/Поглед.инфо/ В деня, в който МН 17 трагично прекъсна своя полет над небето на Украйна написах:

„... Загинаха още стотици невинни. И в стремежа за поддържане на пропагандната война, продължаваме да се заливаме с "партенки" и дебелашки лъжи. Не знаем още истината, но подемаме една или друга теза /според пристрастията си/. Някои накрая ще се окажат прави, други не... Ще се извинят ли неправите? Никак, ама никак не вярвам...”

Като видях обаче какво се изсипа в медийното пространство, както официално /заседанието на Съвета за сигурност на ООН, генерали и специалисти от авиацията и ракетни войски/, така и като мнения на „експерти по всичкология”, „твърди доказателства” като подслушани разговори, снимки и видеоклипчета /„твърди” като памук в ерата на глобалното подслушване и фотошопа/, разбрах, че истината умира. И вече май умря. И че истината аз ще я науча, само ако стане чудо /а те напоследък хич не стават често/ или ако съм дълголетен като бай Добри.

Защо мисля така?

Първо, Боингът, образно казано, още падаше, когато всички заинтересовани страни /Украйна, Русия, САЩ, някои западноевропейски ястреби и пр./ вече твърдо знаеха кой е виновен. Украйна настояваше за удари на НАТО върху Русия, за навлизането на натовски войски в района. Полша, разбира се, удари всички в земята. Ден-два преди самолетния инцидент, тя вече въведе артилерийски части в Украйна.

Второ, непоправимо се „замърси”, както биха казали криминалистите, местопроизшествието. Сепаратистите, че и техните врагове, че и приятели, имаха маса време на разположение, за да укрият, респективно добавят колкото си искат улики и „доказателства”.

Трето, за близо година, вследствие и на острото противопоставяне в Украйна, нито едно разследване не приключи нормално:

  • Разбра ли се кой разстрелваше хора на Майдана /т.нар. „небесна сотня”/? Чу се че стрелците са заловени, но после...?

  • Разбра ли се, кой е виновен за изгорените на 2 май в Одеса и пострадалите на 9 май в Мариупол, за разстрела на милиционерския участък и т.н. и т.н.?

Но четвъртото и най-важното е, че Украйна е в състояние на гражданска война. Война, която великите сили провокираха, но плащат гражданите на Украйна от руски, украински, български и пр. произход. Това е типична война чрез посредници /Proxy war, War by proxy/ като Корейската, Виетнамската, Афганистанската и др., при които, тъкмо поради неизгодността на прекия конфликт, той се реализира чрез сили /държави/ - посредници. Накрая по-мотивираното „прокси” печели. И както пак историческите факти сочат, победителят не забравя после да „удари” подкрепящите го /следвоенните конфликти Виетнам-Китай, Афганистан-САЩ и пр./.

И както се знае, най-много се лъже преди избори, по време на война и след лов.

В случая с лъжите се започна още дори преди гражданската война:

  • Протестите започнаха като борба с олигархията и за демокрация и европейски ценности. Свален бе сатрапът и олигарх Янукович. И бе избран ...немуподобният олигарх Порошенко.

  • Сериозна роля в събитията през януари-февруари изигра неофашистката десница от партия „Свобода” и паравоенните бандеровски формирования на т.нар „Десен сектор”. Под тяхно въздействие и пряката тяхна обсада на Парламента, бяха приети ограничаващите свободите на малцинствата /по-късно се отмениха/ закони, провокирали вълненията сред руското /главно/ население. Неофашистките сили и досега не са разоръжени от властите и се използват, маскирани като „национална гвардия”, в гражданската война.

  • Оттук нататък цялата украинска власт се представя като „неофашистка”. Недоволните от Югоизтока съответно са „опълченци” /за едната страна/ и „терористи” за другата. По-неутралното и по-близко до истината „сепаратисти” остана за употреба от международни наблюдатели, анализатори и пр. Днес и президентът на България вкара малко разнообразие, като обяви това население все пак за „сепаратисти”, но ползващи „терористични методи срещу едно мирно население”. Кое е мирното население, срещу което се прилага терора, наш Роско не се затрудни да ни обяснява, доколкото „сепаратистите” не са ходили да нападат Киев, Лвов, Ивано-Франковск и пр., но обратното се случваше.

  • Абсолютно последователно се използва двузначността на понятието „руснаци”. От една страна, то означава хора с руска етническа принадлежност, с каквито е пълно в постсъветското пространство, а в Украйна /особено в Крим и т.нар. Новороссия/ броят им се измерва с милиони. От друга страна „руснаци” е събирателно понятие за гражданите на Русия. Русия говори предимно за руските жители на Украйна, дори когато някои от тях са и граждани на РФ. Украйна, напротив, забравя за 8-9 милионното руско население в страната и слага знак за равенство между руснаци и граждани на РФ. Така става възможно тя да се самообяви за жертва на „руска агресия” и да удря по собствените си граждани с различен етнически произход, защото са „агресори”.

  • Със сериозна оръжейна, логистична и пр. подкрепа на САЩ и НАТО, се провежда „антитерористична” операция /АТО/. Самият термин не е избран случайно. „Тероризмът” позволява на украинските власти да използват чрезмерна сила срещу собствения си народ, собствените си граждани! Използва се авиация, бомбардират се градове и села, загиват мирни хора, баби-терористки, както и „терористчета” на по две, пет и пр. годинки.

  • Както и да се нарече, реално се извършва етническо прочистване на региона – броят на бежанците от руски произход вече се измерва със стотици хиляди. И колкото и г-жа Дж. Псаки да ни убеждава, че тези хора са „на екскурзия”, това е толкова вярно, колкото бе вярно, че нашите сънародници от турски произход при „голямата екскурзия” през 1989 г. посещават Турция, за да се видят с близки и роднини.

  • Опълченците-борци за независимост, от своя страна, свалят съвременни самолети и хеликоптери, унищожават танкове и БТР-и. Колкото и да ни се иска да приемем сепаратистите като едни съвременни Давидовци, само наивните все още приемат, че Голиат е жертва на прашката на Давид. Тези неща стават със съвременни оръжия, които не се продават в супермаркета. Русия официално обаче се държи като „жената на Цезар”, която е извън всяко подозрение.

Тъкмо чрезмерното и крайно неразумно натрупване и използване на хора, сила, оръжия е основна предпоставка за инцидента с малайзийския самолет и бе само въпрос на време той да се случи. И вече е крайно време да се откажем от евфемизмите и да наричаме нещата със собствените им имена!

Първо, САЩ преследват свои, както моментни, така и стратегически интереси в Украйна. Тя е избрана като посредник /не цел/, за да се навреди на интересите на РФ и да се ограничат икономическите, политически и социални връзки между мощния ЕС и възраждащата се Русия. Една единна и прроцъфтяваща Европа, ако не от „Ванкувър до Владивосток”, то поне от Ирландия до Урал автоматично ликвидира еднополюсния свят, на върха на който така удобно се наместиха САЩ преди 20-ина години.

Второ, разгръщаната от САЩ геополитическа вакханалия в никакъв случай не би се приела безропотно от Русия, както и от поне 7-8 страни в ЕС, на чиито интереси се вреди съществено. Ако се отчетат и интересите на Китай и т.нар. „развиващи се пазари”, САЩ нямат друг изход, освен силово да налагат своите позиции.

Трето, създаде се ситуация, която в шахмата се нарича цугцванг. Русия няма никакъв интерес да се обвързва открито с конфликт в Украйна, но не може да остави и предизвикателствата срещу нея и украинските граждани от руски произход без отговор. Както и да постъпи обаче, тя засега няма позитивно решение...

Е, мислите ли, че истината, захвърлена в този бульон от дебелашки лъжи и пропагандни клишета, ще оцелее без да се свари и стане удобна за преглъщане и храносмилане? Аз вече не мисля. Поне поради две причини:

Първата, по аналогия ме отвежда в моето детство...

На 2 август 1964 г. разрушителят „Мaddox” се сблъсква в Тонкинския залив с три малки северовиетнамски торпедни катера и почти ги потапя, като твърди, че е бил атакуван. Два дни по-късно същият кораб, придружен от още един разрушител докладва за нов сблъсък със северовиетнамски съдове. На 7 август и двете камари на Конгреса гласуват резолюция, с която дават право на президента на САЩ да се намеси в Индокитай. Започва десетгодишната Виетнамска война.

Едва на 30 ноември 2005 г. ВМС на САЩ разкриват архивите, от които става ясно, че флотското командване „съзнателно е изопачило данните на разузнаването” и че изобщо „присъствието на виетнамски сили по време на втората стрелба е под въпрос.”

Защото през 1964 г. бях дете, успях да доживея до истината, изнесена от „Ню Йорк Таймс” 41 години по-късно. Но сега дали ще съм жив още 40 години...

Това, което искам да кажа, че инцидентът дойде „твърде навреме”. И в такива ситуации те винаги идват! И ако не беше този, щеше да се търси друг.

Междувременно печално известния ни бивш кандидат за президент на САЩ Маккейн, и евентуалния бъдещ президент Х. Клинтън, заявиха за „голямата си загриженост” и за „тежката отговорност и санкциите, които Русия ще понесе”. Да напомня, разследването на инцидента с МН 17официално дори не е започнало.

Втората причина отново е свързана с историческа аналогия, този път, за да не бъда обвинен в пристрастия, тя е в известен смисъл обратната.

През 1943 г. при изкопни работи в Катин край Смоленск са открити масови гробове с хиляди убити полски войници и офицери. Става дума за едно от най-големите престъпления на Сталинския режим – избиването на около 23 хиляди пленени поляци. Но тъй като действията се развиват в разгара на ІІ св. война, лъжата отново взема връх.

Гьобелсовата пропаганда организира образцова кампания срещу СССР. Разбира се, това изобщо не се прави заради загиналите поляци. Самите немци не по-малко ефективно ги избиват през този период. Както казва Фюрерът, ... „за нас те не са нито главен, нито национален въпрос, а повод...”

Сталин също яростно противодейства, успява да оттегли Международния Червен кръст от разследването, както и да повлияе на своите съюзници. Лондон обещава да въведе „нужната дисциплина и контрол върху полската преса, излизаща в Кралството”, ВВС излъчва „правилни” емисии на полски и български език.

Райха все пак организира комисия, в която има и няколко добри патоанатоми от европейски страни. За да не станат „грешки” обаче, патоанатомите са придружени и плътно контролирани от цивилни „криминалисти”, създава се отлично подготвен "чист терен", за да не се натъкнат членовете на Международната комисия на "вещи, които не съответстват на нашата линия." Въпреки че истината е на страната на Германия, просто защото истинските експерти са достойни хора, хитлеристите до последно ги натискат, Гестапо ги следи и заплашва и т.н.

Българският патоанатом доц. /по-късно проф./ Марко Марков, подписва съставения от немците протокол, но отказва да участва в пропагандните мероприятия. Това изглежда, му спасява живота, защото по-късно е съден ...от Народния съд. Но и този достоен човек е притиснат по късно да свидетелства „правилно” /т.е. по Сталински/ в Нюрнбергския процес.

Е, през 1990 г., близо 50 години по-късно, истината победи. Но дали това е зарадвало починалия през 1967 г. проф. Марков?

Все пак, защо ви занимавам с всичко това? Не е ли достатъчно да кажем, че при създалата се напрегната ситуация истината лесно може да бъде пожертвана? Че решението на подобни трагични инциденти, каквото и да бъде, няма да върне невинните жертви?

Сигурно е достатъчно. Но все пак и чрез ровенето в историята искам да напомня за още един категоричен извод: Нагнетяването на напрежението, противопоставянето, провокациите, прилагането на сила и т.н., колкото и ефективни да са, са нулеви решения на ситуацията. Украйна се нуждае не от ожесточаване, разширяване и интернационализиране на конфликта, а от преговори и мир!

И нека още веднъж да повторя края на поста ми от 18 юли:

Хайде по-добре да помълчим за малко и почетем паметта на жертвите.
И да кажем още веднъж - няма военно решение на подобни конфликти, нужен е МИР!”