Откакто си купих електронен четец с лек ужас забелязах, че съм променил маниера си на четене. А маниерът на четене е нещо по-консервативно дори от мозъка на престарял член на Ку-Клукс-Клан. Както казваше Умберто Еко, били са необходими векове на човечеството, да се научи да чете наум, защото в средните векове всъщност всяко четене е било на глас. С други думи – хората са упорито консервативни в начина, по който четат, защото книгите изискват отдаване, удобство и мислене, следователно начинът, по който четеш, е изключително важен.

Аз никога не съм бил от хората, които могат да четат по много книги наведнъж. Не се смейте, дори и квантовата физика е на моя страна – не можеш да бъдеш едновременно и на Марс, и на Сатурн. Всяка книга си е отделен свят, а ако щъкаш много между световете, започваш да приличаш на турист, който минава през красив град със свръхбърза скорост и изтървава удивителните детайли от пейзажа, които всъщност правят света достоверен.

Четенето е занимание самотно, отдадено и леко фанатично, така че разсейването с много книги едновременно винаги е било нещо като ерес за мен.

Откакто си взех електронен четец и го напълних с книги, колкото вероятно има в градската библиотека на средно българско градче, установих, че всичките ми предишни навици са отишли на кино. Чувството да си пред толкова литература е опияняващо. Невероятният достъп до много книги едновременно вече успя да ме разглези като първолак, попаднал в сладкарница, оставена без надзор. Гледам електронния списък с книги и понякога направо се чудя коя да чета.

Заради това почвам много книги едновременно. Преди ценях извисения край на книгата („бог е плюшено мече” – Керуак, „Странна работа! Не разказвайте никому нищо. Разкажете ли, ще ви стане мъчно за всички” - Селинджър), сега се научих да ценя грабващото начало, защото средата е толкова конкурентна. Имам много сюжети, които приличат на коктейли в бар – трябва да ме хванат веднага, ако искат да продължа с тях.

С някакъв останал ми здрав разум изкарвам по някоя книга докрай. Така ме заплени отново „Как се каляваше стоманата” на Николай Островски. Знам, знам, сега половината от вас се мръщят и се чудят защо по дяволите в епохата на еротичната разкрепостеност аз отново чета класики на соцреализма. Защото точно този жанр вече беше демаскиран. Оказа се, че соцреализмът е политическо фентъзи от невероятен мащаб. А „Как се каляваше стоманата” те хваща за гърлото, защото в нея една идея е показана като неотменима утопия, която е дошла завинаги. Тази книга е магично зарибяваща. Успя да ме хване отново през електронния четец. Автор и герой в нея се сливат по такъв начин, че в един момент започваш да си казваш, че Островски е търсач на рая, но понеже няма религиозни термини, го описва с политически такива.

Но като цяло в момента с електронния четец имам проблем с това, да се отдам изцяло на една книга.

Защото виждам колко са много, а животът е кратък като малък ситком, сбит на случаен кабелен канал.

В предишните консервативни дни на книжното четене упорито вярвах, че ще успея да прочета всяка една книга, която искам за времето, отпуснато ми на тази планета. Книжното четене е линейно и в него има меланхолична наслада. Всяка една книга в тези времена на криза така или иначе представлява чудовищно покушение върху моя бюджет, но това изпълва съзнанието с отговорност. Пред книгата на хартия човек, иска или не, трябваше да е съсредоточен през образа на единствения роман в ръцете си. Изобщо книгите на хартия са история сами по себе си, защото ако някой някога се излъже, мога да обясня кога, как и защо съм си купил всяка книга, която притежавам. Те, книгите, носят със себе си и история, различна от тази, която се разказва в тях.

В една велика книга – „Музей на невинността” на Орхан Памук, главният герой събира всяка вещ, която жената, в която е влюбен, някога е докосвала. Чрез тези вещи той си изгражда свят, посветен единствено и само на нея, в който чужди хора просто не могат да влязат.

Изборът на книги, казах си аз тези дни, е абсолютно същото. Всеки от нас има уникален набор от прочетени книги, те са нашият музей на различни светове, които сме събирали в безкрайна колекция от възторг или тайни удоволствия.

Електронните четци просто успяха да ни покажат колко голям може да е този музей, защото в него успяваш да събереш всички неща, които любимата ти е докоснала вчера, но и би докоснала в бъдещето. Четецът ти прави колекция на желаните книги, но тяхното количество е психиращо и парализиращо, защото съзнанието е лакомо за литература, особено когато е свикнало чрез нея да вижда не само своя свят, но и цялата вселена изобщо.

Един ден сигурно ще направят четец, който може да побере в себе си всички книги, писани някога. Тогава човечеството масово ще емигрира към пролетните паркове, защото ще има на разположение всичко, за да може най-накрая да се разбере. Добре де, преувеличавам. Откакто четецът попадна в ръцете ми, започнах да разсъждавам за бъдещето, защото разбрах, че държа машинка, за която фантастите, които четях навремето, дори не са се досещали. Тоест осъзнах – аз живея в онова бъдеще, което мечтаех някога.

Това ме удиви силно.

Ако някой ден успея да оставя всички книги, които съм събрал, всички вещи в моя музей, ако успея поне за миг да се разделя с тях, може и да напиша книга по темата.

Ама не се надявайте много.

Музеят ми, оказа се, е твърде голям.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели