/Поглед.инфо/ БТВ, 9 май, централната емисия новини. Човек рискува да изтърве истински хитове, ако гледа новините разсеяно. Минават главните неща (продължават да издирват Боян Петров, властта демонстрира кухо съчувствие, корупционни схеми и какво ли още не). И тогава по едно време почва гвоздеят на предаването - показват честванията на 9 май. Фрагментът е разделен на две части - как се е отпразнувал Денят на Европа и какви мероприятия е имало за Деня на победата. Частта за Европа е кръстена доволно клиширано: "Европейската идея - през погледа на младите и на политиците". Подобно заглавие, разбира се, е в състояние да приспи дори и галопиращ кон, така че бързо си отклоних вниманието, но едно изречение от репортажа не само ме върна в мача, но и ме изпълни с влудяващото усещане за първичен сюрреализъм. Репортажът започна мелодраматичния разказ за 22 годиишната студенка Мария Йорданова, студентка по "европеистика". Българските новинарски емисии са влюбени в жанра "лична история". При всяка възможност се захващат с него, защото очевидно това е изискването на глобалната епоха. Приближи новините до бита, смачкай политиката до сапунена история. Тук жанрът се разделя на две - единият път води към мелодраматично страдание за малкия човек в студения свят на институциите, а друга магистрала ни запознава с успешни хора, които трябва да задават красивата история за новата идеологическа ситуация на страната. Разказът за Мария е от втория тип. Пред нас се изправя младо българско момиче, избрало да остане в родината си. Похвално. Девойката вече била част от голяма банка, свързана с еврофинансиране. Точно така. Как може да си представим европеист, който продава дюнери? Веднага й дават тема за разсъждение: "Какъв щеше да е животът ти, ако не бяхме част от Евросъюза". Младата Мария веднага е готова с отговора: "Аз нямаше да съм тук. Може би и тази сграда нямаше да е тук". Еврореализъм до дупка. След това следва изречението, което пусна ток из всичките ми клетки: "Мария си спомня за деня, в който се е влюбила в европейската идея..." Още в 12 клас момичето излязло от България, отишло на обучение в Люксембург, попаднало в зала, пълна с младежи на нейната възраст и осъзнала какво многообразие предлага Европа. Историята завършва с влюбената, която казва, че за нея Европейският съюз е свобода на фона на химна на Европа, прословутата "Ода на радостта".

Съжалявам за ироничния тон. Не мога да разкажа тази история по друг начин. Опитах се да я предам безстрастно, но тя всеки път излизаше като фейлетон. И само не си мислете, че имам нещо против младата Мария. Дори напротив - почти съм сигурен, че тя вярва в своите думи. Но лиризмът на историята, както и патетиката на предложените фрази, по толкова силен начин напомнят на комсомола, че се почувствах като някакъв динозавър, абсолютно неприложим и непригоден към това влюбено време. Напомни и на нещо друго - на едно култово есе на Александър Кьосев "За Комсомола - sub specie aeternitatis". Видях, че го е пуснал през 2005 година. Очевидно е имало периоди в живота на Кьосев, в които той си е давал ясна сметка за новата реалност, която ни предлагат като субпродукт и е схванал същностната характеристика на хората, които ни обрисуват като новите "герои на труда" на съвремието. Жалко, че този Кьосев е изчезнал безвъзвратно в блатото на времето, а днес вместо него съществува някакъв мърморещ чичко, който е готов да дава акъл дори и на Роджър Уотърс. Той правилно припомня едно култово стихче на поета Георги Авгарски, което оцеля в колективната памет на хората:

Комунистите родината изграждат,

комсомолците със тях строят

Само с малко полет на мисълта можем да го обърнем и да го направим актуално:

Костюмарите Европата изграждат,

влюбените заедно с тях строят

И все пак има известна разлика. Соцпоезията възвисяваше образа на комсомолеца като млад, напет, отдаден, но никога не е твърдяла, че той е влюбен. Комунистическият проект е част от модерността, а тя изисква рационалност. Той предполагаше емоция, но на разума, на осъзнаването, на логическия извод, че представлява края на историята, отвъд който нищо друго не може да има. Логиката е хладна, но пък отказваше да се възприема като розов роман.

Новото поколение вече твърди, че е влюбено. Това е нова крачка в идеологическата бездна. Любовта е безусловна. Което, ако го преведем в политически термини, е леко плашещо. Защото няма значение в какво ще се превръща ЕС, на една или две скорости ще бъде, какви хора ще идват на власт в него и какви идеи ще вадят. Любовта е сляпа за различията. Любовта не предполага нито размисъл, нито критичност. И точно тук се наместват новите комсомолци с големите сърца и безкрайната любов. Точно тук се намества и политическото пространство, което паразитира върху абстрактния европеизъм и скандирането на прилагателни. В този поглед ЕС е изначално съвършен, а всяка мисъл на Жан-Клод Юнкер е достойна за Библията. И това изважда на бял свят тъпата патетика: "България - лоялен член на ЕС". т европейски дух винаги е изисквал ирония и скептицизъм. Но това са качества, които влюбените комсомолци никога не са притежавали. Именно този влюбен дух роди репликата: "От Брюксел така казаха", с която бяха оправдани безброй дивотии, които се случиха по време на прехода. Всъщност голямата трагедия на прехода е, че той унищожи добрите и запази най-лошите черти на миналото. Така духът на младите натегачи, които просто смениха езика, остана. Комсомолът е жив и вече е влюбен, което ме изпълва не с евроскептицизъм, а с опасения за ЕС. Защото най-лошото нещо, което може да ти се случи, е да ти пеят любовни оди докато вървиш по пътя към нищото и унищожаваш тази европейска идея, която иначе има толкова последователи и медийни певци. Аз лично се опасявам от такава любов. Че тия, понеже нямат друга кауза, като едното нищо ще поискат да излезем от ЕС, за да можем пак да влезем в него, защото само така ще са в състояние да демонстрират колко са отдадени, емоционални, разтърсващи, верни и влюбени.

Тук обаче освен чисто политическа идеология имаме и медийна. Защото в Деня на Европа честно казано на мен щеше да ми е много по интересно какво мисли за ЕС човек, който например не е излизал от България и принадлежи към онази класа, която Зигмунт Бауман нарече "локалните". Именно техните мисли за европейската идея щяха да бъдат автентичните, те щяха да разкрият истинското отношение към ЕС. При това съвсем не твърдя, че то щеше да е лошо. Проблемът е, че от комсомолци няма как да видим тези хора. Влюбените са узурпирали екраните, а медиите нямат очи за никой друг. Но докато Денят на Европа е монополизиран от комсомолци, влюбени и прочее градска фауна, той трудно ще бъде почувстван като колективен празник. Защото влюбените са егоистични хора.

Искат обекта на чувствата си само за себе си.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели