Проф. Дуранкев, нещо се мъти в глобален мащаб. Плашат ни с нова световна война, върви пренареждане сред големите икономически и финансови играчи. Смущава ли ви това?
„Мътенето“ не е само на едно, а на няколко „взривоопасни“ яйца.
От една страна, все по-остро се поставя въпросът „Да гръмна или не?“, който е доста по-опасен от хамлетовското му звучене. И САЩ, и Русия, нямат спечелена война след Втората световна; това е тежка екзистенциална криза, особено ако се отчете че те загубиха и позициите си на лидери, на пионери на социално-икономическото развитие. Конкретно за България: Дамаск изглежда много, много далече, но той всъщност е по-близо, например, от Амстердам. Ако сирийската криза прерасне в глобална война, успокоителното за нас е че няма да усетим скоростта на удара върху главите ни. Именно по тези причини България и Европейският съюз нямат друга алтернатива, освен да спрягат трибуквеното „мир“.
От друга страна, след многогодишни усилия бе подписано знаменателното Парижко споразумение за климата. Това добре, но лошото е че САЩ нямат традиции за приемственост на международните договорки и новият президент побърза да се оттегли подписа на страната си. САЩ остават в ерата на нефта и въглищата – наистина ли не осъзнават предизвикателствата на климатичните промени и наистина ли нямат иновативни решения? Когато Гренландските ледове се топят, наводненията са в Индонезия, но и в Маями. Прекратяването на антропогенните промени в климата също няма алтернатива.
От трета страна, позатихналите търговски войни също припламват с нова сила. САЩ срещу Китай; САЩ и ЕС срещу Русия чрез санкции; и т.н.
С други думи, светът има три непосредствени алтернативи: (1) самоубийство чрез ядрена война – за 24 часа; (2) самоубийство чрез необратими антропогенни климатични промени – за 24 години; (3) вечни международни търговски войни – за 240 години. И идва четвъртата алтернатива – координирани международни действия за мир, хармонично икономическо развитие и социален просперитет. Ще се съгласите че по-лесното решение е да се натисне едно червено копче, отколкото да се подготви солидарно решение за глобално развитие. Неговата подготовка ще е по-сложна, отколкото да се акомпанира за „свободен глобален пазар“.
Светът днес е по-различен, отколкото преди десетилетие или повече? Къде е тук ролята на Китай?
Моето поколение сме динозаври, които си спомнят много по-различни светове. След Втората световна война предизвикателствата бяха пред двата лагера: капитализъм и социализъм. „Чистите“ им форми днес са скъпи покойници. След „окончателната победа“ на либералната демокрация изглеждаше че се формира еднополюсен свят. И този „край на историята“ маркира своя край. Днес имаме многополюсен свят в който няма „пръв“, но има много „последни“, които все по-упорито ще защитават правата си.
„Западът“ (Северна Америка, Европа и централна Азия), доколкото може да го разграничим условно, е с население 1,3 млрд. души; останалият свят – с 6,2 млрд. души. Китай и Индия – двата световни демографски гиганти, скоро ще бъдат с 3,0 млрд. население, а вече имат общо над два пъти повече, отколкото съвкупният „Запад“. „Размерът има значение“, колкото и да не ни се иска; кажете на някой че сте от важна „демократична“ западна страна с 0,01% от световното население, за да ви се смеят от сърце!
По БВП на човек от населението Северна Америка е лидер с над 56 000 долара, Европа и централна Азия я следват с над 22 200 долара, но Източна Азия и Тихоокеанския регион вече са с около 10 000 долара, а Южна Азия – с над 1 600 долара.
Обратно казано, в икономическо отношение Западът започва да отстъпва на Изтока – пресметнато като население по БВП на човек. Проблемът е че Западът е бегач на къси разстояния и е склонен на бързи решения, докато Изтокът е маратонец с нарастваща енергия и желание за влияние в по-големи мащаби. Нека не се правим на слепци: ако Индия не беше подписала Парижкото споразумение за климата, от него нямаше да има смисъл; ако Китай сега проявява търпимост някой отдалече да паркира военните си кораби в близки до неговите води, това няма да е вечно. Западният „империализъм“ (на нас не ни харесва тази дума, но на другите хора по света – още повече) трябва да склони глава пред по-добри планове за глобално развитие.
В тези смутни времена в България цари някакво относително спокойствие. Публикуват се прогнози за икономическото развитие, парират се протести с решения на парче. Не смятате ли, че основният ни проблем в момента не са Западните Балкани, а политиката на доходите, на нереформираните системи на здравеопазване, образование, отбрана и сигурност?
Спокойствието не винаги е положителен признак; най-голямо спокойствия цари в гробищата. Под повърхността на спокойствието се вихрят множество нерешени проблеми: уж сме европредседатели, а сме извън Шенген и Еврозоната; уж имаме ведри „нови“ политици, а те пращат Пекин във Виетнам; уж сме добре, а населението се стопява или бяга от страната; уж сме с хубави темпове на растеж, но оставаме трайно последни в ЕС; уж сме с нарастващи доходи, но сме с двадесетгодишни автомобили; уж имаме автомобили и нови магистрали, но нямаме пътища без множество ококорени дупки; и т.н. Всичко в България започва с „Булгар, булгар!“, но продължава с голямо „Уж“.
Сега уж вкарваме Западните Балкани в Европейския съюз (светла перспектива за тях!), а ще ги добутаме до НАТО (светла перспектива за атлантиците). Хайде на бас! Има и една доста подличка подробност. Даже да влязат някога в ЕС, страните от Западните Балкани ще прескачат България като влиятелен партньор.
Затова, наистина, най-добре е да огледаме собствените си проблеми – те са огромни.
Въпреки относително високия ръст на икономиката, все още сме на последните места в ЕС по доходи, заплати, пенсии. Защо толкова години не успяваме да дръпнем напред?
„Все още“ е равно на плюс безкрайност. През януари 2018 г. 22 от 28-те държави-членки на ЕС (Дания, Италия, Кипър, Австрия, Финландия и Швеция бяха изключенията) имат минимална работна заплата, „административно“ определена на национално равнище, както и всички страни-кандидатки за членство в ЕС (Черна гора, бивша югославска република Македония, Албания, Сърбия и Турция). Тя варира значително в държавите-членки, като е от 261 евро в България, 400 евро в Литва, 407,30 евро в Румъния… до 1 999 евро в Люксембург. Минималната заплата в България ще продължи да се увеличава „административно“ (едрият капитал не иска и стотинка увеличаване!) - от 510 лв. сега, на 560 лв. от 1 януари 2019 г., на 610 лв. от 2020 г. и на 650 лв. от 2021 г. – колкото била в Румъния през 2017 г. На 1.01.2021 г. работещият българин с най-ниска заплата ще получава 650 лв. бруто, обаче нето ще е 504.39 лв. (след приспадане на данъци и осигуровки) – едно „достойно европейско възнаграждение“?!
А пенсиите под 321 лв. са, извинявам се за точната формулировка, „геноцидно“ ниски - под линията на бедността, определена официално от Министерски съвет за 2018 г.
Казано точно, над 2 млн. души имат проблеми с ежедневното си оцеляване – много повече, отколкото преди „промените“! Това „правилно“ развитие ли е?
Но не може да сее обобщава че „българите са зле“. Имаме вероятно десетина милиардери, точно 100 904 милионери (по данни на БНБ) и вероятно още толкова неизвестни зад граница. Това са към 3% от населението. Срещаме и щастливи синоптици!
Причините за нещастието на 97% от българите са две. Външната причина е че на централата на ЕС и през ум не й минава идеята за необходимостта от догонващо развитие на най-слабите членове на съюза. Вътрешната причина е по-ниският интелектуален капацитет на управляващите – които и да са те, както и зависимостта им от „големия бизнес“ и, вероятно, тлъстите пачки. Най-лошото съчетание е неграмотност, корумпираност и високомерие. Има ги в излишък, макар и в различни комбинации при всички.
Затова и „Българското чудо“ засега се отлага. България не е икономически, политически или социален „тигър“ (като азиатските), за да се хвали с успехи. Дръглив осоговски кон по време на европейска зима.
Смятате ли, че за хала ни са виновни и предприемачите. Не експлоатират ли прекалено наемните работници и служители, или просто те са мързеливи? 80 процента ли са дебилите в България?
На предприемачите им все държавата им е крива – премного „административна тежест“, премного данъци, премного регулации… Страданията и воплите на българския „частник“ се чуват и отвъд Слънчевата система. Но когато им предоставиш точни сметки че в други страни при същата производителност на труда заплатите са чувствително по-високи, те мълчат или отричат. Не е лошо по случай 200 годишнината на „мислителя на хилядолетието“ да се проучат новите български варианти на експлоатация, но не само на работниците. Да спестяваш за две пенсии, а да получаваш по-малко от една; да плащаш за кашкавал, а да купуваш палмово масло; да мислиш че си спечелил на лотария 100 000, а да ти ги плащат 10 години и т.н. – това също са форми на експлоатация. В много подобни отношения българският предприемач е наистина новатор!
Така че когато живееш в такава страна, когато те експлоатират безобразно и разнообразно, когато почти 30% не завършват училище, когато те управляват много неграмотни и корумпирани, не може да не се чувстваш „интелектуален“ дебил. Въпреки че процентът, който споменавате, може да се окаже подценен за българските възможности.
Вие сте университетски преподавател от дълги години. Каква е преценката ви за вашите студенти – вчерашни, днешни, бъдещи?
До към 2000 година имаше нещо като вяра в ползата от доброто образование. Почти две десетилетия какафонията е пълна: много специалности с привлекателни заглавия за лапнишарани; много „бързи“ професори и доценти; много „лесно“ завършване (все пак, 4-5 години е нужна таксата на всеки студент – защо той да бъде късан?). И все пак, за едни 5-10-20% от студентите си заслужава да се работи – водачите на една нация не са армия, а единици, но стойностни единици. А става дума за нашите деца и внуци!
