/Поглед.инфо/ 1. Затваряме страницата на 2016 г.

Преди пет века хората са вярвали че Земята стои неподвижно в центъра на вселената и Слънцето обикаля около нея („то се вижда, сутрин изгрява от изток, на обяд е над главите ни, вечер залязва на запад, нощем минава под Земята и т.н.“); че в центъра на Земята е великият континент Европа, а в центъра на европейския дух стои Църквата. Разбира се, Дяволът стои и дебне някъде долу в Ада.

В началото на 2016 г. повечето хора вярваха че в центъра на вселената стои Слънцето, а Земята обикаля около него; че в центъра на всичко, което става на Земята е „великата нация“ на САЩ, свояща начело на глобализираното НАТО и въвела в оборот идеите на либерализма и „евроатлантическите ценности“ сред своите сателити като съседите си и страните от Европейския съюз; че в центъра на Европейския съюз стои, естествено, непогрешимата Меркел. Разбира се, съвременният антихрист, това е православният Путин, стоящ начело в страната, неподлежаща на „интегриране“.

С великите научни открития през последните пет века митовете за геоцентричната вселена са в историята. Със случилите се събития през 2016 г. визията за американоцентричния свят, за универсализма на либерализма и „евроатлантическите ценности“, за „умиротворяващата сила“ на НАТО и за непогрешимостта на „западните“ политици, е също прочетена и окончателно затворена страница.

2. Краят ня "очакваното" бъдеще

Задава се нов, непознат, рисков и тревожен свят. Краят на бъдещето е пред нас, на прогнозируемото бъдеще.

Навлизаме в 2017 г. с един едър, изнервен и травмиран болник – Запада, такъв, какъвто не го знаехме. Доста преди проявата на симптомите на заболяването на „западния“ организъм, някои му предрекоха „залеза“ или смъртта – Ленин (1917 г.), Шпенглер (1923 г.) и Бюкенън (2002 г.).

Всъщност повечето от тези, които предричаха и „залеза“, и „смъртта“ на Запада, отдавна не са на бял свят. „Западът“ обаче остана и продължава да диша, даже се разширява, позападнячвайки големи части от Изтока и Юга.

Но идеята за „залеза“ и „смъртта“ на Запада остава от жизнена по-жизнена!

От време на време се привиждат външни причини за рухването на Запада. Доста западни политици са патологично отдадени на маниакалността, че над 1 млрд. „западняци“ ще демонтират набързо своите ценности благодарение на „хибридната война“, водена от страна с по-малко от 150 млн. население (руснаци). Други нощни страховити привидения се обозначават като „пришълци“ (мигранти, бежанци и т.н.): 1 млн. „пришълци“ ще претопят 520 млн. души коренно население в ЕС! И хибридната война, и пришълците, обаче са повече продукт повече на подсъзнанието, отколкото на съзнанието, грубо казано.

Във филма „Апокалипто“ се изрича една сакрална фраза: „Нищо не може да бъде разрушено отвън, ако не е подготвено отвътре!“. От тази гледна точка, кое пречи на по-нататъшната консолидация на Запада, към който се числят и страните-членки на ЕС? И кое корозира отношенията не само между страните, но и в самите тях?

Западът се е изграждал като единна култура (против антизападната култура на Източния блок) и единна идеология за свободата на пазарната икономика и демокрацията. Интегрирането на нови общности в системата на Запада е ставало предимно чрез асимилация („Приемете общите ценности, общите принципи и общата идеология, или стойте отвън!“), но проникването и заселването на различни културни и идеологически (тук попада и религията) общности е довеждало също и до капсулация (при малки „различни“ общности). Капсулиране с различни психологически отклонения и форми на съпротиви. Това неинтегриране (не е дезинтегриране!) днес се обозначава като „мултикултурна трагедия“.

Има вътрешна причина за корозирането на Запада, още по-точно, в неуспешния му опит да се превърне в система, а не да остане съвкупност от конкуриращи се страни и народи.

