/Поглед.инфо/ Чета едни думи на госпожа Цвета Караянчева и медитирам върху тях. Председателката на парламента в своя шеметен и неподправен стил днес е обявила буквално следното: "БСП започва да се връща към един минал период... Мисля си дали няма да поискат и диктатура на пролетариата...". Опасявам се, че това твърдение не съдържа политическа критика, а изразява страх и лек ужас. Защото, ако госпожа Караянчева бе внимавала в часовете си по политическа подготовка (със сигурност ги е хванала) щеше да знае, че "диктатурата на пролетариата" не е затвори, вериги и оковани в тъмницата фенове на Бойко Борисов и слушатели на песните на Веселин Маринов, а просто преходен етап между два обществени строя или да го кажем така - между две икономически реалности. Диктатурата на пролетариата не е комунизъм, а просто опит да се премине от частна към колективна собственост. Между другото днес по цял свят, където има организирани работнически движения, които се осъзнават като политическа сила и незаобиколима реалност, постоянно се искат колективни форми на собственост върху предприятията, защото те са по-ефективни, а и по-социални. Какво трябва да направим с тях според госпожа Караянчева? Да ги заклеймим като останка от миналото? Да ги екзекутираме морално с ярко пазарно превъзходство и самочувствие?

Да, ако следваме теорията на Маркс и Енгелс, в България се случи диктатура на антипролетариата. Тоест имаше държавна, а не колективна собственост и я дадохме в частни ръце. Нека да вдигне ръка този, който смята, че процесът предизвиква удоволствие и буржоазен оргазъм. И днес уви няма партия, която да поиска "диктатура на пролетариата", което не е завръщане към миналото, а поглед към едно по-различно бъдеще. Нека всеки сам за себе си да преценява добро ли е то или лошо, но това не е завръщане на историята, а опит за поглед към бъдещето. А смятам, че констатацията на Караянчева носи страх, защото не е ясно колко хора биха идеята за диктатура на пролетариата. Заради българската диктатура на антипролетариата много хора бяха премазани и върнати в социалния си статус до нивата от марксово време. Забитият на дъното човек много често е гневен и безцелно яростен, защото няма кой и как да му посочи как са го ограбили, как са го поставили в тази унизителна ситуация и какво точно се случва с него. И заради това дайте да треперим да не би някой да заговори за "диктатура на пролетариата", защото ще вземе да даде мечти на бедняците, а има ли нещо по-страшно за управляващата класа от това?

Маркс и Енгелс в "Манифест на комунистическата партия" имат едно гениално прозрение, което е валидно и до днес: "Но буржоазията не само изкова оръжието, което й носи смърт; тя създаде и хората, които ще насочат срещу нея това оръжие — съвременните работници, пролетариите...".

Госпожа Караянчева е в дълбока заблуда, ако си мисли, че пролетариите днес са някакъв екзотичен вид, за който няма научни доказателства. Колкото и да внушаваш на пролетария, че е "свободен и безкласов титан", както казваше Джон Ленън, няма как да го отстраниш от политическата сцена и да въздъхнеш спокойно, че си отстранил възможността за класово недоволство. Можеш да се бъзикаш с пролетариата, да го експлоатираш безсъвестно, да се закачаш с половата му идентичност и да го оковаваш с ипотеки, дългове и сметки, но никога не можеш да сведеш вероятността от революция до нула. В този смисъл госпожа Караянчева има за какво да се тревожи. Не знам защо, но когато тя се тревожи, аз лично си позволявам да изпитам нещо като оптимизъм за този свят и за тази държава.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели