/Поглед.инфо/ Промените в Закона за приватизация и следприватизационен контрол, предложени от министъра на икономиката Емил Караниколов и одобрени от парламентарното мнозинство, предизвикват бурни дебати, но в тях (промените) всъщност прозира една голяма символика.

Символиката е многопосочна. От една страна, да се приватизира почти три десетилетия държавна и общонародна собственост означава, че натрупаното общо богатство на България е било в огромни мащаби за тогавашната деветмилионна страна на работници, селяни и интелигенция. От друга страна, „краят на приватизацията“ да се обяви и гласува от правителство, в което доминират „десни“ политици, и по предложение на бивш шеф на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол е повече от уникално явление в мащабите на близкия Космос. От трета страна, „приватизацията“ на оставащите 2% обща собственост да се трансформира в „други форми на публично-частно партньорство“ (най-вече концесии) в държава, в която корупцията е с исполински размери, не може да не се тълкува като илюстрация на възможностите попресъхналата каца с мед да бъде допълнително доогребана.

Всъщност „приватизацията“ в България започна още през далечната 1984 г. по препоръка на Тодор Живков и според по-късно приетия Указ 56. Още по-рано учителите винаги даваха „частни уроци“, обущарите и шивачите извършваха „частни услуги“, а политиците участваха в знаменитите „частни случаи“. Това хората добре си спомнят. Както си спомнят, че „общата собственост служи най-добре на народа“.
След 1990 г., особено след 1994 г., приватизацията в България се разгърна в такива мащаби и при отсъствието на каквито и да било антикорупционни закони и приватизационни норми, които отсъствия постлаха червено килимче пред политици и „техните“ приватизатори. И ако Маркс говореше за „първоначално натрупване на капитала“, а Вебер – за „протестантската етика и духа на капитализма“; то българските правнуци на двамата брадати дядовци откриха нови формули – „първоначално разграбване на натрупания общ капитал“ и „печалбарската етика и духа на подкупния държавник“.

С други думи, капитализмът в България се възроди реституционно и чрез пладнешки „приватизационен“ грабеж. Само като „грабеж“ може да се дефинира „разпродажбата“ на огромната част от държавните активи на цени 10, 100, 1000 и повече пъти под пазарната им стойност. Или за 1 пробит долар. Ползи имаха и двете облизващи се страни: първо, приватизаторите – наши и чужди хора и компании, привикнали на допълващи сделки под масата; второ, приватизиращите, които, прибирайки благата сума, оставяха нещо за себе си, за семейството си, но не забравяха и „центъра“, който ги беше назначил. Някои от по-мъдрите „политици приватизатори“ дори си организираха публични процеси, чрез които препраха нечистото си минало и днес се наслаждават на добро здраве и раздават щедри усмивки и мъдри наставления за бъдещето на страната ни.

Според меркантилистическата макроикономическа школа чрез приватизацията се цели постигане на по-добро управление и стопанисване на приватизирания обект с оглед увеличаване на общественото благосъстояние. Ако това е така – а то не е! – днес минималните и средните заплати щяха да стигат за богата трапеза три пъти дневно, за изплащане на ново жилище за 5-10 години, за отлично безплатно образование и чудесно безплатно здраве на възрастните и децата. Т.е. по-добре от „едно време“. Разбира се, сектата на неолибералите се оказа печеливша на практика (и днес – от фондация „Други за някои специални от България“ и други финансови апендикси на чужди държави и идеологии), но тя загуби теоретичната битка.

Да сумираме. Не е вярно че приватизацията води до „по-добро управление“, справка: приватизираните „Кремиковци“ АД, авиокомпания „Балкан“, „Булгартабак“ и т.н. – сега скъпи покойници или в процеси на препродажба. Не е вярно, че приватизацията води до „увеличаване на общественото благосъстояние“, справка: националното богатство на България до и след 1990 г. Не е вярно, че чрез приватизацията печели „цял народ“, справка: покупко-продажбите на БТК, „Електроразпределение“ – Варна, Горна Оряховица, Стара Загора, Пловдив, Плевен и София. Впрочем в много отношения днес не може даже да се санира онова, което преди е било изградено, справка: панелните блокове.

Така че днес имаме две нови класи: класа на „строителите на България“ и класа на „грабителите на строеното“. Несравними са: от една страна, богатствата на олигарсите и техните политически крупиета; от друга страна, богатствата на работилите 45-50 и повече години (строителите на сегашното приватизирано богатство), сега пенсионери, които скоро щедро ще бъдат възнаградени с „безусловните“ 300 лв. минимална пенсия. Пардон, с условните 200 лв.

Все пак в „забранителния списък“ за приватизация остават доста предприятия, които са оценени като „стратегически“. Ако страната България постигне добър икономически растеж (3-6% средногодишно, което се оценява като „среден растеж“, или над 6% – оценявано като „висок растеж“), то може да се помисли и да се премине и към „натрупване“ (надграждане) на остатъчното „общо“.

Накрая – изключително важно е да се напомни, че държавният сектор в „образцовите“ страни от Европейския съюз, а и около него, остава като голям дял в икономическите им системи. Държавата е крупен производител, който генерира чудесни приходи, както показват практиките. Ако държавният сектор се разраства, той става и крупен потребител на продукти и услуги от други производители, което води до нарастване на икономическия растеж. И когато държавният сектор се разраства, обикновено безработицата намалява, а по-високите заплати в този сектор са „насърчение“ и частниците да вдигат доходите.
„Борисов 3.0“ очевидно прави завой в правилна посока. Дали ще стигнат компетентност, сили и воля за продължаване в тази посока?

Труд


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели