/Поглед.инфо/ На 14 юли 1789 г. парижани щурмуват и превземат Бастилията – затвора  символ на деспотизма.  Днес Франция чества своя национален празник.

Великолепна е една фраза на Джоу Енлай, която Норман Дейвис, може би най известният в момента британски историк, често цитира. Когато го  попитали какво е значението на Френската революция от преди 200 години, той казал: “ Рано е да се каже!“.

Френската революция едновременно е и величие и разочарование. От една страна, тя ликвидира потомствените привилегии, получавани по рождение, от друга страна – триумфира с властта на собствеността. От една страна тя екзекутира френския крал Луи XVI, от друга – произвежда император. От една страна забранява предишните звания – граф, маркиз, дук, от друга –  създава нова аристокрация, Наполеоновата аристокрация, която също си  титулува с наследствени титли.

Едно е ясно – без Френската революция светът би изглеждал по съвсем различен начин. Благодарение на нея най-сетне се прокламират  (без да се реализират) идеите за равенство.

Френската революция до голяма степен носи едно ново чувство за себезначимост на отделния индивид, което преди нея е пораждано от  династията, от рода, от името. В този смисъл събитието Френска революция допринася много за промяната на целия свят, независимо дали става дума за остров Ямайка или за заспалите балкански провинции на Османската империя.

Все пак тази революция поражда  една тъга –  с възвишените идеали може да се извърви пътят само до частични постижения, които не са  мечтаните братство, свобода и равенство, изваяни от духа на принесените  жертви.

Има и един теоретичен въпрос. Днес е модерно да се плюят революциите, защото били много кръвопролитни. Да! Не само кръвопролитни, но и жестоки и несправедливи понякога! Много повече кръв обаче се е проляла във войни между династии, държави, дори и цивилизации. Така че ако погледнем към миналото, ще видим, че страните, в които са се състояли най-отблъскващите революции, тези страни днес продуцират една сравнително демократична система на управление.

Във Франция има четири революции, в Америка – две, в Англия също има  две революции. Там, където няма навреме революции, ако все пак се случат по-късно, те са с твърде съмнителни исторически резултати. А там, където няма революции – народите си остават заспали  в своето политическо развитие.

Френската революция е началото на новия свят, в който вече няма значение дали си се родил със сребърна лъжичка в устата; значение има собствеността. След нея източник на политическо влияние става земята, а не това дали си петият граф или осмият маркиз на  славен род.

В тази битка на две епохи има интересни примери. Такъв е маркиз Лафайет. Той е потомствен аристократ, но застава на страната на революцията. Преди това се бие на страната на Америка в национално- освободителната й война срещу британците. Маркиз Лафайет се отказва от своите привилегии, предава именията си, наследствените си доходи и права на републиканска Франция – нещо, което не се случва често в революциите.

Френската революция в определен смисъл се проваля по простата причина, че тези, които идват, се оказват не по-малко жестоки и не по-малко корумпирани. Робеспиер е жесток, Дантон и Мирабо – корумпирани… Робеспиер не е корумпиран за пари,у но е корумпиран за власт.

Ирония на историческото развитие е фактът, че в името на възвишени цели и благородни намерения обикновено избуява, ако не израждане, то  разочарование от това, което хората постигат с пролятата си кръв. И все пак без революция не може. Революцията е бунтът на безвластните. Революцията е властта на безвластните – това е библейски израз.

И в този смисъл можем да кажем с тъга, че вероятно никога няма да бъде постигнат Идеалът , така както ранното християнство няма нищо общо нито с пръстените на кардиналите, нито с пищните църкви, издигани в свят, в който много са умирали от глад, чума и холера… Така че Френската революция е едно велико събитие, което обаче не успява да осъществи своите изначални идеи, проекти и принципи.

Френската революция ражда израза: „Революцията изяжда децата си“. В тази връзка има една знаменита метафора на Юго. Той казва, че Революцията е като потъващ кораб – съкровищата падат на дъното, а парцалите и дърветата излизат на повърхността. Дори това да е вярно за повечето революционни събития, не е вярно, че те не е трябвало да се състоят.

Клуб 24 май