/Поглед.инфо/ В уводната бележка на изд.. „Колумб 92” можем да прочетем, че Хари Нисимов е роден през 1918 год. в София, където учи в американското училище, а после постъпва в Американския колеж край Симеоново и го завършва през 1937 г. Заминава за Брюксел, където следва химия. С избухването на Втората световна война се завръща в София и там завършва образованието си. През годините на фашизма у нас е изселен в Лом, после и в Дупница. Работи в еврейските трудови групи и строи ж.п. линии, мостове и тунели…

Емигрира през 1948 г. в току-що създадената еврейска държава Израел и там в съдружие с брат си създава фармацевтична фабрика „Pekax”. Ръководи я в продължение на 45 години.

Хари Нисимов не забравя първата си родина България. Често я посещава и с проявите си на писател по призвание дава израз на признателността си към нея.

Спомените на Хари Нисимов за еврейския лагер в с. Марикостиново край град Свети Врач, сега Сандански, един от деветте в този регион, са едно увлекателно четиво, което не само разкрива убийствено трудния живот в него, но и задава много сериозни въпроси, макар и с изящен хумор понякога. Той оборва доста твърдения на управляващите тогава, а и на привържениците им сега, с които те представят лагерите едва ли не като курорти, в които са изпратени, за да ги спасят. Да изминаваш на ден тридесет километра с пълна с пръст количка, животът ти да зависи от настроението на охраната и от това на колко чаши е, да те тресе денонощно маларията, едва ли са присъщи дори за най-долнопробните курорти.

Из книгата със спомени и изводи „Със зъби и нокти” (By the skin of our teeth) на Хари Нисимов, превод от английски, изд. „Колумб 92”, София, 1995 г.:

…Влакът не бързаше особено. Пристигнахме в Симитли в три часа след обяд на другия ден. Това бе краят на пътуването. Оттам трябваше да вземем теснолинейката, която минаваше през Кресненския проход и се спуска към долината на р. Струма, известна от древността като Стримон, и до определеното за нас място…

Стопанинът на ханчето бе дребен набит човек с усмихнати лисичи очи. Беше приказлив. Без да го подканяме, той ни разказа биографията си. От 1914 до 1920 г. живял в Съединените щати, където работил на някакъв жп строеж. За да докаже сякаш това, той започна да рецитира на английски:

„Щом не обичаш болшевиките,

щом не обичаш чичо Сам

върни се обратно старата си

шибана страна.”

Крайно доволен от впечатлението, което ни е направил, той продължи този път на български: „Значи вие сте тези еврейски момчета, които отиват на юг да строят жп линия до Гърция…”

- Как е там долу, на юг? – попита го някой.

- С една дума – ад. Горещина от ранна сутрин до късно вечерта.

Нощем не може да се спи поради комарите. Казвам ви, през лятото можеш да си свариш чай, ако оставиш канче на слънцето.

Поръчахме храна и питие.

- Хора не живеят ли там?

- Разбира се, живеят. Но след толкова много поколения те са свикнали. Маларията е ендемична там. За три месеца всички вие ще се натръшкате. Проявява се във всички разновидности – терциана, (тридневна), квадриана (четиридневна) и каква ли не още.

- По какво се различават тези видове маларии.

- Може да те тресе всеки трети ден, всеки четвърти или всеки ден. А ако те нападнат изведнъж всички видове ще те тресе без прекъсване… Много се надявам, като се върнете да изглеждате поне наполовина така добре.

(Майко, татко, помогнете! Защо не ни предупредихте, че има такива неща в този свят?)

…По цялото протежение на Струма, десетки километри от Симитли до Кулата, бяха настанени трудовите групи, 6 от които еврейски. Впрочем Кулата на границата с Гърция бе прекръстена на Шулц – на името на първия германски войник, убит при нахлуването в Гърция…

Всяка сутрин взводния командир или надзирателят, шефът, набиваше дървени колчета в земята, за да измерят 5 на 4 метра земна площ, която да се изкопае на дълбочина 1 метър, и да се изхвърли пръстта. Работехме в отряди от петима, подредени един до друг. Това означаваше по четири кубически метра на човек. Като напредвахме, ден след ден след нас оставаше огромно пространство черносива суха пръст. Отпред насипът се приближаваше все повече, ставаше все по-висок и по-стръмен за количкарите. Ние наричахме обекта „Царя” – с наименованието на най-красивия булевард в София…

През първите месеци на копаенето никой не смогваше да се справи с определената ни трудова норма, макар че имаше момчета с известен опит от предшестващи години. Копаене, изриване, бутане на пълните колички, пот, проклятия и глад. Отново и отново. След няколко часа сякаш нищо не си постигнал. В края на осемте часа, този, който не си бе изпълнил нормата, трябваше да продължи, понякога да късно през нощта. Наричахме това нощно копаене седянка или оставане за късно парти…

Изчислих, че тогава съм бутал колички 30 км дневно. Половината път пълни нагоре, другата половина празни надолу. Ние просто убивахме себе си…

Даваха ни 800 гр. хляб за целия ден.. Сутрин получавахме чай – варена вода, оцветена с горена захар. С него изяждахме половината от хлебната си дажба. Това бе всичко. На обяд и вечеря ни даваха варен бял боб, само варен боб и нищо друго месеци наред. Свикнахме да намираме както в чая, така и в боба удавени и сварени дървеници. Лагерът, спалните не помещения и кухнята гъмжеха от тях. Отвратително бе отначало. Опитвахме се да ги вадим от яденето, но доста от тях оставаха вътре. Постепенно престанахме да се смущаваме. От време на време са налагаше да изплюваме по някоя варена гадинка. Всеки, който е имал по-интимен контакт с дървеници, знае колко противна е миризмата им…

В резултат от лошото хранене се покрихме с кървящи рани, които не зарастваха. При най-малката драскотина получавахме инфекция…

От време на време ни преместваха по-нагоре на север. През април не заведоха в една местност, наречена Крива ливада или поручик Минков, не се спомням точно. Командирът Караджов бе заместен от Павлов, чието име би останало незначимо и потънало в забрава, ако не бяха жестокостта му и огромните му неспокойни винаги готови за бой юмруци. Много му се искаше да получава месечна пенсия от нас в замяна на облекчения като например да се държи с нас по-внимателно и да не се меси в свободното ни време… За да се наложи обаче, прекаляваше с лагерните задачи… Той бе подличък човек. За да не остави никакво съмнение за силата си, още в самото начало наби няколко момчета, които попаднаха на погледа му…

Един ден Жак кьопавия не можа да се сдържи и отвърна грубо на антисемитско подхвърляне от Павлов. Това бе достатъчно за командира да го пребие безмилостно, като откачи челюстта му… За щастие сред нас бе зъболекарят Фреди, който намести откачената челюст. След войната Жак кьопавия срещнал случайно Павлов на централна улица в София и на самото място го пребил от бой. Павлов бил арестуван…

Малко по малко започваме за забравяме страданието и трудностите си, поставяйки на преден план по-приятните преживявания. И все пак това бяха най-мрачните месеци на периода. Март видя депортирането на егейските и македонските евреи. През април се случи нещо ужасно. Имаше едно еврейско семейство Арие, собственици на известната компания за козметика „Жермандре”. Трима членове на това семейство бяха обвинени, че вършат черна борса. Бяха намерени за виновни и осъдени на смърт чрез обесване. Едно момче сред нас бе от това семейство. Със сълзи на очи то се молеше на командирите да го пуснат да отиде в София за погребението. Отказаха му. Черноборсаджийството вилнееше през онези години. Законите бяха строги и все пак единственият случай на издадена смъртна присъда бе спрямо семейство Арие.

Евреите в България бяха разтревожени и смутени. Ненужната екзекуция бе ясен признак, че ние зависехме от милостта и прищевките на фашистите…

През май бяха наложени забрани на евреите от София, в подготовка за предстоящото им изселване от града. Но по това време се случиха и други неща. Трима видни фашисти бяха убити: генерал Луков, Сотир Янев и Пантев – жестокият шеф на полицията, обигран в пропъждането от страна на евреи с чуждестранен паспорт. Убийствата бяха извършени от комунистически групи, сред които имаше евреи. Започваше раздвижване, но в каква посока?

…Из моя дневник: „Марикостиново, 28 февруари 1943 г. Носят се слухове за концентрационни лагери. Те идват от София. Евреите там бивали преброявани и регистрирани вероятно за концентрационни лагери или за да се уточни колко куршума ще са необходими. В гр. Дупница евреите са под домашен арест. Само на деца се разрешава да излизат навън да пазаруват. Същото се твърди и за гр. Видин. Ще има много страдания тепърва. Ще ги понеса. Като капак на всичко дойде речта на Хитлер, в която заяви, че войната ще свърши с изличаването на евреите от Европа. Момчетата в лагера са много потиснати…”

Едва бе минала седмица от деня, в който написах горното в дневника си, когато по теснолинейката започнаха да превозват евреите от Гърция. Тръгваха по пътя към концентрационните лагери, към лагерите на смъртта. Най-напред на временни места във вътрешността на страната – тютюневите складове в градовете Дупница и Горна Джумая, после в дунавското пристанище Лом и след това нататък. Макар да работихме недалеч от жп линията, до сега не ги бяхме видели, тъй като ги превозваха нощем. Няколко от нашите момчета, които бяха ходили до близкия град Свети Врач, се върнаха с разкази за чудесии. Евреите били изваждани от домовете им през нощта, наблъсквани в лагери и след това натоварвани на влаковете. Давали им само два часа да се приготвят, като вземали със себе си само малко багаж, заставяни да оставят ценностите и парите си. Разказваха как една жена родила в открит вагон, как майка носела в ръцете си бебе на шест дни, как двама души починали по пътя…

Неколцина копаехме в едно дере за поставяне на основите на мост. Релсите на теснолинейката бяха на някакви си четиристотин-петстотин метра от нас. Появи се влак около завоя, после втори, после трети. Когато наближиха, съзряхме, че откритите вагони са пълни с хора. Бяха евреи.

На секундата две момчета, Мони и Геро, грабнаха два самуна хляб и се затичаха към влаковете. Първият бе отминал. Те успяха да се покатерят на вагоните на втория. Избухна гръмогласен вик. Тогава Лазо и Давид си събуха обувките, за да тичат по-бързо. Мигновено събрахме малко пари и хляб и ги изпратихме за третия влак. Имах усещането, че трябва и аз да вървя, но бе пропуснат момента за решение. Двамата тичаха като бесни, но влакът ускори хода си и ги изпревари.

Тогава видяхме Геро да тича обратно към нас, като крещеше нещо задъхано: „ Хари, Хари, твоят…” Какво бе това После го чух добре: „Хари, брат ти.” Започнах да тичам. Като минах покрай Геро той извика: ”В третия влак”. Тичах и тичах. Струваше ми се, че търча на едно място… Влакът бе отминал. Гледах след него безпомощен и объркан. Геро ни разказа какво е било. Във вагоните картината била покъртителна. Семейства, натъпкани, прегърнали се едни други в отчаяние…

Какво правеше Нико там? Дали е с медицинската група или направо е взет с останалите? Но той е български поданик. Трябвало е да го оставят. Какво ли ставаше? Какво ли ще се случи с него. Какъв егоист може да бъде човек! Безпокоях се за брат си. А какво ги очакваше другите хиляди нещастници?

… Нашият проблем не бе с българския народ. Ние можехме да живеем със случайни прояви на антисемитски настроения. Тях достатъчно много ги превишаваха изразите на доброжелателност.

Можеше ли да съществува такова нещо: да бъдеш едновременно прогермански и антинацистки настроен? Да, можеше! Значителна част от населението бе прогермански настроена, но не непременно пронацистки. Останалото бе проруско, макар и не непременно комунистическо. Би ли могъл да човек да бъде едновременно пронацистки и проеврейски настроен? Очевидно можеше. Ярък пример бе Александър Цанков, политически водач от онова време, на когото в резултат на отминали вътрешни борби бе прикачено прилагателното кръволок. Той намираше прогерманската, пронацистката политика на правителството за недостатъчна. Проповядваше пълна безусловна идентификация с нацизма. Смятаха го за бъдещия Хитлер на България. Но все пак учудващо той присъедини гласа си към многобройните гласове, пледиращи в наша защита. Проблемът не бе с българския народ, а с правителството.

Дума


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели