70 години от присъединяването на България към Тристранния  пакт

Има такива месеци в световната история, когато видимо стабилният свят се разпада, преформатира се - биха казали днешните  млади  поколения. Стабилни режими и авторитети губят за дни позиции, изграждани с десетилетия, непостижимото в еволюционния период сега отваря широко вратите си за нова структура на системата от държави и техните отношения. Всички очакват мъдри  решения от политически лидери, които от своя страна задъхано се опитват да настигнат темпото на промените.

Нещо подобно наблюдаваме в стотината  дни между юни и октомври 1940 година. Европа,  на която Лойд Джордж и Клемансо са наложили  системата на договорите, подписвани през 1919 – 1920 г.  в предградията на Париж -  неособено точно наричана Версайска система , се срутва само след 20 години  .

    Франция е претърпяла поражение през юни  1940 г., Италия е окупирала Албания и се готви да атакува Гърция, Съветският съюз е откъснал от Румъния и  „доброволно”   е присъединил  Бесарабия и Южна Буковина,  Унгария и България очакват да си върнат отнетите им след Първата световна война  Трансилвания и Южна Добруджа, Югославия е вътрешно нестабилна, военно неподготвена и изолирана.

Югоизточна Европа се е подчинила на огромния германски натиск, който в тези дни изглежда без конкуренция.

На 27 септември 1940 г. Германия, Италия и Япония подписват в Берлин Тристранния пакт за да посочат  онези, които ще  определят  бъдещето на десетки нации за десетки години напред. В дневника си италианският външен министър граф Галеано Чано описва  доминиращите настроения   така : „Само едно нещо е положително / вярно – б.а./ : че войната ще е дълга. Това не се харесва на германците, които бяха свикнали да мислят, че с края на лятото ще настъпи и краят на войната.... Всичко това обаче не оправдава песимизма в известни среди, където се извиква спомена на Първата световна война и където започва да се мисли за най-лошото.”  Всичко това става в условията на жестоки въздушни атаки на немското Луфвафе над Лондон и на английската авиация над Берлин.

В началото на есента българското правителство и дори иначе  песимистично настроеният цар Борис III се намират в състояние на еуфория. Присъединяването на Южна Добруджа през септември 1940 г.  дава огромни надежди за продължаване на политиката на „мирната ревизия” в условия, когато балканското ни обкръжение изглежда слабо, унизено и беззащитно. Дори струпването на дивизии на българо-турската граница се възприема по-скоро като резултат на английския натиск, отколкото на самостоятелно агресивно поведение от страна на Анкара.

Надеждите за спокойствие и запазване на неутралитета  на България, обаче, се оказват кратковременни. На 16 октомври 1940 г. германският посланник Рихтховен се явява пред българския външен министър Иван Попов за да му прочете телеграма от германския му колега Рибентроп, в която се предлага участието на България в новоподписания Тристранен пакт, към който предстоят да се присъединят Румъния и Унгария. Най-фрапиращото  –  дава  се тридневен срок за отговор, който ще се приеме като критерий за истинската  ориентация  на България.

Писмото на Рибентроп   разрушава до основи илюзията за  благоприятно за страната външнополитическо разположение на силите. Дни след това в София се появява и специален пратеник на Бенито Мусолини с писмо до цар Борис, а за да завърши мащабите на натиска, английският посланник Рандел  предлага на българския монарх писмо от английския му братовчед.

След явни и тайни консултации е подготвено писмо на цар Борис до Хитлер, в което наред с декларираното съвпадение на българските и германски интереси се подчертава реалната опасност да бъдат „изразходвани чрез промяната минималните сили на страната”. Така България на този етап остава извън италианско-гръцката война.

Няма никакво съмнение, че българското правителство и цар Борис пазеха надеждата да избегнат участието на страната в балканските военни конфликти при  благоприятен за страните от Тристранния пакт неутралитет. Събитията от ноември и декември 1940 г., обаче,  нанесоха тежки удари върху идеализирания  ни образ на „невоюваща страна ”, който те си бяха изградили и който разчитаха да запазят.

На 23 ноември 1940 г.  Унгария, Словакия и Румъния официално се присъединяват към Тройния съюз. Два дни след това – на 25 ноември, българският министър-председател проф. Богдан Филов приема Главния секретар на Комисариата по външни работи А. Соболев, който му връчва официалното съветско предложене за двустранен пакт за  ненападение и взаимна помощ. Междувременно немските части вече се дислоцират в Румъния, а по заповед на Хитлер е издадена директива за прякото участие на Германия в гръцко-италианската война, където италианските войски търпят първите си поражения. Според граф Чано още в средата на ноември Хитлер намира положението на Балканите за „компрометирано”.

