поведението на японските камикадзета по време на Втората световна война е, че саможертвата в името на боговете и на общността ще ти донесе Рая в Отвъдното, което въобще не би могло да се интересува от западната оценка, че такова мислене е „ненаучно“ или е симптом на „психично заболяване“. Както казваше още Хосе Ортега-и-Гасет, нека „не бъдем простаци в науката, защото животът е по-голям от нея, защото той я прави възможна“ /Ортега-и-Гасет, 1993/. Не е признак на научно проникновение обстоятелството, че като не искаш да разбереш и да се опиташ да обясниш един житейски факт, то можеш просто с лека ръка да го подминеш и да го обявиш за ненаучен.

Твърде забележителен е фактът, че и трите монотеистични религии, в които Свещенният Текст – Тората, Библията и Коранът – съдържа точни указания за начина, по който се структурира човешкото общество и се решават фундаменталните екзистенциални въпроси, в различни ситуации в историята се проявяват като агресивни цивилизации. Иначе казано, в една или друга ситуация юдаизмът, римокатолическото християнство и ислямът реализират своите стремежи да структурират мащабни човешки общности на базата на собствените си представи за универсалния характер на своите религиозни доктрини. И няма как да бъде другояче, тъй като изходната позиция, че Твоят Бог е Единственият Създател на Видимия и Невидимия Свят предполага задължителното опредметяване на тази предварително преживявана религиозна представа.

Така например, както подчертава може би най-големият историк на ХХ век в западния свят, Арнолд Тойнби, преди края на ІІ век пр. Хр. Макавеите от бранители на еврейската религия от насилствено елинизиране се превръщат в създатели и управници на една от държавите-наследници на империята на Селевкидите, тези яростни борци против преследванията на свой ред се превръщат в преследващи и си поставят за цел да наложат юдаизма на покорените от тях нееврейски народи. Почти същото, макар и в други измерения, прави и пророкът Мохамед, който превръща създадения от него като религиозна концепция ислям от Мека в политическа доктрина за управление в Медина /Тойнби, 1995/, дори и да приемем, че това е опозиционен импулс против практическата реализация на идеята на римокатолическото християнство за глобална хегемония.

Що се отнася до Римокатолическата църква, достатъчно е да споменем, че към 1500 г., осем години след откриването на Америка от Колумб, в Новия свят са живели около 80 милиона души, а през 1550 г. от тях са останали само десет милиона. В Мексико, в частност, е имало около 25 милиона души към 1500 г., а към 1600 г. са останали само един милион местно население /Религиозните традиции…, 2006, с. 338/. Не е ли разбираем в такъв контекст споменатият вече факт, че идеологическата замяна на римокатолическото християнство с помощта на протестантсвото донесе онези десетки милиони човешки жертви само през ХХ век.

Цялата тази ужасяваща картина е следствие от регулативните функции на същите тези монотеистични религиозни представи, че след като твоят Бог е самият и единствен създател на видимия и невидимия свят, то ти си задължен да владееш света в Негово Име“. След обявената „Смърт на Бога“ в западната цивилизация, тази претенция се възпроизвежда от различните идеологически концепции, но всички те притежаващи в основата си една и съща идея – че те и само те носят със себе си представата за оптималното устройство на човешкото общество, което ще донесе Рая на Земята и ще направи хората свободни, хармонични и щастливи. В интерес на истината трябва да подчертая, че единствената християнска деноминация, която не носи със себе си подобни претенции, е мистичното руско православие, тъй като то стои най-близко до автентичното християнство и по никакъв начин не може и да си промисли да регламентира човешкото убийство „в името на Христос“, подобно на римокатолическото християнство.

Що се отнася до всички останали политеистични религиозни учения, то за тях мисълта за налагане на собствената доктрина и установяване на глобална хегемония е съвършено чужда. Те по-скоро винаги са се изживявали, изживяват се и днес, особено след собственото им религиозно възраждане, като възпроизвеждащи се регионални бариери пред всякакви исторически опити за налагане на световна хегемония, било от монотеистичните религиозни доктрини, било от идеологическата догматика /Л. Георгиев, 2014, 2017/.

В тази връзка е забележителен фактът, че още през 80-те години на ХХ век Дън Сяопин успешно преформулира китайската идентичност чрез регулативните функции на конфуцианството; преди повече от 15 години същото направи Владимир Путин, предефинирайки Русия като най-важният хилядолетен стълб на православието; последователите на Махатма Ганди в Индия като Джавахарлал Неру и Индира Ганди препотвърдиха, макар и с много жертви, индуистката идентичност на страната; поради уникалната си специфика съчетаното възпроизводство на будизма, джайнизма и даоизма с местните религиозни практики ками в Япония се оказва безпроблемно в продължение на хилядолетия; въпреки християнските и мюсюлманските претенции в огромната си част Африка продължава да мисли себе си чрез собствените религиозни и културни традиции. Да, вярно е, че ислямът и юдаизмът заемат особено място в това мащабно съвременно религиозно възраждане, но те произтичат от самата им сърцевина като монотеистични религиозни доктрини – да възпроизвеждат себе си като гаранция за онова необходимо установяване на въображаемия световен ред, адекватен на изискванията на Единствения Създател на Видимия и Невидимия Свят.

Ако разбираме уникалната специфика на юдаизма, изразяваща се в единството между Бог, еврейски народ, Тора и нейното тълкуване, тоест Един Бог, Един Народ, Един Свещен Текст, то въпреки установяването на Държавата Израел и в съвременните еврейски религиозни светоусещания се приема, че действителната история ще бъде трайно възстановена след бъдещото идване на Месията: „Тези пламенни месиански страсти се разпалват всекидневно чрез текста на литургията и от разпространената сред евреите вяра, вероятно противоречаща на всякаква външна логика, че еврейската история е съдбовно направлявана от Бога и следователно не може да бъде обект на нито една земна власт. Докато отвън ходът на историята изглежда като мрачния образ на „скитника евреин“, бродещ през вековете от един изгорен град в друг, евреите като цяло държат на един вътрешен курс на историята, история, която е изпълнена със смисъл, направлявана е от Бога и евреите заемат в нея главна роля. Ако нямаме предвид тази вяра, не бихме могли да вникнем в юдаизма и еврейската историческа приспособимост през вековете“ /Религиозните…, с. 627/. С други думи, възпроизводството на вярата в особената богоизбраност на еврейския народ и на месианските очаквания, положени в сърцето на юдаизма, предпоставят и ще възпроизвеждат съвременната и бъдещата конфликтност в международните отношения, породена от всеобхватното религиозно възраждане в света /Л. Георгиев, 2014, 2017/.

Мойсей разделя Червено море

Що се отнася до съвременния ислям, по-скоро бих се съгласил с Робърт Спенсър, който твърди, че „всичко, което прави Ислямска държава днес, е ислямско!“, в противовес на произтичащата от идеологическата западна догматика „политическа коректност“, за която би трябвало да се прави разлика между исляма като религия и днешния ислямски тероризъм и фундаментализъм – т.нар. „политически ислям“. Ислямът, уважаеми дами и господа, е едновременно етническа идеология и политическа религия още от времето на неговото възникване като вероятно замислена опозиция от Мохамед срещу глобалните претенции на римокатолическото християнство, който е осъзнал със сигурност, че в борбата срещу една „Голяма лъжа“ успешна може да бъде само друга „Голяма лъжа“. Така става обясним и психологическия факт, че в своето битие ислямът носи със себе си принципите на подчинението, войнствеността и може би не толкова римокатолическата и идеологическата западна универсалност, колкото мюсюлманската всеобхватност.

Причината за възпроизводството на тези принципи в историята се дължи на положената в основите на исляма двойственост, която присъства и в догматичните дискусии през Средновековието, и в периода на Реформацията в края на ХІХ и началото на ХХ век, и в съвременния мюсюлмански свят. Тази двойственост кореспондира със самия Коран, където, от една страна, Аллах е представен като типичен Трансцедентен Абсолют, който е издигнат необозримо над нещата от земния свят, но, от друга страна, и като Бог, който има своите властови атрибути и може да се намесва в съдбините на общността и на отделния човек, тоест като Бог, Иманентен на света. На нивото на всеки индивид тази двойственост предполага специфичния страхов синдром“ у мюсюлманина – дори и най-съкровеното религиозно преживяване е доминирано от чувството на страх и това е неизбежният страх от същия този теологически противоречив Бог, едновременно трансцедентен и иманентен спрямо света. Психологически този „страхов синдром“ е предпоставка както за подчиняемостта, така и за войнствеността, дори за агресията като израз на политическо поведение, особено при заплаха, реална или въображаема, чрез която се снема вътрешната конфликтност, а Аллах и Общността се превръщат в средство за реализация на моралния катарзис. По този начин, на такава психична основа, става твърде лесно осъществима военната мобилизация във всеки исторически момент, а в Корана се съдържат достатъчно указания за това как ще бъдат наградени личните усилия, дори саможертвата, в Името на Аллах и на Общността. По този начин става очевидно, че наблюдаваното ислямско възраждане днес е толкова всеобхватно, колкото и във всеки исторически етап в миналото. Това е така, защото предефинирането на тоталната субектност на исляма като монотеистична доктрина по отношение на политическата действителност в мюсюлманските общества се оказва тяхната единствена перспектива за реална съпротива спрямо загубата на техните собствени традиционни идентичности. В този смисъл ислямът не е само религиозно преживяване на мюсюлманския човек, което може да бъде различно при „нормалния“ и при „фундаменталиста“, но най-вече етническа идеология и политическа религия, чиито регулативни функции предполагат гаранциите за възпроизводството както на общността, така и на индивида в тяхната колкото въображаема, толкова и реална едновременност /Л. Георгиев, 2014, 2017/. Повтарям – илюзия е да смятаме, че днешните терористични актове в европейските столици са нещо различно от фундаменталните психични основания на исляма.      

