/Поглед.инфо/ Лошо прогнозиране, глупаво финансиране, посредствени резултати.

Част II. България

Не бързах с финализирането на анализа си на висшето образование в България по няколко „обективни“ причини.

Първо, на страниците на вестник „Труд“ се разгоря дискусия за количествените характеристики на висшето образование в България. Блестящ доказателствен материал представи проф. Борислав Борисов, който ни убеди, че нито студентите в България са много (те са далече под средното на 10 000 души в ЕС), нито висшите училища са много. Другите ректори, които се включиха в тази дискусия, потвърдиха тези факти. Но и понякога заеха понятна корпоративна позиция. Обратно казано, дискусията за настоящето и бъдещето на висшето образование в България започна, но по-късно не се разгърна.

Второ, анализът на качествените характеристики на българското висше образование изискваше „дълбочинно“ и донякъде „нелегално“ изследване, понеже има силни партийно-управленски, идеологически и корпоративни интереси, които бранят сегашното Status Quo.

И все пак, да направим опит за качествен анализ: защо висшето образование е попаднало в клопката на лошите прогнози, глупавото финансиране и посредствените крайни резултати? А и какво да се прави?

1. Никой не може да прогнозира колко и какви специалисти ще трябват на България след 5 години. Затова е пълна какафонията на „крайната продукция“.

В съвременната обстановка е много, много трудно и даже невъзможно да се определи какви и колко специалисти ще бъдат необходими на страната в 2023 г.

По време на плановата икономика преди 1991 г. в България се разработваха баланси на трудовите ресурси. Знаеше се, например, колко ядрени физици има в момента, колко от тях ще излязат в пенсия до 3-4-5 години, колко нови специалисти ще са необходими след 3-4-5 години. Краен резултат: ако след 5 години ще са необходими 25 нови специалисти, приемат се 40 студенти по тази специалност, като се допуска че към 15 от тях няма да завършат. Финансират се 40 места, при това цели 4 или 5 години време за следване. Интересът на тогавашните висши училища беше да се подготвят качествени специалисти, независимо колко от студентите ще завършат. Санкционираше се посредственото образование. Висшето образование беше безплатно, плащаха се стипендии по успех и по социален статус.

След 1991 г. в България се премина идеологически към „пазарна икономика“. Фанатиците-пазарници (има ги и до днес!) пропагандираха „нов модел“ на „свободен избор“. Според тях, „бизнесът“ щеше да докладва на свободните висши училища какви специалисти ще бъдат необходими в бъдеще; на базата на „прогнозите на бизнеса“ висшите училища щяха да се втурнат да подготвят точно такива специалисти, които са необходими на „пазара на труда“ (нова идеологема: „пазар на труда“!); свободната конкуренция между висшите училища щяла да предизвика небивало качество на специалистите; краен резултат – мир и хармония между „бизнес“ и висши училища.

Днес, след почти три десетилетия, се оказа че този идеологически опиум на „свободни пазари на образованието“, предлаган платимо от сектата на „свободния пазар“ не само е бил погрешен, но е бил и поразително вреден!

От една страна, „бизнесът“ е нещо странно като структура. Доминират микро фирмите – „планктон“, който не се нуждае от висшисти. Средните и големите компании декларират недостиг предимно на работници, а не на специалисти. Ако им трябват специалисти с висше образование, то тези потребности се изявяват в годината, когато са възникнали, а не 4-5 години по-рано, за да се запълни вакуумът на специалисти. Не е възможно днес (тази година) да бъдат приети студенти които да завършат по определена специалност утре (пак тази година). Многото „бизнес организации“ имат други, много по-важни непосредствени задачи, отколкото да мислят за 2023 г.: как да се задържи нарастването на високата минимална заплата; кака да се намалят корпоративните и личните данъци; как да се притиснат исканията на синдикатите и т.н.

От друга страна, „бизнес“ организациите (частните фирми) знаят нещо много добре: висшето образование е сериозен разход! Може да се твърди, че 0,01% от бизнесмените имат желание да инвестират в подготвени специалисти (които могат скоро да ги напуснат, ако друга „бизнес“ организация им покаже по-тлъст морков). Затова в България, както и по света, бизнес организациите стоварват финансовите разходи на държавата: „Нали ви плащаме данъци (нищо, че сме голяма част офшорки и крием данъци), я вие – бюрократите, запретнете ръкави и ни подгответе специалисти за нас безплатно!“ Любим трик на „бизнеса“ е да прехвърля на държавата своите разходи и инвестиции, нищо ново.

От трета страна, „държавата“ приема да подпомогне по косвен начин бизнеса, но и тя го пита: „Какво стана с „пазара на специалисти“, защо не ни кажете поне какви и колко ще ви трябват след 4-5 години?!“. На който въпрос „бизнесът“ културно мълчи, но когато държавата не дава точно необходимите специалисти в момента, „бизнесът“ започва да гълчи и хули държавата и висшите училища. В случая „диригент“ на процеса на избор какви и колко специалисти да се обучават, става по необходимост същата тази държава, която сектата на пазарниците се стреми да елиминира. Изгонената „държава“ през изхода на вратата се завръща с покана от „бизнеса“ и тържествено се настанява да прави „план“ за подготовка на специалисти (Айн Ранд се преобръща три пъти в гроба си).

Накрая, как държавата прави този „план за подготовка на специалисти в висше образование“? Отговор: на базата на неверни прогнози. Първо, държавата не знае колко от специалистите с висше образование, които в момента работят, ще напуснат при законната пенсионна възраст; много е вероятно те да продължат да се трудят и след това поради очертаващите се мизерни пенсии. Второ, ако след 4-5 години в България се необходими, например, пак 25 нови ядрени физици, не е ясно точно колко да се приемат – 25, 40 или 400; почти и е сигурно че всички студенти ще завършат – поради начина на финансиране на висшите училища – на база „бройки“; някои от завършилите ядрена физика, ако са бъбри ви и красиви, може да станат синоптици по телевизиите; освен това, ако в друга страна-членка на Европейския съюз се предложи по-добър живот за завършилите, кой ще е луд да остане в отечеството си; и т.н.?! Краен резултат: държавата прави неверни прогнози за бъдещите специалисти с висше образование, спуска неверни „планове“ за прием (Айн Ранд пак се преобръща), получава пълна пазарна какафония!

Всички плащаме данъци за подготовката на специалистите с висше образование, но вече я няма лошата „плановата икономика“ с точни разчети, а прекрасна „пазарна икономика“ с ала-бала резултати. Пълна какафония на крайните продукти!

2. Глупаво финансиране на конкуриращите се висши училища и студентите. Затова извира и прелива посредственост.

При „старата система“ до 1991 г. приходите на висшите училища и съответно заплатите на преподавателите и служителите в тях не бяха функция от броя обучавани студенти. Това обстоятелство позволяваше университетите да подготвят спокойно студентите, като ги филтрират според техните способности и знания. казано по друг начин, ако един студент не е подготвен, преподавателят спокойно му поставяше оценка слаб (2). Още повече че висшите училища не бяха в конкурентни отношения за бройките студенти, а за качеството на тяхната подготовка.

„Новата система“ на финансиране на висшите училища след 1991 г. бе базирана върху неолибералните хипотези. Както твърдеше ордата на пазарниците, „оставете висшите училища да се конкурират помежду си; със сигурност частните училища ще предлагат по-високо качество на подготовката; държавните висши училища ще отмрат по естествен начин“. Парите ще следват студентите, така както става в обикновените училища! И за разлика от „старата система“, студентите ще заплащат пълната такса в частните училища, а в държавните ще доплащат за следването си.

Резултатите от новата система не закъсняха. Интересите на висшите училища се изместиха към няколко много изгодни финансови възможности. Първо, да привличат колкото се може повече кандидат-студенти към звучащи привлекателно специалности, независимо че наименованията-стръв нямат никакво практическо приложение след завършването; като последица – прием на всеки, завършил с 3,00 средно образование. Второ, да не се допуска отстраняване на студенти по слаб успех – това ще намали приходите; да не се обръща много-много внимание на това, дали студентите идват на занятия – това е опасно за приходите; да не се обръща много внимание на подготовката на всеки студент – ако е доста по-посредствен, за него има „нормална поправителна“, „годишна поправителна“, „ликвидационна“, „допълваща“ и т.н. сесии, докато студентът се добере до върховната оценка среден (2.51). Всъщност, ако се замислим върху един неотдавнашен случай с една професорка, то тя грубо, но точно защитаваше финансовите интереси, типични на всички висши училища. Трето, да се назначават все по-евтини преподаватели – заплатите и хонорарите са разход по новата система, които да се съобразяват с финансовите интереси на висшите училища. При рехава система на акредитация и особено при липса на системен ежегоден и ежемесечен държавен следакредитационен контрол, се оказа напълно допустимо да се включват (особено на хонорар) преподаватели без нито една публикация, без опит, буквално привлечени, образно казано, от Околовръстното шосе или на особено преклонна възраст. Четвърто, все пак частните висши училища, след като уж разчитаха само на собствените си приходи, се насочиха към щения за държавни програми, за да увеличат приходите си.

В полза на собствените си печалби (все пак и в образованието е „пазарна икономика“ в Интернет пространството се нароиха десетки сайтове, предлагащи разработването на курсови и дипломни работи; решени тестове по университети, предмети и преподаватели; даже… „успешно вземане на изпити“. Естествено, МОН „не знае“ или „не е негова работа“… А висшите училища не смеят да ползват световните системи за разкриване на студентско плагиатство – нали все пак не искат да банкрутират!

Краен резултат: пълноводен поток на посредствености, само тук-там на по-успешни висшисти. Със сигурност има и завършили „уж-студенти“, които не са се срещнали поне един път с учебник?!

3. Пет групи (пълни и полу-) студентите. И всички в клопката на парите и „удоволствията“.

При „старата система“ до 1991 г. студентите влизаха при сравнително висок успех от средното образование. В зависимост от успеха си и социалното си положение, те нямаха съществени грижи за доходите си по време на своето следване, понеже получаваха сравнително достатъчни стипендии.

При „новата система“, при която студентът сам или с родителите си си осигурява не само личната издръжка, но и ежегодното заплащане на таксите за следването, нещата се променят и минават на „пазарни начала“. Стипендиите не са достатъчни за осигуряване на средства аз елементарен живот. Това и целят неолибералните пазарници: „когато студентът заплаща своето следване, той има по-голяма отговорност за резултатите от обучението си.“

Но в България не всеки има родители, които са с високи доходи. Може да се твърди по приблизителна оценка, че около 80% от сегашните студенти са в примката на бедността: родителите им работят (ако са щастливи въобще да имат някаква работа!) на минимални и ниски заплати; отделените средства не стигат за елементарни жизнени стандарти за самия студент, камо ли за покупка на учебници; понякога не стигат и за плащането на семестриалните такси. Това не е само български патент. През януари Калифорнийският държавен университет публикува резултатите от голямо изследване за бездомничеството и гладуването на своите студенти, в допитването са взели участие 24 хиляди учащи се (от общо почти 500 хил. студенти). Според анкетата 22% от студентите имат много ниска продоволствена сигурност, което означава нарушаване в обичайната дажба и намаляване на обема на приеманата храна заради недостиг на средства. 11% от студентите са изпитали липсата на дом в течение на миналата година. Под липса на дом се разбира използване на приюти за бездомни или просто живот без дом – на открито. Сред чернокожите студенти без дом са повече – 14%. Две трети от студентите в обществените колежи в САЩ са на границата на глада, а 14% са бездомници.

Какво се случва при такава обкръжаваща студента „рискова среда“ в България? Пет варианта са възможни.

Първо, отписване на част от студентите още през първата и втората година поради (те няма да го признаят поради накърняване на достойнството им) недостатъчни за живот доходи. 10-20%.

Второ, четири-петгодишно „ходене по мъките“ на тези, които са от типа „искам да зная, каквото и да ми струва“. 10-15%

Трето, ту ходене, те неходене на занятия, понеже контролът е кекав. Това са обикновено студенти от типа „детето на мама и на тате“, което не знае защо учи въобще, но има приемливо равнище на финансови източници, за да „изкара“ следването си. 20-30%.

Четвърто, влизане в ролята на „студент-явление“. Тези полустуденти – понеже трябва и да работят, и да следват, ходят повече на работа и идват на занятия само в „краен случай“ – контролни и тестове. Иначе ще гладуват и ще трябва да напуснат следването. 20-40%.

Пето, най-рядкото, но все пак съществуващо студентско откритие е възможността да си „невидим студент“. Тези студенти-призраци отиват един-два пъти на занятия от възможните 15 седмици през семестъра, но се явяват на изпити (може направо на „поправителен“ или „ликвидационен“) и… продължават напред (причината: виж т. 2). 10-15%.

Да не се пропуска и една голяма съблазън за част от „студентите“ – т. нар. Студентски град в София, предлагащ обилно алкохол, чалга и (вероятно) качествени наркотици в заведенията върху територията на реститутите. Срам и позор за всеки студентски град по света!!!

Накрая всички дружно обличат тогите, хвърлят във въздуха шапките, правят си селфита и заминават на „пазара на труда“ – част от тях грамотни, но по-голямата част – посредствени.

„Добър“ (4) през 1984 г. не е равен на „Добър“ (4) през 2017-2018 г. 1984 тежи повече!

4. Академични „длъжности“: и всички са вече „професори“. И всички лесно.

При „старата система“ на научни степени и научни звания израстването ставаше трудно – трябва да се докажеш пред жури от 25 члена на ВАК. Разбира се, и партийният комитет трябваше да ти даде зелен светофар. Но все пак специалистите в твоята област бяха и рецензенти, и членове на журита.

При новата „демократична“ система „доцент“ и „професор“ се трансформираха в „академични длъжности“. Нека да разгледаме условията според закона, например, за „професор“. Според ЗРАСРБ императивни за академичната длъжност „професор“ са изискванията:

„Чл. 29. (1) Кандидатите за заемане на академичната длъжност „професор” трябва да отговарят на следните условия:

1. да са придобили образователната и научна степен „доктор”;

2. да са заемали академичната длъжност „доцент” в същото или в друго висше училище или научна организация не по-малко от две академични години или не по-малко от пет години:

а) да са били преподаватели, включително хонорувани, или членове на научноизследователски екип в същото или в друго висше училище или научна организация, или б) да са упражнявали художественотворческа дейност, или

в) да са били специалисти от практиката и да имат доказани постижения в своята област;

3. да са представили публикуван монографичен труд или равностойни публикации в специализирани научни издания или доказателства за съответни на тях художественотворчески постижения в областта на изкуствата, които да не повтарят представените за придобиване на образователната и научна степен „доктор”, на научната степен „доктор на науките” и за заемане на академичната длъжност „доцент”;

4. да са представили други оригинални научноизследователски трудове, публикации, изобретения и други научни и научно-приложни разработки или художественотворчески постижения, които се оценяват по съвкупност.”

Правилно сте прочели, „професор“ може да се стане две години след „доцент“, ако отговаряш на тези дребни количествени изисквания. И преди това – още две години за „доцент“. Учудващо ли е че длъжността „доцент“ и следващата – „професор“ се обезцениха докрай?!

И заваляха „професури“ като топъл майски дъжд! Апетитът обаче идва с яденето. Млада амбициозна дама на петата година стана не само професор, но се нагласи и за Ректор на уважавано висше училище… Няма да обременявам много списъка на „лидерството“ в израстването и на „успехите“ на длъжностите, но вече имаме нароени доста остапбендеровци в образованието и „науката“. Доста от нас могат веднага да посочат (и в момента има!) изявени „академични лица“ с поредната процедура за втора или трета „голяма докторска“ и поредна „професура“ на един или друг „заслужил“ длъжността.

И когато всичко е улеснено, все пак не трябва да се забравят и „връзките“ при придобиването на нови академични длъжности. Не е трудно да се разгадае че нашенските гении при придобиването на някои най-високи „длъжности“ след това ще бъдат уважаеми рецензенти на рецензиралите ги. Затворени общности, предварително известни очаквани резултати. Цирк Буш!

Между другото, освен „връзки“, освен че при студентите има широко разпространено плагиатство, се оказа че и сред „академичните длъжности“ плагиатството не е чуждо. Ако някой не знае, в България няма система за наблюдение, разкриване и санкциониране на „академичното плагиатство“. И в момента тече известна „професура“ с доказано плагиатство от специалистите, има и доказан ректор- плагиат.

Така че и новата „демократична“ система на придобиване на „академични длъжности“ катастрофира безславно за урок на недоучилите „пазарници“.

„Професор“ през 1984 г. не е равен на „Професор“ през 2017-2018 г. 1984 тежи повече!

5. Има ли оправия? Накъде след провала на опазареното висше образование.

Да тук бе сравнена далече не отличната „стара система“ с крайно посредствената „нова система“ на висше образование. Въпросът не е да се върне старата система, не е да се „усъвършенства“ новата система, а да се сменят двете системи с по-добра. Подчертавам, че „виновник“ за академичната катастрофа не е министърът, той просто управлява лоша система. Академичните практики по света предлагат много по-добри системи. Ще се огранича с европейските.

Ако наистина се желае промяна на катастрофиралата система и замяната й с нова и успешна, каскадата от мерки може да бъде следната:

Първо, Министерство на труда и социалните грижи заедно с Министерство на образованието трябва да съставят трудови баланси на специалистите с висше образование за 5 години напред. И тогава да очертават истинските потребности на страната по истинските специалности. Край на „пазарната инициатива“ на висшите училища за лов на пари на студентите!

Второ, пълно финансиране на всяко държавно висше училище в рамките на 4 години за бакалавър по определени специалности, независимо от броя на „остатъчните“ студенти година по година. Ако част от студентите напуснат, постъпилите средства могат да се използват от училището за развитие на науката.

Трето, безплатно образование за студентите в държавните висши училища; стипендии за успех и според социално положение, позволяващи достойно следване; изграждане на истински студентски градчета чрез държавни инвестиции. Нулева толерантност към отсъствия и плагиатство.

Четвърто, придобиване на академични степени и научни звания чрез пулове от специалисти-рецензенти при „усложнена“ система, но отчитаща способностите и продукцията на всеки кандидат. Нулева толерантност към връзкарство и плагиатство.

Пето, създаване на мощна система за акредитация и следакредитационен контрол. Държавата да се завърне в своите функции.

И край на опазаряването на висшето образование, все пак.

P.S. Авторът е бил ръководител или участник в следните завършени научно-изследователски проекти в областта на висшето образование:

Маркетингова стратегия на УНСС.

Маркетингово управление на висшето образование в България.

Макроикономическа политика за устойчиво развитие на България.

Анализ на конкурентите на УНСС.

Дума