/Поглед.инфо/ В края на септември 2014 година имах честта да се видя очи в очи и да разменя няколко думи с моя адаш Александър Захарченко. Бях в една група от международни наблюдатели, която отиде в Донбас след първото примирие, за да се запознае на място с ужасите и масовите гробове, които оставяше след себе си печално известният батальон "Айдар" (какво видях там съм документирал в моя репортаж " Как живеят в Донецката народна република"). В началото се разминахме с него, защото той беше отишъл да преговаря за размяна на пленници, но малко преди отпътуването си го видях, макар и за кратко. Внушителен и енергичен човек. Той беше от хората, които моментално свалят дистанцията с всеки събеседник. На втората минута от разговора вече се чувствах така, все едно се познаваме от години. Това не беше качество на политика, а на човека в него. С удивление научих, че с него сме почти набори - той беше роден през 1976 година, тоест част от онова поколение, което не беше влязло реално в живота, когато СССР се сгромоляса. За краткия ни разговор установих, че той е спонтанен левичар, който не влиза лесно в рамки.

Някъде край нас беше и друга легенда на Донбас - Моторола, днес също покойник. Захарченко и Моторола станаха възможни заради Майдана, те се събудиха за политиката в онези кризисни дни и показаха качества, които завинаги обезсмъртиха техните имена. Точно заради това ми беше трудно да повярвам, че със Захарченко сме от едно поколение - той вече беше видял повече смърт, отколкото е нормално за един човешки живот. Но той и Моторола в крайна сметка бяха победители, осъществиха мисията на своето съществуване и ще ги запомнят.

Захарченко, убеден съм в това, знаеше, че едва ли ще умре от естествена смърт, беше наясно, че съдбата на Украйна е заложник на тектонични геополитически интереси, но той се беше пожертвал в името на своите идеали с бунтовна непримиримост, а такива хора са солта на живота. Те могат да бъдат убити, но не и победени. Толкова е простичко.