- Д-р Цеков, македонската църква се обърна към БПЦ за признаване. Като автор и вносител на действащия Закон за вероизповеданията и преподавател по църковно право във висшето училище на БПЦ, как оценявате това събитие?
- Това писмо не е изненада и следва да се разглежда в контекста на политическите совалки и усилия, свързани с интеграцията на Западните Балкани в ЕС. Този църковен демарш от македонска страна е пряко изражение на тази политическа обстановка. Но следва дебело да се подчертае, че отношението към схизматичната понастоящем македонска православна църква е изцяло църковен въпрос, който следва да се решава без светски емоции, без политически натиск и изцяло върху основите и принципите на православното канонично право. Не бива да се допуска светско и политическо вмешателство в автономията на БПЦ, която е част от вселенското православие, от Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква, е не отдел на българското външно министерство или инструмент за иначе справедливи и патриотични наши национални аспирации, каквито възгледи се чуват тук и там. Въпросът не е елементарен и не стои в пространството на светската политика, а още по-малко на плоскостта на опростенческото разбиране, че едва ли не става дума за акт сходен с дипломатическото сближаване на Република България с Република Македония, което всички приветстваме. Това са напълно разнопорядкови въпроси и държавата следва да е максимално сдържана до вземането на суверенно църковно решение.
- Какво имате предвид?
- Въпросът с хипотетичното признаване на македонската православна църква, която понастоящем функционира извън вселенската църква, като неканонична и непризната йерарахия, не засяга само нашата поместна църква, а вселенското православие въобще. В православната църква няма националности и етноси, а равноправни християни. Следва да се държи сметка, че Църквата в канонично и вероучително отношение е една, а поместните църкви са нейни неделими части, а не изолирани институции, живеещи някакъв собствен живот. Признаването на автономия или автокефалия на една поместна църква е въпрос, уреден от православните канони и традиция. Винаги в историята е имало влияния и намеса на държавно-политически фактори, но в крайна сметка каноните са устояли и са неизменно действащи, защото са Боговдъхновени. Това не са някакви парламентарни закони или правителствени решения, които могат да се променят според възгледи, идеологии или нуждите на историческия момент. Каноническият корпус не подлежи на промени от отделно взети поместни църкви, а когато една поместна църква отхвърли каноните или не ги спазва, това води да изваждането й от православното християнство, което може да стигне дори до схизма и ерес.
- Какво конкретно предвиждат каноните и традицията на православието в този случай?
- Вижте, има едно принципно положение – отделянето на една църковна йерархия от юрисдикцията на друга не е едностранен акт. То следва да бъде признато първо от кириархалната църква, тоест от църквата-майка и освен това да бъде одобрено от останалите поместни църкви или поне от подавляващото им мнозинство. Това произтича още от 28-то Апостолско правило, а по-сетне е разгърнато в 5-то правило на I-я Вселенски събор, 8-то правило на Третия, Ефески събор, 28-то правило на Халкидонския събор и редица други. Казано е по отношение на клира: „отлъчени от едни, да се не приемат от други“. Заедно с това, каноните предписват, че само ако църквата-майка е изпаднала в ерес, то тогава отделянето от нея и учредяването на автокефална поместна църква е възможно без нейно съгласие. Това е 15-то правило от т.нар. Двукратен вселенски събор. Основен принцип и в каноничното, и в светското право е, че никой не може да прехвърли другимо повече права отколкото сам има.
- Как конкретно трябва да бъде разгледан този въпрос?
- Първоначално този тип въпроси са решавани на вселенски събори. Но в продължение на хилядолетие нови вселенски събори не са свиквани. Затова въпросът с автономията и автокефалията винаги се е решавал с църковна дипломация и съгласие между поместните църкви. Защото те заедно, а не поотделно, съставляват вселенската църква. Нужно е първо да има синодално или по-широко съборно решение на църквата-майка, съпроводено или последвано с признаване на този акт от останалите църкви. Така получава, например, своята автономия и нашата църква през 870 г., когато на поместния събор на Константиполоската патриаршия, под чиято юрисдикция е българския диоцез след покръстването, е призната Плисковската архиепископия като автономна поместна църква под опеката на църквата-майка – Константинополската патриаршия. Тогава този акт е признат и от присъстващите предстоятели на останалите четири древни патриаршии и делегатите на римския епископ. По-сетне именно Константинополската патриаршия признава автокефалията и издигането в патриаршеско достойнство на Преславската патриаршия през 927 г., за което се съди и от един важен исторически извор – т.нар. Дюканжов каталог. По този начин - чрез признание от църквата-майка - са получили своята автокефалия в различни периоди и сръбската, руската, румънската и останалите поместни църкви. В конкретния случай с македонската църква, вън от всякакво съмнение е, че тя се е отделила от установената църковна юрисдикция на Сръбската православна църква. Тази юрисдикция е призната от БПЦ. Факт е, че територията на днешна Македония е била в диоцеза на българската поместна църква векове наред, с изключение на част от XIVв., когато сръбското Душаново царство владее тези земи и Скопие е включено в диоцеза на Ипекската патриаршия, както и със смяната на властта между двете световни войни. Но също така е безспорен факт, че на базата на резултатите от Втората световна война и установените държавно-политически реалности, след 1945 г. Македония е поставена под юрисдикцията на сръбската църква, и епархиите там са изключени от диоцеза на БПЦ. Нашата църква е признала това с изричните разпоредби на своите устави от 1953 г., до настоящия, приет на Църковния събор през 2008 г., където са описани детайлно пределите на нейния църковен диоцез и юрисдикция.
- Защо тогава от македонската църква търсят признание от БПЦ?
- В процеса на измисляне и практическо прилагане на концепцията за съществуване на „македонски етнос“, започва и усилие за създаване на „национална“ македонска църква. Така решават там на събор през 1945 г. самочинно обявявайки, че възстановяват Охридската архиепископия. Този акт влиза в противоречие с установената църковна юрисдикция на Сръбската православна църква, която като църква-майка отказва да признае отделилата се йерархия в Македония. През 1967 г. македонската църква отново самочинно се провъзгласява за автокефална в нарушение на църковните канони. По тази причина не е призната от никоя поместна църква и до ден днешен. Досега, десетилетия наред, македонската църква е търсила своето канонично признание там, от където единствено може да го получи – от Сръбската православна църква. Имаше дори опит през 2002 г. за подписване на т.нар. Нишко споразумение за преодоляване на разкола с предоставяне на широка автономия на македонската църква в рамките на Сръбската православна църква. Но отношенията се изостриха допълнително и стигнаха дотам, че преди няколко години – през 2005 г., сръбският синод отлъчи не само клира, но и миряните, които се числят към македонската църква от православното християнство. Една много тежка и болезнена санкция за нашите братя в Македония. След като повече от пет десетилетия те търсиха признание от сръбската патриаршия, сега са решили да се обърнат към БПЦ, възползвайки се от политическата обстановка. Но това не е въпрос, който нашата църква може да реши едностранно и самостоятелно без съгласието на другите поместни църкви. И тук не става дума за опростаченото разбиране „владиците ще чакат какво ще им нареди Москва и вселенския патриарх“, а за съблюдаване на каноните и техните предписания, без което една поместна църква би се поставила извън самото православие.
- Но от македонска страна се твърди, че по отношение на Охридската архиепископия, която те възстановяват, БПЦ исторически е църква-майка.
- Сегашната самочинно обявила се за „Македонска православна църква-Охридска архиепископия“, църковна йерархия в Македония, няма нищо общо с историческата Охридска архиепископия, която е неотменна част от историческото развитие и правосубектността на Българската православна църква. Точното име на ариехископията е "Охридска архиепископия на Първа Юстиниана и на цяла България" и тя е правоприемник на понижената от патриаршия в архиепископия поместна църква след падането на България под византийско владичество. Този статут и правоприемството на Охридската архиепископия от Преславската патриаршия е са уредени в цели три грамоти на византийския император Василий Втори от 1020-25 г. Независимо от историческите перипетии и натиск, опити за елинизиране и пр., стесняване на нейния диоцез през турското робство, до силовото й заличаване със султански акт – иридие, през 1767 г., Охридската архиепископия е поместната църква приемница на самостойната поместна църква, която е обхващала териториите на средновековната българска държава. Абсолютно спекулативни и в духа на измисления македонизъм са някои позиции в руската наука и в съвременна Македония, които премълчават тези правни и исторически факти и представят Охридската епископия, като нещо което е свързано с историята на Македония, а не на българската държава и народност. В този смисъл, претенцията, която се съдържа в устава на македонската православна църква, че са приемници на Охридската архиепископия са лишени от всякакви каноничноправни и исторически основания. Едно евентуално признание от страна на Българската православна църква на такава претенция би съставлявало отказ от огромна част от българската църковна история и правосубектност. Неслучайно още в чл. 1, ал. 3 от Устава на БПЦ е записано, че БПЦ е правоприемник на Плисковската архиепископия, Преславската патриаршия, Охридската архиепископия, Търновската патриаршия и Българската екзархия. Това са фактите.
- С други думи не очаквате положително решение на въпроса от страна на БПЦ?
- Какво ще реши Светия Синод на БПЦ е изцяло в неговата преценка. Сигурен съм в едно – че нашите архиереи ще спазят принципите на каноничното право и единството на църквата. Следва да се подкрепя и насърчава благоразположението към македонската църква и въобще към нашите македонски братя. И затова е добре БПЦ да има инициатива за активно, но каниночно съобразено застъпничество пред останалите поместни църкви в полза на едно бъдещо признаване на автономен статут на македонската църква. Но едностранни, несъгласувани действия са рисковани и недопустими. Според мен обаче следва да се постави в цялата му острота въпроса с необоснованите претенции на македонската църква да бъде правоприемник на Охридската архиепископия, защото те удрят по нашата история по същия начин, по който екстремния македонизъм краде от историята на България. Въобще, въпросът с признаването на македонската църква трябва да бъде решен с много църковнодипломатически такт, без политически сметки и без неуместни светски вмешателства. Иначе ни грози опасност, „вместо да изпишем вежди, да извадим очи“.
