/Поглед.инфо/ Мнозина свързват творчеството на Гео Милев (1895-1925). му преди всичко с поемата  му "Септември". Заради нея той е зверски убит. Това, което враговете на България не успяват да сторят на фронта през Първата световна война, го свършват тиловите "плъхове" след нея.

Но Гео Милев съвсем не е само "Септември". Който зачете публицистиката му, публикувана в сп. "Пламък", ще открие не по-малко сериозни причини да бъде ненавиждан той до смърт. Дори когато пише на спортни теми, неговата язвителност и удивителна проникновеност докарват до бяс българските последователи на Дучето. Въпреки че ги е написал преди близо 100 години, кажете какво би могло да се добави към тези редове днес: "Спортисти от цяла България: едри загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи - зад които не се вижда да пламти никакъв "здрав дух"... И не може да бъде иначе, когато тоя дух не се занимава с нищо друго, освен с мачове, голове и тимове. Спомням си, че в сряда и събота след обяд се блъскахме и дори биехме пред вратата на училищната библиотека. Обаче днес учащата се младеж не само в сряда и събота, но през всичките дни на седмицата диспутира най-разпалено дали "Левски" с право е спечелил един гол срещу "Славия"...

Предлагаме ви със съкращения една удивителна статия, която, ако не знаехме, че е написана от "безпартийния" Гео Милев, спокойно бихме я приписали на когото и да било най-запалените комунисти на онова време. Само нея да беше написал Гео Милев, и капка милост нямаше да проявят към него българските чорбаджии и техните окървавени до лакти мекерета. А беше само на 30...

НАРОД-СТАДО

Гео МИЛЕВ

С писмо до редакцията "един читател на "Пламък" изказва впечатленията си от статията "Държава и църква", поместена в последния брой; и специално за отношенията на дядо Славейков към дейците на черковния въпрос...

Нашият читател намира, че "тия заключения на Пенча Славейков (писани в 1901 г.) сякаш са писани днес - за днешните социални отношения у нас". Ние намерихме статията на Пенчо Славейков, която ни напомня читателят, и открихме и други места, които са писани сякаш за днес - като-напр. израза "безчеловечни - български - изтезания".

И други още думи и редове биха могли да се намерят из българската книжнина, писани все сякаш днес - за днешното време. Сякаш животът в България, изразен преди всичко в социалните отношения, не се е изменил от турско време до днес. И наистина не е. В това малко географическо пространство, наречено България, живеят и днес същите хора, каквито и някога, преди 50 или 70 години: народ - който чука, кове и оре земята - и н я к о л к о видни и много разклонени "фамилии", които се смятат за нещо, стоящо по-високо от обикновения "народ". Някога тия последните се наричаха твърде просто - "чорбаджии" - днес те се кичат с различни партийни прозвища под общия етикет "елементи на реда и законността".

Психологическото съдържание е все същото. Чорбаджията - и при турска, и при българска власт - винаги е бил за "реда и законността"; под крилото на реда и законността той е чувствувал обезпечено онова, което винаги е било същина на неговото чорбаджийско битие: богатството и средствата.за увеличението на това богатство, т.е. ограбването на чуждия труд. Този чужд труд е на хиляди и милиони безлични хора, които нищо не представляват от себе си, понеже не притежават нито традицията на някакво по-изтънчено родословие, нито нещо друго освен чифт ръце, способни да носят само грубия труд на живота. Това е то народът: стадо, обременено с неблагородния труд на живота, добитък, впрегнат в тежката кола на живота, в която се возят богопомазаните чорбаджии. Две класи е имало в турско време, две класи и сега: народът-стадо и чорбаджиите. Държавата регулира чрез закони и заповеди отношенията между народа-стадо и чорбаджиите; регулира, т.е. охранява и поддържа съществуващото състояние: народът да бъде стадо, над което стоят чорбаджиите, което не може без чорбаджии. Така законът е винаги право на чорбаджиите и задължение на народа. Така държавата, властта, е винаги със и на чорбаджиите. Чрез властта и нейните закони чорбаджиите гарантират грабителската същина на своето битие срещу всяко недоволство и роптание от страна на "стадото". Впрочем чорбаджиите създават законите за себе си. Властта - било заптиетата под патронажа на Мохамеда, било българската полиция под патронажа на св. Архангел Михаил - пази интересите на чорбаджиите и налага законите на "стадото". Чорбаджиите си служат с властта (закон и полиция) за защита на своите интереси.

Чрез турската власт чорбаджиите (чрез своя представител хаджи Иванчо Пенчович) окачиха на въжето Левски - апостола на българския народ, чрез българската власт чорбаджиите клаха миналата година самия този народ.

- Какъв народ? - ще извикат възмутени чорбаджиите. - Комунисти, земеделци, бунтовници, метежници - това ли е българският народ? Ний сме българският народ - казват чорбаджиите, - ний, шъпата избраници. А всичко друго е "стадо", което трябва да мирува.
Тук идеологията на чорбаджиите смесва понятията "народ" и "държава". Понеже те са държавата, мислят си, че също така те са и "народът" (понеже държава без народ не може). Но още Раковски смяташе за народ всичко - "изключая чорбаджиите". Народ са хилядите, а не единиците. Народ е онова, което носи на плещите си бремето на живота, което твори благата на живота, а не онова, което обира тия блага.

Делителят е отдавна даден в тия две начала: първото начало - творящият труд, второто - паразитното грабителство. Две начала: труд и експлоатация на труда. Две класи: народ на труда - 9/10 от българския народ - и чорбаджии; народ, който работи, и чорбаджии, които гледат сметките на тази работа, т.е. прибират за себе си благата, създадени от ръцете на ония, които работят.

Делението е дадено още в турско време: народ и чорбаджии. То съществува и днес. Променени са само прозвищата. Но лицата са все същите: пак старите чорбаджии и хаджии от Цариград, кекавите герои на "църковния въпрос" - "бухалите на Екзархията", както ги нарича Пенчо Славейков - или пък техните потомци и синове. Това са постоянните герои на политико-социалната арена у нас. Срещу тях (не под тях) стои народът; народът от села и градове - народът на труда, - стадото, на което те са господари и водачи... тъй както те разбират това. А как го разбират те? Тук вече се намесва фарисейската демагогия на разни велегласни фрази за "отечество", за "България преди всичко", за "национални идеали", за "ред и законност" - и целият оня арсенал от магии и заблуждения, които са били практикувани, откакто съществува българска държава, за да достигнат днес, в епохата на Закона за защита на държавата, своето най-цинично разюздване. Към велегласията на патриотическия лексикон се прибавя днес и новата заклинателна формула "д е м о к р а ц и я" - "демокрация", която създава Закон за защита на държавата (т.е. на чорбаджиите, които представляват тази държава) против народа, върху който се упражнява държавната власт: закон на "демокрацията" против д е м о с а.

Но там долу стои  д е м о с ъ т - милионната народна маса на черния труд в полето и града. Фронтът на социалната трагедия у нас е отдавна определен - още от турско време: народ - и чорбаджии. Борбата не може да бъде спряна, тя е неотвратима. Защото в народа-стадо живее инстинктивният копнеж за светлина и свобода - инстинктивният стремеж към върховните цели на човешкия прогрес - инстинктивната нужда да престане да бъде "стадо". Тази нужда определя идеалното право в днешното яростно социално стълкновение - защото: не от божем "богопомазаните" единици, а от грубата, глуха и тъмна народна целина извира оная жизнена енергия, която твори и материалните, и културните блага на живота. Нашият дух и нашите борби, нашите чувства и нашите стремежи, животът ни и цялото наше битие са частица, откъртена от битието на народа; отделният - с всичките свои съвършенства - излиза из тъмната утроба на майката-народ. Това съзнание (една отдавна известна истина) е единственото, което трябва да определя отношението на отделния спрямо социалната трагедия на днешния живот. Именно това к о л е к т и в и с т и ч н о познание, което слага тежък камък над патологично-егоистичното "аз" и - в името на човечеството - заявява своето смирено, но дълбоко "ние": ние - народ.

Честната мисъл дири посоките на бъдещето. Бъдещето, както и миналото, го гради народът. Бъдещето зависи от победата в настоящето: победата на народа - неговото освобождаване от обсадата на чорбаджийското опекунство. Бъдещето задава своя неотложим въпрос - задава го преди всичко на съвестта на интелигента: за или против победата на народа; от коя страна на отдавна очертания социален фронт: отдясно - при благоденствуващото чорбаджийско малцинство, или отляво - при милионните народни маси, отляво на социалния фронт - в единния фронт на труда? Мнозинството от нашата интелигенция стои отделено от всеки интерес към живите въпроси на живота. Нашата интелигенция живее с полуабстрактния стремеж към някакви културни ценности, като забравя обаче, че тия културни ценности са в зависимост тъкмо от живите въпроси на живота. Оня, който живее с хубавите мечти на бъдещето - култура, красота, хармония, изкуство - не трябва да забравя, че тия мечти на бъдещето ще бъдат осъществени само чрез оная сляпа, но всегдашна енергия, която твори цялото бъдеще: народа. А това съзнание налага на прогресивния интелигент - излязъл също така из недрата на народа - едно свято задължение в името на човешката култура - желаната култура на бъдещето: задължението да бъде в редовете на народа срещу онова тъмно феодално наследство, което враждува против народа с всички демагогически и терористически средства на властта и модерната (наистина, твърде модерната) демокрация.

Ще се смее най-добре, който последен се смее. Развръзката на социалната трагедия в българския живот е предопределена: през вратите на бъдещето победоносен ще премине и влезе излезлият из борби и изпитания народ, свободният български народ - "изключая чорбаджиите".

Дума


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели