/Поглед.инфо/ Един мой симпатичен приятел упорито твърди че „Ляв“, както и „Десен“, е образец на „човек, който споделя въобразени идеологически идентичности, които следват, а не предшестват фундаменталните човешки преживявания относно собствената национална и цивилизационна идентичности!…“
Но до днес има немалко хора, които твърдят, че „цивилизационната идентичност“, гарнирана с „националната идентичност“ са реалности, а ляв или десен са „въобразени идеологически идентичности“. А ако кажеш че си „марксист“, то те ще подскочат като ужилени, понеже са се свили в капсулата на своята национално-цивилизационна идентичност. Затова още в началото трябва да се припомни важната забележка на Ерих Фром, че „се създава впечатление, че нито политиците, нито журналистите нито веднъж не са прочели и един Марксов ред, а социолозите и обществоведите са привикнали да се задоволяват с минимални познания от текстовете на Маркс. И при това те се чувстват уверено, понеже нито един от влиятелните в тази област личности не изказва недоумение по повод на техните съмнителни невежи заявления“(1).
По този повод е добре да бъдат припомнени някои дреболии, които са обосновани преди доста време.
Разликата между теорията на Карл Маркс и теориите на останалите мислители по негово време (а и на доминиращата неолиберална доктрина преди и сега) може да се формулира еднозначно: Маркс прилага системния подход към въпросите на развитието – и във времето (с мисъл за бъдещите поколения), и в пространството (с очертаване на сложната взаимовръзка „природна система – икономическа система – демографска система“).
Именно системният подход позволява на Маркс както да очертае материалистическото разбиране на историята, така и да се замисли как би изглеждал „краят на историята“ (но не по Франсис Фукуяма) в едно комунистическо общество. При това Маркс не си представя евентуалния преход от капитализъм към комунизъм (и в първата част на „прехода“ – като социализъм) като единичен акт, а като процес с определени характерни белези. Именно по тази причина не е важно заглавието на системата, а нейното съдържание.
В следващите редове ще бъдат разгледани различията между „леви“ и „десни“ (про-капиталисти и про-социалисти) към трите основни системи: природна, икономическа и социална.
Отношение към природната система
„Всяко определено отношение към природата се обуславя от формата на обществото“ (2), твърди Маркс.
При капитализма природата се тълкува двустранно: от една страна, като „ресурс“ на икономическата система – средство за постигане на нарастващи печалби; от друга страна, като вместилище за човешките отпадъци. Именно това обществено отношение към природната система обуславя нейното ерозиране, опустиняване и обоклучаване – всичко, което води до антропогенното „шесто измиране“ (3).
Последната капиталистическа неолиберална доктрина за глобализацията и антропоцентризма всъщност доразвива примата на икономическата пред природната система независимо от екологичния ефект. Ефектът е тотална криза на природната система, много по-дълбока и много по-опасна, отколкото финансовата криза през 2007 г.
Алтернативната социалистическа идея признава природната система като източник на всичко живо, като среда за обитание и от човека, като се признават и правата на природата, и нейните обективни нужди. Юридически пръв Еквадор поставя Правата на природата в своята Конституция (2008 г.). Държавата се задължава да въведе рестриктивни мерки, ограничаващи дейности, които биха довели до изчезването на видове, унищожаването на екосистеми и постоянна промяна в природните цикли. Следващите страни, узаконяващи правата на природата, са Боливия, Мексико и Бразилия. САЩ и Европейският съюз, въпреки че декларират защитата на нуждите и правата на живата природа (4), имат твърде колебливо и неустойчиво поведение. Но някои щати и държави приемат собствени правила за екология, които изпреварват общото законодателство.
Правата на природата проправят пътя на екологичното нормативно управление, което е в унисон с начина, по който екосистемите в действителност функционират. Вместо обществото да създава рестриктивни закони, действащи постфактум, може да бъде създадено позитивно и проактивно действащо законодателство, което да доведе до екологично процъфтяваща природна среда, поддържаща целия живот, включително и човешкия. Вместо парадигмата, че природата по дефиниция е незащитена и върху нея трябва да изграждаме системи за защита, социалистическата теза е, че природата по дефиниция е защитена, а законът служи, за да определя нивото на допустимо човешко поведение в граници, които не нарушават динамичния баланс в околната среда. Една от най-ценните ползи на признаването на правата на природата е ефектът върху човешкото съзнание – установяване на взаимната зависимост с природната система в правото преобръща поведението, произлизащо от прагматичния интерес и разделението, довели до екологичната криза, на която сме свидетели днес. Точно както Европейската конвенция за правата на човека възниква като следствие на Втората световна война, така правата на природата следват естествената еволюция в развитието на правото – и това ще е следващото глобално движение за права, което ще даде шанс на човечеството за един цивилизован изход от глобалната екологична криза.
Отношение към икономическата система
„Богатството на обществата, в които господства капиталистически начин на производство, се явява като „грамадно натрупване на стоки“, а отделната стока – като негова елементарна форма“ (5). Но освен това при капитализма се появява една особена стока, дефинирана от Маркс – стоката „работна сила“. Особеностите на тази нова стока са блестящо анализирани в „Капиталът“, Т. 1.
По причината че за капиталиста разходът на стоката „работна сила“ е еквивалентен на всеки друг вид разходи, той се стреми да минимизира цялостния си разход за единица (своя) крайна продукция. Именно това го принуждава да упражнява натиск над работната сила – да работи колкото може повече за колкото може по-малко разходи. „Всяка икономия се свежда в крайна сметка до икономията на време“. „За капиталиста при конкуренцията с работниците въпросът е само за печалбата, за работника въпросът е за съществуването. Стоката труд има по-нетраен характер от другите стоки. Тя не може да се натрупва. Нейното предлагане не може така лесно да се увеличава и намалява, както предлагането на други стоки“.(6) Или, казано от самия Маркс, „Ако впрочем трудът е стока, то е стока с най-злощастни качества. Но дори и съгласно принципите на политическата икономия той не е стока, защото не е свободен „резултат от свободна пазарна сделка“. (7)
„Работната заплата и печалбата се намират в обратно съотношение една към друга. Делът на капитала, печалбата, се увеличава в същата пропорция, в каквато се намалява делът на труда, надницата, и обратно. Печалбата се увеличава в същия размер, в какъвто се намалява работната заплата, и се намалява в същия размер, в какъвто се увеличава работната заплата.“ (8)
И до днес конвенционалната политическа икономия „разглежда пролетария, т.е. този, който не притежава нито капитал, нито поземлена рента, а живее единствено от труда – едностранчив, абстрактен труд, – само като работник. Ето защо политическата икономия може да обоснове тезата, че и работникът, като който и да било кон, трябва да получава толкова, колкото да може да работи. Тя не го разглежда в неговото извънработно време, като човек, а предоставя това на наказателното право, на лекарите, на религията, на статистическите таблици, на политиката и надзирателя на просяците.“ (9)
За капиталистическото общество последиците са многостранни: работната заплата се определя от враждебната борба между капиталиста и работника (10), понеже работникът е принизен до машината, машината може да му противостои като конкурент (11), макар че доходите на наемниците се повишават, неравенството нараства и се появява олигархия – „материалното положение на работника се е подобрило, но за сметка на неговото обществено положение“ (12); икономиката, политиката и медиите се контролират от богатите; данъчните политики облагодетелстват богатите над работниците; наемните работници вече не могат лесно да се организират чрез синдикатите за справедливи заплати и условия на труд; минималната работна заплата обикновено е твърде ниска за просто възпроизводство на работната сила; студентски, жилищни и потребителски дългове създават общество на „съвременни роби“ на банкерите; държавният дълг е нарастваща тежест за обществото, която никога не може да бъде изплатена; липсата на достойни работни места кара огромен брой хора да „работят“ в киберпрестъпността, търговията с наркотици и проституцията като начин на оцеляване. Следователно „при западащо състояние на обществото – увеличаваща се нищета на работника, при напредващо състояние – усложнена нищета, при най-добро състояние – постоянна нищета“.(13)
Именно по тези причини „политическата икономия схваща обществената връзка на хората, или тяхната дейно осъществяваща се човешка същност, тяхното взаимно допълнение в родовия живот, в истинския човешки живот под формата на размяна и търговия“ (14); човешките социални мрежи се свеждат до пазара. Затова „политическата икономия фиксира отчуждената форма на социалното общуване като съществената и изначалната и като съответстваща на човешкото предназначение“ (15).
Днешното увеличено „тегло“ на капиталистическата класа е тъждествено на нарастването на собствеността ѝ спрямо общата собственост на пролетариата и прекариата.
Обратно, за социалистическото общество работната сила престава да бъде стока, а личността се превръща в цел на свободното и всестранното човешко развитие. Именно тази идея насочва вниманието на Маркс към това, което на съвременен език се нарича оптимален „вектор на крайната продукция“ (фонд потребление), който да формира „богатството на обществата, което, се явява като „грамадно натрупване на личности“, а отделната личност – като негова елементарна форма“. В бъдещото общество богатството ще се измерва със свободното, а не с работното време. Затова и „нашите нужди и наслади се пораждат от обществото; затова ги мерим с обществена мярка, а не с предметите за тяхното задоволяване. Тъй като те имат обществен характер, те са относителни.“ (16)
„Техническата разлика“ между икономика на капитализъм и икономика на социализъм не е само в липсата на експлоатация, а в замяната на хоризонталните пазарни връзки, в които „съвкупното движение на това безредие е неговият ред“ (17), с предварителни планомерни връзки за бъдещето. Именно всеобщата връзка, която днес икономико-математически рефлектира в баланса на междуотрасловите връзки, е забелязана още от младия Маркс – „движението на един отрасъл на промишлеността се предава на всички останали“ (18).
Важна забележка. Социализмът не е тъждествен с аритметичното нарастване на дела на държавата в икономиката. Комбинацията на капиталистическа икономическа система и държавна собственост се обуславя от първата – тя диктува пазарните цени, политиката и медийното влияние. Преходът от капиталистическа система към социалистическа може да премине през държавна собственост (със силни позиции и облагодетелстване на „партийците“ – в СССР, в България и т.н.), но може и да прескочи държавната собственост.
Отношение към обществената система
Маркс вижда основното противоречие на капиталистическата система в противоречието „производителни сили – производствени отношения“. Ленин отива крачка напред: противоречието е „когато едните не могат да управляват, а другите не искат да живеят по старому“, което има допирни точки с основното противоречие на Маркс. Обществената система се оказва много по-сложна от „хоризонталната“ представа на Маркс, а също и от „вертикалната“ на Ленин.
Маркс обаче е прав ,когато твърди че капитализмът има свои богати възможности за „развитие на производителните сили“ и нарастване на „богатството“ като нарастващо „грамадно натрупване на стоки“. Но „обогатяването“ на капиталистическите пазари с опасни „стоки“ при капитализма води до убийства и дехуманизация. Например, в САЩ при свободна продажба на оръжие само за периода 1.01.2018–17.05.2018 г. са убити 5429 души ( от тях – 1211 непълнолетни) и ранени 9872 души (19) – повече, отколкото са загиналите американски войници през новия век! Печалбата е над хората: в свободната продажба на наркотици; в проституцията, в хазарта и т.н.
И ако при капиталистическата система „свободата на пазара“ е огромна, то тази свобода не осигурява достатъчно работни места или достойна заплата на значителна част от населението, особено на младежта и расовите малцинства. Отказът на някои капиталистически страни да приемат национална здравноосигурителна схема с единствен платец е геноцид за бедните, младите, възрастните и непривилегированите; хроничните заболявания нарастват поради увеличения икономически стрес, недостижимото здравеопазване и деградацията на хранителните продукти. Пристрастяването към наркотиците и алкохола и свързаното с тях нарастване на престъпността са основен ефект от колапса на сигурността на работното място и доходите. Фармацевтичната индустрия увеличава богатствата си, като убива милиони хора всяка година чрез неправилна употреба и злоупотреба с медикаменти. Наблюдава се „подоходен“ геноцид за възрастните хора, като се елиминират възможностите за достойни пенсии и се разрушава социалното осигуряване. Продължителността на живота, например, в САЩ е по-малка от тази на много други развити страни и намалява.
Мисълта на Маркс, че господстващата класа излиза винаги и като представител на нацията, е дълбока и богата със съдържание. При едно „революционно“, но повърхностно третиране, най-лесно от всичко е на това „представителство“ да се придаде смисъл на евтино лицемерие. Тук става дума обаче за действително представителство и действително на нацията като цяло – но именно на така структурираната нация, както я виждаме при господството на дадената класа. В приложение към проблемите, които са предмет на разглеждане тук, приведената мисъл означава, че икономическият експанзионизъм на крупните фирми, който произхожда от монополистическата конкуренция между тях, се превръща в държавна политика и се налага на нацията в цялост. Човечеството много лесно би се справило с огромната опасност на милитаризма, надвиснала над него, ако се касаеше само за една шепа алчни престъпници, които са успели да излъжат (а как е станало това чудо възможно?) няколкостотин милиона иначе нормални личности. Сложността на проблема е там, че тази шепа алчни хора в качеството си на такива социални организми, които съществуват във и чрез монополистическата конкуренция, действително налагат своите интереси като интереси на нацията: но на нацията такава, каквато тя е под тяхното управление.
Обстоятелството, че транснационалните корпорации налагат своите интереси като интереси на нацията (а не само ги пропагандират като такива), интерпретирано едностранчиво и абсолютизирано, в достатъчна степен намира образна формулировка в известния афоризъм, че това, което е изгодно за „General Motors“, е изгодно и за Съединените щати. Този афоризъм налага като извод едно разнасяне на отговорностите за империализма върху националната икономика, и то без оглед на специфичността на монополистическата конкуренция, а в качеството ѝ на национална икономика изобщо. В духа на приведените по-горе бележки за превръщането на класовите интереси в национални се привеждат аргументи от този вид: нима позициите, които Съединените щати имат в други страни, са от интерес само за монополите, може ли да съществува икономиката на тази страна без петрол, пък все едно дали тази икономика е монополистическият капитализъм или каквото и да било друго?
Но научната трактовка на въпроса изисква да се предпазим от едностранчивост не само в едната посока – както това беше подчертано по-горе, но и откъм другата, а именно откъм отъждествяването на „Дженерал моторс“ със Съединените щати. Колкото и да изглеждат убедителни, каквато и част от истината да съдържат в действителност в себе си, приведените по-горе аргументи, взети в цялост, са несъстоятелни, защото прикриват специфичната роля именно на монополистическата конкуренция, и то за диференциални позиции на едни монополи спрямо други. Ако извадим от сметката този фактор, голяма част от причините за експанзия отпадат. Що се отнася до тези, които остават като израз на интересите на дадена нация в цялост по отношение на интересите на друга нация, те зависят на свой ред в голямата си част (но също не изцяло) от социално-икономическата характеристика вече на самите нации, спектърът на която – за разлика от това, което се мислеше в миналото – се оказа също много широк. Но така или иначе разтварянето на специфичната роля на монополистическата конкуренция между крупните фирми в общи житейски мъдрости за всеобхватния характер на противоречията в интересите може да има само емоционално, но в никаква степен не и научно значение.
***
Именно поради горните причини не може да се интерпретират „националните интереси“ на богаташа Дебелян като идентични с тези на голтака от Северозападна България Слабаков, независимо дали единият и другият са „равни“ – и двамата посещават черква и използват българската писменост. Нещо повече, Дебелян ще убеждава с медиите си и с платените си партийци родата на Слабаков, че именно „цивилизационната идентичност“ на двамата е по-важна от класовите им различия. И че всеки е „свободен“ и има „шанс в живота“.
Затова и понятията „ляв“ и „десен“ се идентифицират не с българина, с арменеца или англичанина, а с общата класова структура на съвременното общество навсякъде по света, където властва капиталистическата икономическа система.
***
И така, да припомня на приятеля, че неговото твърдение, че „Ляв“, както и „Десен“, е образец на човек, който споделя въобразени идеологически идентичности, които следват, а не предшестват фундаменталните човешки преживявания относно собствената национална и цивилизационна идентичности, е просто неправилно.
Когато „фундаменталните човешки преживявания“ на милиардера и голтака са различни, те имат диаметрално противоположни „цивилизационни идентичности“; милиардерът е убеден че неговата „цивилизация“ е предпоставка за неговия успех; но голтакът не споделя същите тези „цивилизационни ценности“, които са го обрекли на нищета през ХХI век. Когато милиардерът си забучва българското знаме на покрива, голтакът проклина същото това знаме като причина за своето бедствие.
Скъпи ми приятелю, по тази причина идеите на Маркс остават световни, а не „чисто“ германски. По същата причина ти си – съзнавайки или не – само атом от „дясното“ в България, което твърдиш, че е „въобразена идеологическа идентичност“.