Пророкът Мохамед решава спор при издигането на Черния камък

И накрая, връщайки се към началото на текста, мога да кажа, че със сигурност краят на Студената война се възприе от цивилизациите извън западната като „Краят на Идеологиите“, който предполага задължително възстановяване на традиционните религиозни основания на собствените общества като гарант за възпроизвоството както на самата държавност, така и на своите изконни идентичности.

Представяте ли си драматичната противоположност във възприятията за света и себе си между западната и незападните цивилизации – след края на Студената война чрез Франсис Фукуяма западната цивилизация си помисли, че е дошъл „Краят на историята“, обявявайки победата на либералната идеология /Fukuyama, 1992/; докато всички останали цивилизации на света предпоставиха „Краят на идеологиите“ и необходимото религиозно възстановяване на своята собствена история, която едновременно е и историята на света. С други думи, съвременната антирелигиозна и идеологически догматична западна цивилизация чрез глобалистката си идеологема „се удря челно“ в религиозния реваншизъм на историята днес – от една страна, с преживяваната изключителност на юдаизма и всеобхватност на исляма, и, от друга страна, с възстановяването на регионалното могъщество на руското православие, на конфуцианството, будизма, индуизма и т.н. И на края можем да си поставим изненадващия, но и стряскащ въпрос: къде сме ние, българите, в цялата тази днешна историческа ситуация?

Стенописът „Колелото на живота“ в Лековата къща в Панагюрище

Със сигурност подробният отговор на този въпрос изисква редица и всестранни изследвания, но тук ще се опитам да бъда съвършено кратък, още повече, че от позициите на Критическата психология историческите драми на нашата българска общност изглеждат твърде прозрачни. Дори и последните 139 години от ситуирането на Третата Българска Държава, без да се връщаме по-далеч в нашето минало, ни дават достатъчно основания да направим заключението, че нито българският народ, нито неговите т. нар. „елити“, могат да си представят, че са в състояние самостоятелно да осигуряват възпроизводството на българската държавност и на българската идентичност. От тази гледна точка е обяснимо, че в началото на ХХ век същите елити и общността възлагат тази задача на Германия, след 1944 г. на Съветския съюз и на Варшавския договор, а след 1989 г. на НАТО и на Европейския съюз.

Парадоксалното във всички тези случаи е, че и елитите, и общността, прикриват собствените си комплекси зад изявените като необходими „цивилизационни избори“. Българската драма е уникална, разбира се за този, който има смелостта и възможността да я осъзнае – българската общност, като Исторически Субект на Цивилизацията на Кирилицата и Православието, да прави „цивилизационни избори“ е проява на дълбоко общностно психично заболяване, на възпроизвеждащи се, но и уникални групови кризи на идентичността, на една, в крайна сметка, неповторима колективна шизофрения. С други думи, ако днес нашата общност незнайно защо си мисли, че е част от западната антирелигиозна и идеологически догматична западна цивилизация, а не самата тя да се реваншира религиозно като Исторически Субект на религиозна и културна Цивилизация, то тя рискува да бъде низвергната както от собствената си цивилизация, така и от онази западна цивилизация, спрямо която се стреми да прави „цивилизационен избор“. Просто такава е желязната психична логика на мащабните етнически, политически, религиозни, идеологически, цивилизационни и исторически процеси, за която моето предложение за нова психологическа парадигма – Критическата психология, е в състояние да формулира неподлежащи на съмнение доказателства.