Г-н Маринков, Турция започна да променя позицията си относно международна намеса в Либия. Реална ли е промяната и на какво се дължи?

Действително има промяна. Самият Ердоган не е изчистил позицията си. Първото обстоятелство е свързано с началото на официалния старт на предизборната кампания за общите парламентарни избори на 12 юни. Турското обществено мнение е изключително чувствително към проявите на агресия спрямо ислямски страни. Имаше няколко социологически проучвания, които разбира се не бяха направени случайно, за да се документира антиамериканизма на турското обществено мнение. При тази ситуация никога не съм очаквал от настоящото ръководство на Ердоган и Давутоглу да се отиде на рязка, категорична и безалтернативна позиция.

Вторият проблем е свързан с доброто познаване в Турция на либийската действителност. Турция познава твърде добре развитието на историята на Либия от 1513 г., от времето на Селим І. Тази територия не е непозната за османската държава и това е влязло като особен код и в турската външна политика.

Какво знае Турция, което не е толкова добре известно на Запада?

Всички възможни коментари в момента изключват историята на либийската държава в 19-20 век, т.е. зараждането на движението на сенуситите. Това са именно тези, които днес са обозначени като въстаниците, като опозиционно настроените срещу режима на Кадафи в района около Бенгази. Това е районът на Киренайка. Неслучайно въстаниците носят не зеления флаг на републиката, а флага на монархията. Неслучайно отново се връщаме към крал Идрис І, който беше свален от полковник Кадафи през 1969 г. Той е четвъртият наследник на това особено движение, което се заражда в Киренайка, макар че основателят му е египтянин и то е свързано с името на Мохамед ибн ал Сануси. То е особено идейно течение в исляма, което дава допълнителна спойка и идеология на това, което ние определяме като племена в Киренайка. Всякакви европанделки като демокрацията, битката за човешките права и т.н. не минава.

Значи т. нар. либийски бунтовници не се борят за демокрация и реформи, а изповядват идеите на дадено течение в исляма, комбинирано с монархически уклони?

Бившият крал Идрис І е и духовният учител, както е в саудитската и суданската традиция. Кралският двор на Йордания е пръв наследник на Мохамед. Тази традиция е жива и неслучайно е сблъсъкът между Триполитания и Киренайка, неслучайно е сблъсъкът между това, което представляват офицерите около Кадафи и тези от Киренайка. Има изключително интересни данни за това по какъв начин се формират част от т.нар. муджахидини в Афганистан през 80-те години, част от муджахидините в бивша Югославия през 90-те и част от ядките на “Ал Кайда”, които се сражават тук или там сега. Най-интересното е, че между 10-20 % от тях се формират именно от Киренайка. Тези неща турската външна политика ги познава идеално.

Неофициалната информация е, че снощи Турция е блокирала, взимането на решение в НАТО за намеса на Алианса в Либия. Днес преговорите продължават. Дали Анкара ще отстъпи?

Турция в момента се движи по ръба на ножа. Тя не иска да бъде единствената сила, която би спряла едно общо решение за акция на НАТО в Либия. Не иска да бъде посочена като мюсюлманската страна, която е възпрепятствала взимането на едно общо решение. Но в същото време тя ще е много далеч от идеята да се намесва пряко, да се ангажира с този конфликт, докато не се изясни поне рамката, в която се движат силите. Тъй като турската външна политика познава изключително добре либийската действителност мисля, че по отношение на Либия строят един не лош проект, който трябва да блокира окончателното решение за акция на НАТО. Турската позиция ще бъде следната: ние приемаме, че режимът е изчерпан, очакваме Кадафи да поеме своята отговорност и да освободи Либия от своята власт, да спрат сълзите и кръвта, както казва Ердоган, за да се търси друго мирно решение.

Ако действително НАТО реши да не се намесва и оформилата се в момента международна коалиция остане да действа, как ще се развият събитията?

Имам едно становище, което в последните три дни все повече се затвърждава. Колкото повече продължи натискът върху Кадафи, колкото по-дълго продължи операцията, толкова по-малко остават шансовете за запазване на единна и централизирана либийска държава. Ако се върнем към опита, който имаме от Ирак ще видим, че в момента имаме една иракска държава, в която функционира със собствено народно събрание, собствен президент, флаг и т.н., една федерирана държава, наречена Кюрдистан. Имам някакво подозрение, че този опит на държавно строителство ще бъде използван и в Либия.

Това, което се е случило досега, е едно настъпление на въстаниците, което беше отблъснато от силите на наемниците и от част от бригадата, която се ръководи от сина на Кадафи. Имаше контранастъпление, което засега блокадата на силите на антикадафистката коалиция спира. За Кадафи е изключително важно да бъде показан като човека, който търси компромиса, диалога. Видяхте ли как блокираха един италиански кораб и го пуснаха след 5 часа? Как заявиха, че ще севъздържат от всякакви акции срещу граждански самолети в района на Средиземно море. Не казвам, че имат възможност да ги атакуват, но такава декларация беше направена.

Париж и Рим заявиха, че целта на операцията не е да се свали Кадафи. Каква тогава е тя? Да изравним силите и да ги оставим да се избиват помежду си?

В момента имаме вече официализиран конфликт – от едната страна стои Националният съвет в Бенгази, който Франция признава, а от другата страна продължават битките на силите на Кадафи. Отгоре висят самолетите на Франция, Великобритания и САЩ. Колко дълго може да издържи тази тенджера на налягането? И какъв е резултатът от нея? Резултатът е повече жертви. В момента никой не иска да поеме отговорността за провеждането на една сухопътна операция. Нали виждате, че няма желаещи за това?

Има обаче един интересен момент – решенията би трябвало да вземат страни, които нямат ярко изразени становища. Франция, Италия и Испания са ясни – средиземноморските страни усещат опасността, която идва срещу тях. Опасността всеки месец да се стоварват по бреговете им 10-15 хиляди имигранти ги ужасява. Появиха са 500 икономически имигранти от Тунис и беше велик проблем в Италия.

За Косово и за Ирак доста по-бързо и по-категорично беше взето решение. Каква е разликата между Милошевич, Саддам и Кадафи?

Тогава да отидем към Башар Асад или да се върнем към баща му. Да се върнем към програмата на башизма в Ирак и Сирия. Полковник Кадафи е чел и техните програми, поне в първите години преди да реши, че той е най-големият теоретик и няма смисъл да чете нещо повече.

Не е ли малко наивно да се чака Кадафи сам да си тръгне?

В момента той показва, че силите на бунтовниците от Киренайка няма да успеят да го свалят. С наемниците си, на които все още има възможност да плаща, той може да се задържи месец-два. Вероятно има този ресурс. Блокираха му сметките, но има достатъчно банкови институции, които при определени лихви ще извършат разплащанията. Така че може да се задържи около месец и половина, ако не се случи нещо извънредно. Кадафи е сложил на масата условията на преговорите. Имам усещане, че се търси някакъв компромис.

Възможно ли е Турция да участва в това търсене на компромис?

Да. Кадафи посочи Турция сред трите страни, заедно с Китай и Малта, на които би имал доверие като посредник в разговорите.

Добре, Кадафи издържа още около месец – а след това?

Реалният конфликт, който преди е бил битка за влияние между племената от Киренайка и тези от Триполитания, ще бъде ли елиминиран с падането на Кадафи? Или просто ще бъде заменен с друг конфликт? Очевидно ще бъде заменен. След като приключи кървавата серия, вероятно ще се върнем към идеята за федерирането.

Какъв е изходът, за да приключи по-бързо кървавата серия?

В момента реалният изход е в бързи преговори между двете страни – бунтовниците и силите на Кадафи. Очевидно е, че в тези преговори Кадафи ще участва. Очевидно е, че той не може да остане начело на тази държава. Очевидно е и че самата държава ще търпи някакво развитие като държавна структура. Своето участие в държавното управление трябва да намерят силите от Бенгази. Трябва да се търси бързо възстановяване на петролните доставки и другите сектори на либийската индустрия. Не искам да си представя какво представлява в момента либийското здравеопазване, след като от там се изтегли 80 % от медицинския персонал. Не искам да си представя какво ще се случи при реална сухоземна война. Смъртните случаи на ранени ще са повече, отколкото загиналите в битка. Либия е изправена пред истинска хуманитарна катастрофа.

А какво разчетохте в българската позиция относно случващото се в Либия?

Политическите ми позиции са известни – аз съм социалист, но трябва да призная, че днес с истинско удоволствие гледах интервюто на премиера. Това беше една сериозна, аргументирана и убедителна позиция. Това е българска позиция. Нямаше никакви други панделки и декларативни щуротии, каквито някои други си позволиха. Бях дълбоко разочарован, когато вчера прочетох изявленията на българския евродепутат от групата на европейските социалисти и демократи Евгени Кирилов. Бях шокиран. Твърди, че нашата фрегатичка, която сме купували втора ръка, трябвало да изпревари самолетоносача “Шарл де Гол” и първа да бъде до либийския бряг. Че трябвало да си отмъстим. В този контекст днес премиерът говореше като български държавник, а не като човек, който трябва да обяснява позицията си я в Брюксел, я във Вашингтон.

Премиерът постави въпроса, на който и ние търсим отговор – Каква е целта на операцията?

Този въпрос трябва да се задава, преди да започнем да бомбардираме. Ако бомбардираме, значи трябва да вървим докрай. Стоварваме бригадите, залавяме Кадафи, управляваме 2 години и т.н. Влизаме в иракския сценарий. Няма много варианти в този случай. Не можем само да бомбардираме и после да чакаме някой друг да вземе решение, защото няма кой да го вземе. Тези които са в Бенгази, са вече бити, те тепърва трябва да идват на себе си. Арабистите казват, че тези хора сега се прибират от Европа. Те тепърва ще трябва да разберат какво се е случило в Бенгази. Част от мощните държави на ЕС се заловиха с решаване на собствените си вътрешнополитически и демографски въпроси чрез една война в Средиземно море. Нямаше как САЩ да не бъдат част от тази авантюра, както каза премиерът, тъй като те има претенциите за глобална сила, която носи и глобални отговорности.

Има един друг играч, който в момента много внимателно наблюдава ситуацията и вече формулира своя дългосрочна програма. Това е Израел. За разлика от мнозина други в тази каша, в момента Израел има дългосрочна програма в защита на националните си интереси. На фона на събитията в Тунис, Египет, Либия и Сирия те поставиха следния въпрос на Запада: Сега разбирате ли, че е неправилна вашата формула, че израелско-палестинските проблеми са началото и краят на Близкоизточния конфликт? Следователно въпросът е в държавите и политическите структури, в демократизацията, в изграждането на сериозни демократични структури в близкоизточните арабски страни. Т.е. проблемът не е и в Израел, а в липсата на адекватен партньор от другата страна.