Капиталистическата пазарна икономика, по дефиниция, се гради върху индивидуализма. Индивидът, насочен към печалбата, е ограничен като Homo Sapiens, той се вторачва в собственото си битие и често остава заключен в него (Маркс, по-късно Юнг през 1957 г. и Бърнстийн през 2010 г.). Общността се базира върху груповата принадлежност, а не е сума от индивиди. Тя е своеобразно „рендосване“ на индивида от членовете на общността; в нея той се чувства неуютно. Неудобството нараства ако индивидът „расте“ над другите, с които той е в конкурентни отношения. Гигантът Гъливер („Големанов“ от различен род) става контраобщностен; а когато неговата микрообщност скъса пъпната си връв със „средата“ и „низините“, той става тотално антидемократичен. Портфейлът измества демокрацията (доколкото я има), или пък я свежда до натискане на бутони на 4-5 години в полза на кукли, произвеждани и избирани с кастинг във фабриките и банките на едрия капитал. Новото противоречие на Запада е: между обществения характер на демокрацията и частния характер на пазарната икономика; между мечтите за общност и реалностите - многото бедни за работят за малкото богати; между стремежите за равенство на мнозинството и опитите за задълбочаване на неравенството от страна на малцинството.

Естествено, всички погледи сега ще бъдат насочени към САЩ на Тръмп, този величествен експеримент за промяна на дисбаланса между добруването на единия процент свръхбогати („индивидуалисти“), към които и той спада, и добруването на останалите граждани от „средната“ и „долната“ класа (терминът „класа“ е западен, впрочем). Очакванията за позитивна промяна обаче не трябва да се превръщат в свръхочаквания: по-лесно е да направиш с 10% по-богати хората от единия процент (3 млн. души), отколкото да направиш с 10% по-заможни онези от другите 99% (300 млн. души). Ще се случи ли чудото? Mission Impossible: 2017-2021.

Тръмпизацията на САЩ крие много световни опасности, като например, прекратяване на борбата срещу глобалното затопляне; спиране на опитите за превръщане на ООН в по-добре работеща световна централа; по-нататъшно милитаризиране на икономиките на всички страни и т.н. Но ще се превърнат ли предизборните обещания и заклинания в стратегически планове? И как ще повлияе, в частност върху отношенията с ЕС?

Съвсем наскоро Йошка Фишер в статията си „Goodbye to the West“ съвсем категорично ни убеди че „ние не трябва да храним никакви илюзии: Европа е твърде слаба и разделена, за да измести САЩ стратегически; и, без американското лидерство, Западът не може да оцелее“. Наистина, Европейският съюз, без защитния чадър на НАТО (и най-вече на САЩ) и без американските протекции в търговските отношения, не може да очаква по-добро бъдеще. Или въобще бъдеще. Brexit е първата повалена плочка в доминото, изградено като общност от конкуриращи се нехомогенни национални държави.

Брюксел все повече изглежда като The Wall пред европейската демокрация, по-точно като много успешен опит за ограничаване на националната и общата („О, общоевропейски референдум?!“) демокрация. Скъпоплатените чиновници в „централата“ на ЕС лъсват все повече като преследвачи и ловци на собствени високи печалби, които не се спират пред нищо (Барозу, Георгиева и т.н.). Обратно, когато трябва да се решават реалните проблеми, еврокомисари и еврочиновници са големите отсъстващи от решенията. „Царят е гол“: Брюксел е неспособен да реши въпросите на икономическия растеж, на догонващото развитие за по-слаборазвитите страни-членки, на безработицата, на неравенството, на младите хора, на унижените и оскърбените. Даже кръпката „Брюксел-Берлин-Париж“ не стои никак убедително, още повече че в Германия и Франция предстоят избори, които (подобно на тези в САЩ) могат да завършат с доста неочаквани резултати. Как ще общуват една немеркелска Германия (50% вероятност) с една неоландовска Франция (100% вероятност), още повече че английският език ще престане да бъде официален език на ЕС? Никой не знае и не смее да си го помисли.

Вероятното бъдеще е или „Повече Брюксел-Берлин“, или „Повече общоевропейска демокрация“, или „Повече разпад на ЕС“. Заложете на първото, ще получите и третото! Заложете на второто, и ще видите как ще се опъва против него първото. Въпросът е: или повече високоразположен център, или повече демократично вземане на решенията. Разбира се, и по-скромно, много по-скромно заплащане на нескромните еврокомисари и евробюрократи, „жертващи се“ в „името на народите“.

Обобщение: Западът е в тежка системна криза, която се наблюдава не само от вътрешните политически баячки и лечители, но и от вън. Много е възможно, ако боледуването се проточи или задълбочи, нови глобални общности да предявят претенции за „нов световен ред“. За такъв говорят и Фукуяма (2004 г.), и Кисинджър (2014 г.). Или сме на прага на „нов световен безпорядък“, прогнозиран и от Цветан Тодоров (2003 г.), и от Бжежински (2003 г.) и от Реймо (2009 г.).