Германските военни планове за Балканите правят все по-труден българския „неутралитет”, който цар Борис се опитва да защити пред Хитлер в средата на ноември 1940 г на срещите им в Бертесгаден.

В първите дни на януари 1941 г. две балкански държави – България и Югославия  остават все още  извън Тройнния пакт. Натискът върху Югославия е най-продължителен, а опитите за лавиране на регента принц Павел и министър-председателят д-р Цветкович продължава до 25 март 1941 г., когато е подписано присъединяването на Югославия към пакта.

Политическият ефект от това са масови протести срещу правителството, 100-хилядна демонстрация  в Белград под лозунгът „По-добре война, отколкото пакт”, военнен преврат на 27 март  с.г., образуване на новото югославско  правителство начело с ген. Душан Симович и провъзгласяване на крал Петър II  за пълнолетен. Буквално десет дни след тези събития започва общата  военна  офанзива на немските части срещу Югославия и Гърция.

Изпреварих анализа на българската позиция по присъединяването към Тристрания пакт със събитията в Югославия, за да бъде очертана по-ясно цялостната картина на германския военнен натиск на Балканите, който в тези месеци изглежда безалтернативен и брутален, а опитите на България  да се запази неутралитет – неудържими.

Опитите на министър-председател проф. Богдан Филов в разговорите с Рибентроп и Хитлер в началото на януари 1941 г. да търси допълнителни ресурси за лавиране, позовавайки се на турска, съветска и английска опастност, са отхвърлени .

Рибентроп характеризира българската политика като „мекушава и нерешителна”. ”Когато говорихме за нашето влизане в пакта – пише в своя „Дневник”  проф. Б.Филов – той каза, че имали сведения, че ние не вярваме в тяхната победа и затова не влизаме в пакта”, твърдение което българският министър-председател трябва да опровергава.

През януари 1941 г. българското правителство одобрява текст на българо-турска декларация за ненападение, която е подписана на 17 февруари с.г. С това пътят към присъединяването на България към Тристранния пакт е разчистен окончателно. По същото време са подготвени и българо-германските протоколи за преминаване на немските войски през страната.

На 1 март 1941 г. сутринта министър-председателят проф. Богдан Филов излита за Виена за да подпише документите по присъединяването на България към Тристранния пакт. В  дневника си българският министър-председател е отделил на това събитие десет страници  -  / Б.Филов, Дневник, С.1988 , Изд. на ОФ, с.269 – 277 / .

Заслужава си, обаче, да цитирам финала на тези страници, в които е предадена вдъхновената  реакция  на българските народни представители на заседанието на парламента  от 2 март 1941 г. :

„Заседанието в пленума / на НС –б.а./ се откри на 6 ¼ ч. при препълнени галерии. Влизането на министрите бе посрещнато с шумни овации и „ура”, със ставане на крака.

Когато се явих на трибуната – продължителни ръкоплескания, след речта ми пак овации. Мушанов, Петко Стайнов и Держански се опитаха да протестират, обаче бяха винаги заглушавани с „ура”: комунистите обаче мълчаха и само се подсмиваха. Гласува се с огромно мнозинство от цялото болшинство с изключение на опозицията, която още преди заседанието бе отправила интерпелация, подписана от 17 души”.

Богдан Филов не ползва  аргументите на парламентарната опозиция и на Работническата партия, които в интерпелация и в декларация наричат присъединяването към Тристранния пакт действие, с което се разширява  зоната на войната, фатална стъпка, криеща огромни и неподозирани опастности за страната. В това си твърдение те бяха прави – Балканите бяха въвлечени окончателно и трайно във войната с всички произичащи от това трагични последствия. 

Анализът на събития с хоризонт от 70 години може да служи за много цели – за пропаганда, за идентификация, за ревизия на утвърдени до този момент тези. Техните резултати обаче оперират със  съдбата на нацията  и трудно търпят ревизия .

Съпротивата срещу германския, английския, турския, руския и дори американския натиск във втората половина на 1940 и началото на 1941 г. приключва  с подписа на Б.Филов във виенския хотел „Белведере”   и  с  шифрограмата Heerestrasse  от  късните часове на 27 февруари  към немските части, когато понтонните мостове се надвесват над река  Дунав, а хиляди  бронирани коли с пехотни части на Вермахта, танкове и зенитни оръдия с камуфлажна защита поемат по  нашите шосета.

Едно време е изтекло безвъзвратно, пясъчният часовник е обърнат  и започва отчитането на новия исторически срок.      

Прочетете и тази статия от д-р Бойко Маринков: 

Бомбардировките над София през 1943-1944 г. и късогледството на политиците