/Поглед.инфо/ Интервю на Валентин Георгиев с проф. Боян Дуранкев

1. Проф. Дуранкев, ще ви провокирам с един парадокс, който забелязах във лекцията на президента пред студентите в УНСС. От една страна, той изреди и нарече успехи някои от промените в държавата ни през последните 30-ина години, като преход от планова към пазарна икономика, приватизация, членството ни в ЕС и НАТО и т.н., а от друга страна заяви, че важният критерий за политиката са реалните ползи да обществото и повишаването на жизнения стандарт. Да, но политиката на прехода всъщност доведе до точно обратното - най-висока смъртност в ЕС, голяма миграция, бедност, престъпност, корупция... Е, къде са „успехите“ тогава? Какъв е вашият коментар?

Според един древен афоризъм, не питай само къде си стигнал, а защо си там. Да припомня на по-младите, особено на милениълите: през и след периода 1985-1990 г. българският народ пожела промени, които да разширят индивидуалната свобода, за да се постигне по-високо (количествено) ниво на жизнен стандарт и по-високо качество на живот. В името на целия български народ! Днес, три десетилетия след „промените“, се озовахме в демографска катастрофа; блед икономически растеж (независимо от глицериновите инжекции от ЕС); разделено общество на свръхбогати и „оцеляващи“; формална „парламентарна демокрация“ с елементи на правителствена диктатура; медийна слепота и продажност; труднодостъпни качествени образование и здравеопазване и т.н. Красива илюстрация на „успехите от прехода“ е Индекса на човешкото развитие, според който България е извършила „преход надолу“ (за над 90% от хората) до 56-то място в ранглистата на света1 (пред нас са страни, които си въобразявахме се са по-зле, като Черна гора, Русия, Румъния, Беларус, Барбадос и Уругвай).

Българската мечта през 1990 г. не е била НАТО, а постигането на по-висок жизнен стандарт; следователно, преходът е бил осъществен в неправилна посока, от водачи, които са били или без компас, или мощно корумпиране. Интересно е че все още има хора по българските земи, но ако продължаваме все така „успешно“, всички ще изчезнат – така както е станало с неандерталците. Това ще е огромно бедствие за българските политици – от къде ще идват пари за високите им заплати, за охраната и автомобилите им?...

Казано по друг начин, президентът Радев маркира в речта си значителна част от проблемите на страната; редно е да посочи и рецептата за тяхното разрешаване. Със сигурност има предвид че търпението българско – прословуто и доказано – е изчерпано; вярата българска – огромна и мечтателна – се е свила в пашкула на ежедневния комат хляб и кренвирша в петък вечер. И Бог сега да слезе по нашите земи, ще го гледат със смайване, но без вяра; толкова големи са недоверията във всякакви „проевропейски“, „евроатлантически“ и лустросани „патриотични“ политики и вождове!

Ще си позволя де подскажа че президентът Радев описа общата диагноза на страната; необходима е смела решителна крачка напред, за да се предпише типа и продължителността на лечението. 2018 г. не е 1990 г. и търпението е изчерпано, необходими са радикални мерки за промяна!

2. Да включим прожекторите, да осветлим процесите в държавата - ако това е механизмът и начинът да тръгнем нагоре, кой трябва да го направи? Едва ли властта има интерес от такава светлина.

Президентът цитира Гьоте за необходимостта от „повече светлина“. Но Гьоте има и друга известна мисъл, че „три неща господстват на земята – мъдростта, чарът и силата“. Дотук по време на прехода в България доминанти бяха силата и от време на време – чарът. А „силните“ и „очарователните“ полагат всячески усилия да не сдадат властта – от трона слизат направо в политическите гробища, а там само от някоя чужда фондация могат да бозаят и то – временно. Да припомня и Хенрик Ибсен, че властта прилича на алкохол – това е отрова, която прави хората безумни.

„Мъдростта“ дълго време беше в режим на забрава. А един мъдрец в политиката е по-полезен от хиляда богаташи; той е полезен със знанията, а не с парите; „повече светлина“ на мъдрия е по-ценно, отколкото „повече еврофондове“ за богатите. Началото на мъдростта е там, където започнеш да назоваваш нещата с точните им имена. Началото е повече светлина за реалната „кръвна картина“ на обществото, после – на икономиката, която ни храни, и на природата, която ни дава живот. „Мисли с мъдрите, но живей с простолюдието“, твърдят германците. Живей с пулса на обикновения човек – това е предизвикателството у нас!

Затова с речта си президентът хвърли ръкавица на „реално“ управляващите. Ако докторите не могат да оправят болника, то трябва да се сменят докторите и лечението! Обратно казано, лошите политици още по-ярко показват значението на добрата политика; бялото никога не изглежда толкова ярко бяло, колкото на фона на черното и сивото.

Много често досега слепци избираха за свои водачи слепци; механиката на досегашната „демокрация“ бе насилие на „скритите сили“ чрез силно изкривени избори, над народа и в „името на народа“; „включването на прожекторите“ означава да се осветят и „скритите сили“, и техните управленски марионетки. Естествено е че статуквото ще се възпротивява всячески на тази идея, то обожава „стабилността“!

3. Друг голям въпрос - този за структурата на българската икономика, евро фондовете, инвестициите. Не ви ли се струва, че отдавна сме „изпуснали влака“, защото се развиват и се стимулират с пари отвън такива отрасли, които не са конкурентоспособни. Дори се чудя дали силните и богати държави в ЕС биха ни позволили обратното - не е в техен интерес, как мислите?

Неолибералната идея, стигаща до откровено либертарианство, е че „пазарът определя всичко“, затова „оставете го без държавна намеса“, все още може да се чуе в провалени страни, даже и у нас. Но основният принцип на капитализма не е „аз и ти“, а „аз или ти“ – една банална истина. Затова в западния свят често припомнят формулата на британския лейбърист Енюърин Бевън, че „спорният въпрос в капиталистическата демокрация се свежда до следното: или бедността ще използва демокрацията, за да спечели борбата със собствеността, или собствеността, страхувайки се от бедността, ще разруши демокрацията“.

Естествено, „вътрешната едра собственост“ накланя везните в своя полза чрез пазаруване на избори или на политици.

Не по-малко естествено е „външната едра собственост“ да търси свои изгоди в България.

Част от развитите страни имат дългосрочен интерес да посочват други страни като „неуспешни“, като даже им „помагат“ да останат по-слаборазвити. Това желание не е само психологическо, а предимно социално-икономическо. По-бавните темпове на растеж и по-голямата социална стагнация на развитите страни могат да бъдат обяснени с постигането на „етап на зрелост“ спрямо по-бързо развиващите се страни, които са в „етап на растеж“. Това е една от причините по-богатите страни – чрез моркова („заробващи“ кредити) и тоягата („цветна революция“ или военна интервенция) – да организират възхода и да поддържат „приятелски режими“ в други по-бедни страни. Колкото и да изглежда странно, даже в системата на пазарно интегрирания Европейски съюз се наблюдават страни „на различни скорости“ на развитие – най-слабо развитите – най-бавно, изчислявано по реален БВП на човек.

По-развитите страни имат откровена икономическа изгода от по-слаборазвитите страни, понеже по този начин огромните глобализирани корпорации ще могат да се наслаждават на по-изгодни ресурси, производствени и търговски възможности. От една страна, много по-изгодно е да се добиват суровини и материали в по-слабо развити страни, където разходите по добива им са по-ниски. Разходите по този добив са „естествен“ по-ниски както поради по-ниските възнаграждения на работната сила, така и поради възможността за по-евтино пазаруване на местните политици, които да творят изгодни за корпорациите закони. От друга страна, изгодата на глобалните корпорации се развива и по линия на възможностите за изнасяне на вредни, трудоемки или енергоемки производства в по-слабо развитите страни, понеже там разходите по производството са чувствително по-ниски. Поддържането на ниски „свободни пазарни заплати“, необременени от синдикален натиск, е огромно благо за корпорациите. От трета страна, пласментът на стоки с търговската марка на глобална корпорация, осъществяван на „новите пазари“ в по-слабо развитите страни, води до развитие на пазарните територии на тези корпорации. Да печелиш от бедни е доста изгодно, особено ако ги убедиш да спрат или ограничат собственото си производство.

По-развитите страни са силен магнит за потенциалните мигранти от по-слабо развитите страни. Но не е възможно, например, 6 млрд. по-бедни хора да се преселят в по-богатите страни като САЩ и страните от ЕС, в които живеят към 850 млн. души. Именно по тази причина по-богатите страни са измислили „демократични“ механизми за подбор и прилапване на по-качествени човешки ресурси от по-слабо развитите страни. Една от тях е привличането на студенти (срещу заплащане, естествено) от по-слабо развитите страни, като по този начин се получават „човешки ресурси“, за които по-бедната страна е плащала доста средства за тяхното развитие, здраве, образование, култура и живот. По-богатата страна „приемник“, не заплаща цент от разходите за развитието на този „човешки ресурс“ на по-бедната страна, това си е повече от чиста печалба! В името на „свободата на движението на хората“. Друга изпитана система е квотната (чрез зелени карти и други евтини методи), чрез която се подбират и изсмукват качествени кадри от по-слабо развитите страни. Колкото повече оголиш кадровия ресурс на по-бедните страни, толкова повече печелиш от вече подготвени кадри. Естествено, за които не плащаш и цент.

Sub sole nihil novi est – нищо ново под слънцето, както са казали римляните.

4. Еврозоната - хем сме покрили критериите и сме готови, хем си знаем, че не сме за там, заради убийствено ниските доходи на българите. Кога според вас трябва да кандидатстваме за „чакалнята“ и защо други държави от Източна Европа се въздържат, а ние напираме да стане час по-скоро.

Необходимо е и политическо, и икономическо решение. Трябваше ли 50-те щати в САЩ да чакат всеки поотделно за обща валута? Конгресът приема Декларацията за независимост на 4 юли 1776 г., а доларът се въвежда като парична единица в САЩ на 2 април 1792 г. с т.нар. Coinage Act (Закон за сеченето), приет от Конгреса на САЩ – само 16 години след независимостта. Не може дълго време да просъществува (Европейски) съюз на различни валути и на боричкащи се конкурентни национални икономики.

Ползите от въвеждането на еврото за България ще бъдат поне в две посоки.

От една страна, въпреки че сме във Валутен борд, ние нямаме „кредитор от последна инстанция“, което създава „евентуални“ опасности пред банковия сектор дож приемането ни в Еврозоната. Единствено ЕЦБ може да финансира „закъсали“ финансови институции, но само в страните от Еврозоната. Ако някога се развие друга банкова криза, това ще е огромен проблем. След приемането на България в Еврозоната, ще е възможно ползването на така наречените „Спасителни механизми“

От друга страна, ако Българи притежава различен „поевропейчен“ механизъм за функциониране на Централната банка, инфлацията и дефлацията могат да се омекотяват по-успешно.

От трета страна, в условията на Валутния борд и при положение че България е извън Еврозоната, „усмирителната риза“, поставена от борда върху наличната парична маса в обръщение е толкова стягаща, че се чувства неин дефицит на пазара и в разплащанията. След влизането в Еврозоната кредитирането ще стане доста по-облекчено.

Последен положителен ефект, който може да се очаква, е след въвеждането ни в Еврозоната напълно нормално лихвените проценти по всички кредити да паднат чувствително на нива 2-3 процента, а някои стари кредити – да се предоговорират.

Очакван негативен ефект, който се получи при вкарването на всяка страна в Еврозоната, е един бърз скок на цените. От 1,5 лв. бирата може да стане 1,5 евро, например. И всичко останало да поскъпне с до 20-50 на сто. Така че, ако българските капиталисти не повишат в съответната степен заплащането на стоката „работна сила“ (а те едва ли ще го пожелаят масово), са възможни социални сътресения и напрежения. Ролята на държавната машина е да предотврати (чрез съответно рязко вдигане на минималните доходи) подобни негативни ефекти. Разбира се, ако не се управлява от кукловодите-олигарси.

Един страничен „предвидим“ ефект е че в момента на присъединяването ни към Еврозоната, България ще е длъжна да плати във фондовете на Европейския механизъм за стабилност пряка капиталова вноска от над 300 000 000 евро, което се изисква както еквивалент на 0.8% от тогавашния БВП. Освен това България ще трябва да поеме гаранции за към 4 000 000 000 евро, определено на база 6.5% от БВП.

Има 100 „за“ и 100 „против“ въвеждането на еврото в България. Но по-важното е накъде ще поеме ЕС, който сега е на кръстопът, а след това ще има един допълнителен аргумент. Той ще натежи в полза на едната част на кантара.

___________________

1 http://hdr.undp.org/en/composite/trends

Дума, Валентин Георгиев