/Поглед.инфо/ Циклично в българската политика се появяват "прагматици". Идеите и идеологията въобще, казват те, не решават проблемите на хората, трябват прагматични решения. За прагматизъм се заговаря винаги в мътни времена на криза в дадена партия или в цяла политическа тенденция. За първи път тази доктрина издигна Димитър Луджев през вече далечната 1995 г. - "хвърлете идеологиите в кошчето, прагматизъм е нужен", зовеше той след разцепленията на тогавашния СДС. После такъв прагматизъм искаше партийната върхушка на НДСВ, която първо записа в програмните си документи, че е дясна и християндемократическа, а на другия ден го задраска, за да се самоопредели като либерална и центристка. Защото, видите ли, това било отживяла партийна формалност, важен бил прагматизма. Днес, такива призиви се чуват в лявото и лявоцентристко пространство, което се мъчи да преодолее своите слабости и да консолидира убедителна управленска алтератива. 

Що е то прагматизъм и има ли почва у нас? И да, и не. Има почва за прагматизъм, ако е разбиран като изоставяване на партийно-политическата леност, измамното чувство за самодостатъчност и братоубийствените борби. Прагматизъм, който подчинява  политическото злободневие на борба за кауза и идеи, а не на апаратни боричкания за постове и служби. Ако под прагматизъм се разбира да направим живота на хората по-добър, то именно илеите и идеологията са отговорът на въпроса "как" да стане това. Опасността обаче е от другото, за съжаление по-широко разпространено, разбиране за прагматизъм - когато каузата и идеите са подменени с борба за консумация на власт на всяка цена, а интересите на хората са изместени от съглашателство и интересчийство - лично и групово. Този вид прагматизъм е злокачествен и рано или късно води до развала по две причини. Защото е склонен да влезе и в коалиция с дявола, за да се устрои на власт, размивайки идейни и политически граници. И защото, бидейки откъснат от идеите (било защото ги няма, било защото пречат на властовите комбинации), свежда политиката и управлението до гола технология. Сиреч, партията, според повелите на този вид прагматизъм, трябва да е във властта не за да защитава принципи, а за да осигури кариера на върхушката и апарата. През последните 25 години БСП неведнъж е размивала политическите граници с подобен прагматизъм. Уж беше в опозиция, а през задния вход участваше в правителството на НДСВ-ДПС (2001-2005) с емблематични партийни фигури, заели постове на вицепремиери, министри, зам.-министри и съветници на премиера Сакскобургготски в името на прагматизма. После, с едното око намигаше на Бойко Борисов, а "социалният президент" открито легитимираше възхода му. И до днес витаят прагматични идеи за "голяма коалиция" с ГЕРБ, като скорострелна писта за устройване на група хора във властта. Този тип прагматизъм обаче е изчерпан като политика. Мимолетните му плодове бяха изконсумирани още при тройната коалиция, създадена не толкова в името на конкретна и публично огласена програма, която събира в букет най-доброто от идеите на трите управляващи партии, а като технология за разпределяне на власт ("порции"). Затова стана възможен плоският данък при управление с мандат и премиер от БСП. Затова и общественото доверие се срина въпреки нелошите управленски резултати - НДСВ отиде в небитието, а БСП тръгна надолу. 

Някои изтъкват прагматизма като "оръжие" срещу ГЕРБ, които също били заложили на прагматизма. Но това не е вярно! Защото въпреки водаческия принцип и идейната хаотичност, около които се създаде партията на г-н Борисов, те в никакъв случай не заложиха на безцветен, всеяден прагматизъм. Обратното, заложиха не просто на дясна, неолиберална практическа политика, но и на дясна антикомунистическа символика (дядо му убит от комунистите и пр.) Така, а не с прагматизъм, допълниха харизматичното водачество, за да завземат простанството в дясно от центъра и да обезмислят старата десница. Пробивът на РБ в този парламент е повече сиутационен, отколкото устойчив политически процес. 

Затова като се говори за прагматизъм в политиката с цел формиране на алтернатива на днешното статукво, е нужно да се очертаят ясно границите, отвъд които започва порочната практика "всички в кюпа на властта", която е част от причините за днешното немощно състояние на лявото и прогресивно пространство. Първата и абсолютно задължителна граница е ясно заявеният отказ от съглашателство с ГЕРБ и останалите партии от днешното управление. Идеите за "големи коалиции" тип "тюрлю гювеч" обричат прогресивното пространство и в частност БСП на гибел. За такава коалиция моде да се говори само в извънредни ситуации, когато е застрашена нацията и държавата. Иначе коалиция с ГЕРБ означава идеен и морален крах за всеки, който претендира за изграждане алтернатива на неолибералното статукво. Защото прогресивната алтернатива предлага нов модел и връщане на държавата в икономиката, приоритет и модернизация на дьржавните болници и държавните училища, нови външнополитически приоритети. Прогресивното и неолибералното са два свята - единият е излишен! Примерът на Ципрас, който излъга гърците и света, че е алтернатива, е пресен и показателен - той все още е на власт, но СИРИЗА едва ли повече ще помирише парламента. Като говорим за отказ от съглашателство с днешните упавляващи, важно е да се сложи и спирачка на политиката, мотивирана от бизнес интереси. Днес голямата част от българския бизнес е зависим от властта, защото работи доколкото усвоява публичен ресурс - поръчки, еврофондове. Повечето са затънали в кредити и без публичния ресурс биха потънали. В общия случай, от политици с бизнес интереси, колкото и добросъвестни да са, не може да се очаква сериозна опозиционност на властта - те са зависими от нея и осъзнато или инстинктивно ще тласкат към съглашателство и участие в управлението дори през "задния вход".

Втората граница е във външната политика. България трябва да излезе от унизителното състояние да бъде управлявана от секретарките на три западни посолства и няколко чиновници в Брюксел. Трябва да изгради самостоятелна национална доктрина, която отчита новата, многополюсна геополитическа структура на света и дългосрочните ни интереси от развитие на отношенията с Русия и страните от БРИКС. Членството в ЕС и НАТО не изключва съобразяване с националните интереси, стига да има политици и държавници с гръбнак и визия, а не дребни партийни назначенци и послушковци. Справка: Унгария и Орбан.

Третата граница е историята. Дълг на всички нас (и особено на БСП!), които сме в опозиция на неолибералното статукво, е да се издига глас - политически, научен и обществен - срещу безкритичната идеализация на периода преди 1944 г. с неговите на авторитарни режими и тоталната сатанизация на периода 1944-1989 г., който не може да се разглежда само в черно-белите тоталитарни краски, а и като изграждане на социална и индустриална държава с добро качество на живот на фона на днешната бедност и демографска катастрофа.

За да може да се провежда подобна политика е нужна консолидация около такива идеи, а не около самоцелната идея за власт, на широка прогресивна алтернатива, чийто естествен притегателен център трябва да е БСП. Важни са позицията и каузата, доказани с публични действия, а не партийния билет, скрит в джоба! Стари различия или мимолетни вражди трябва да бъдат пожертвани пред олтара на прогресивното единство. Само широко идейно движение от партии, личности и граждански центрове, подчинени безусловно на волята за истински исторически поврат за доброто на България, може да върне вярата на хората. Всичко друго е повече или по-малко "разпределяне на порции", което доведе страната ни дотук.