И по същата тази причина „националното“ и „цивилизационното“ са важни, но не единствени или най-най-най-важни елементи на огромната човешка матрица на „софтуера ни“, ще се съгласиш.
Сигурен съм че ще ме разбереш, затова така подробно ти обяснявам тези важни неща, които са елемент на общочовешката ни култура.
С уважение!
***
И сега, накрая,
малка доза реално „ляво“
което, сигурен съм, ще ти хареса:
„ Всеки…, навършил 21 години, има правото да бъде избиран, при условие че не е претърпял углавно наказание.
Народните представители получават възнаграждение, за да може и работникът да заседава в парламента…
В бъдеще армиите трябва да бъдат същевременно и работнически армии, та войската не само да потребява, както преди, но и да произвежда повече, отколкото възлизат разходите за нейната издръжка. Това е покрай другото един начин за организиране на труда.
Съдопроизводството е безплатно.
Княжеските владения и другите феодални имения, всички рудници, мини и т. н. се превръщат в собственост на държавата. На тези земи земеделието се води в интерес на цялото общество в голям мащаб и с най-модерни помощни средства на науката.
В областите, където е разпространена арендата, поземлената рента или арендата се плаща на държавата под формата на данък. Поземленият собственик, който не е нито селянин, нито арендатор, не взема никакво участие в производството. Затова неговото потребление е просто злоупотребление.
Вместо всички частни банки се учредява държавна банка, банкнотите на която имат законен курс. Тази мярка прави възможно регулирането на кредитното дело в интерес на целия народ и подкопава по този начин господството на едрите финансисти…
Държавата взема в свои ръце всички транспортни средства: железници, канали, параходи, пътища, пощенски станции и т. н.
В заплащането на всички държавни чиновници няма да има никакви други различия освен това, че семейните, т. е. лицата с по-големи потребности, ще получават и по-голяма заплата от останалите.
Пълно отделяне на църквата от държавата. Духовенството от всички вероизповедания ще получава заплата изключително от своите доброволни общини.
Ограничаване правото на наследяване.
Въвеждане на високи прогресивни данъци и отменяне на данъците върху предметите за потребление.
Учредяване на национални работилници. Държавата гарантира на всички работници средства за съществуване и се грижи за неработоспособните.
Всеобщо безплатно народно образование.“ (20)
Не е излишно да се напомни и единадесети тезис за Фойербах: „Философите само по различен начин са обяснявали света, но задачата се състои в това, той да бъде изменен.“ (21) „Изводите са повече от безполезни, ако те се закрепват сами за себе си, ако те не станат отново предпоставка за по-нататъшно развитие.“ (22) Но дали промяната ще се осъществи по насилствен или по мирен път? Логиката е проста: ако е възможна по мирен път, това е най-доброто решение; но ако има насилие върху опитите за промяна, то „на насилието следва да се отговори с всички средства на насилието. Пасивната съпротива трябва да се опира на активна съпротива. В противен случай тя ще прилича на съпротивата на телето, което касапинът води за клане.“ (23)
Нещо лошо???!!!
Бележки:
(1) Эрих Фром, Марксова концепция человека. http://scepsis.ru/library/id_642.html
(2) Маркс, Карл и Фридрих Енгелс, Немската идеология. Съчинения, т. 3, 1957, с. 28-46.
(3) Living Planet Report 2016, http://wwf.panda.org/about_our_earth/all_publications/lpr_2016/
(4) Директива 92/43/ЕИО на Съвета от 21 май 1992 година за опазване на естествените местообитания и на дивата флора и фауна. http://www.biodiversity.bg/files/File/101_direktiva_za_habitatite.pdf
(5) Маркс, Карл и Фридрих Енгелс, Капиталът. Съб. Съч, т. 23, 1980, с. 46.
(6) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 587
(7) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 55.
(8) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 448.
(9) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 51.
(10) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 45.
(11) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 49.
(12) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 450.
(13) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 49.
(14) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 23.
(15) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 23.
(16) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 445-446.
(17) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 437.
(18) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 1, С., 1975, с. 589.
(19) http://www.gunviolencearchive.org/
(20) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Исканията на Комунистическата партия в Германия. Т. 5, С., 1958, с. 1-3.
(21) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 249.
(22) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 1, С., 1975, с. 564.
(23) Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 35.