3. Наачалото на една по-друга България

Новата 2017 г. за България не е просто смяна на календара върху стената. Тя вещае обилни промени, даже (може би) смяна поне на вътрешнополитическия курс.

Още в началото на годината ще има съдържателна президентска размяна, на „Дондуков“ 2 в София ще влезе бивш генерал, а ще излезе бивш бизнесмен; влиза човек на „Инициативен комитет“, подкрепен от БСП, излиза верен човек на ГЕРБ. „Бащата на нацията“, който спечели двубоя срещу „майката на нацията“ в борбата за „най-мъжкия“ пост в държавата, вероятно ще опита да прокара собствена (и различна!) стратегия за бъдещето на България. Или поне това се очаква от него, който ще е по дефиниция независим от ГЕРБ и по обещание – независим от БСП. Но като диалогична личност, натоварена с балансиращи функции, със сигурност ще борави с много повече летателни посоки, отколкото само по традиционните „ляво-дясно“, „запад-изток“ или „север-юг“. Пред него е възможността да състави един служебен кабинет, който да има (за пръв път от десетилетия) „чисти лица“ с туптящи сърца и достоен ум.

Следващата (предстояща) промяна е на пл. „Народно събрание“ 2 – в Народното събрание, която ще предреши смяната на „Дондуков“ 1 – в Министерски съвет. Едва ли шоуто с мажоритарните избори ще завърши с успех преди точно тези избори, а и аргументите в полза на такъв тип избори взеха да повяхват. Но независимо от типа на избирателната система е предварително ясно че в българския Парламент ще има букет с различни политически ухания.

ГЕРБ, който доброволно слезе от властта, съвсем не е загубил структури, финансови средства и влияние сред избирателите. Влияние може да е загубил сред гражданите, но не и сред твърдото си клиентелистко ядро, а то умее да „убеждава“ и отстоява партийните позиции. ГЕРБ не е гербер за един сезон и със сигурност ще притежава незаобиколимо влияние и в бъдеще – поне докато Борисов е № 1 в партията.

БСП постепенно излиза от реанимацията, а напористата му водачка подава както индикации за разширяване на партийното влияние (особено с поканата за връщане в партията на бившите й членове), така и за отърсване от зависимостта на партиите-сателити (които доста й тежат), а също и с опитите за промяна към „Нов курс“ на прагматично олевяване. Това обаче е само върхът на айсберга. На партията на социалистите й тежат като много воденични камъни и безапелационното одесняване (особено след избори), и наличието на „червени милионери“ и „вечни депутати“, и нескъсаната докрай топла връзка с бизнеса на ДПС, и озападняването (в крайната западна идеология) на някои от юпитата й, и неспособността й да се очисти от корупционните зависимости от миналото. Притежава ли Нинова вълшебната пръчка на Хари Потър, за да извърши докрай хигиенизирането на БСП преди предстоящите избори? И ще й повярват ли милионите пострадали от „прехода“? Трудна, много, много трудна задача. А позицията на „втора цигулка“ в парламента – при това цигулка в калъф, а не в „музиката“, не е печеливша.

ДПС, хм, ДСП. За него или добро, или нищо. Имат апетит отново, факт.

Политиците, които се самонаричат „Патриоти“, също бележат подем, особено в страна с разграден стобор и с ограда, струваща толкова, че все едно е с инкрустирани диаманти. „Патриотичните игри“ са повече с шумотевица навън, към границата, отколкото навътре. А всъщност икономиката на България е „окупирана“ от чужди банки и компании, в страната ни се подвизават свободно чужди „фондации“ и НПО-та, работещи не в „ползу роду“. Ако „Патриотите“ сменят посоката на натиска си, и особено ако сред тях се появят неизхабени и неомръзнали лица, може да са в състояние да предизвикат изненада.

Кой ще стои зад кулисите при изборите? Както винаги, това ще е едрият „български“ капитал, който ще се опита да прокара своите пипала чрез „инвестиране“ в партии и личности, които да подпомогнат бъдещия „бизнес климат“, като ограничават регулациите и осигуряват изгодни еврофондове и обществени поръчки. „В името на България“ и с много водосвет. Въпросът е дали ще инсталират достатъчно свои лобисти, за да се задейства отново системата на плутокрацията (дали си е ходила някога?). Кой може да се противопостави на българския „Октопод“?

Ако „вятърът на промените“ задуха и в последната дупка на кавала на ЕС – в България, то със сигурност предстоят да се случат много неочакваности. Да не забравяме че във всички страни „губещите от глобализацията“ се превърнаха в мощен политически фактор. А в най-загубилата европейска страна?!

Стандарт