/Поглед.инфо/ И антикомунистът Христо Христов послъгва и премълчава факти за лагерите

Очевидна е антикомунистическата пропагандна кампания, предприета преди и след одобряването от МОН на новата учебна програма по българска история за Х клас. ГЕРБ явно са решили да употребят и "черепите", без да си вземат поука от съдбата на костовистите. Но предаването "История bg" по БНТ с темата "Лагерът в Белене 1949-1989" от последния понеделник надмина допустимото и възмути повечето зрители. Не защото искат да се мълчи за лагерите, а защото държавната и обществена БНТ бе употребена от петимата участници за злобна вакханалия на "революционна ярост", гарнирана с микс от факти, полуфакти, лъжи и художествени фантазии. Бе сътворено още едно чудо в съвременната ни журналистика - дискусия без нито един ако не опонент, то поне не тъй надъхан антикомунист. (Това ли е новата политика на БНТ?). Един през друг петиматаводещият Георги Ангелов, проф. Евелина Келбечева, журналистката Даниела Горчева, режисьорът Атанас Киряков, и разследващият журналист Христо Христов се надпреварваха да громят комунизма, без никой да им опонира за неверните или премълчани факти. Остана внушението за десетки хиляди, преминали през лагерите, без някой да си даде труда да се позове на документи. А има документи в Архива на МВР, от които е видно, че към 25 юли 1953 г. в ТВО "Белене" е имало всичко на всичко 1917 лица, от които за криминални престъпления 187 лица, а за контрареволюционна дейност 1730 лица - противно на огромните цифри, които заливат не за пръв път медиите. Виж по-долу и част от Доклад за лицата в ТВО от юли 1952 г. от Архива на МВР. Чу се смънкване, че в лагерите, създадени преди 1944 г., нямало робски труд, мъчения и убийства, а евреите били пращани в тях едва ли не на курорт или санаториум. Леле, да чухте някой да спомене, че в Белене е имало и не малко криминали? А също и несъгласни с тогавашната „линия” комунисти? Да чухте за концлагерите от 1940 до 1944 г. - Света Анастасия, Гонда вода, Кръсто поле, Свети Кирик, Тодоровци, Кайлъка... Айде, премълчаването иди дойди. Но думите на разследващия журналист Христо Христов, че преди Девети в Белене лагер не е имало, дословно: "е имало трудова група, но в Свищовско. Трудова група на евреи. Но на самият лагер абсолютно нищо...", са си направо лъжа. Защото в Белене на брега на тихия бял Дунав, както ще стане ясно и от документите, които ви предлагаме днес, е от ясно по-ясно, че лагер е имало, и то какъв!

И гр. Свети Врач се спомена, но никой не каза, може би толкова и знаеха приказливците, че тоя лагер, в който са прибрани преди всичко 800 бивши офицери и полицаи, просъществува едва два-три месеца - от края на януари до март 1945 г., и после е преместен на строежа на ж.п. линията Дупница - Бобовдол. Но пък си го има от бая време преди септември 1944-та. А общо лагерниците в България тогава - 1945 г., са били 3298 души. Хлъц! И още една дреболия – нито един от отговорните офицери садисти в Свети Врач не е осъден на смърт за неговата неразбираема днес жестокост.

Не е такъв начинът да говорим за миналото днес, но щом искате… Няма да са хич приятни за някои документите за лагерите в Белене и Свети Врач преди 44-та, но какво да се прави - освен, че съществуването им е неоспорим факт, там са се вършели срамни и недостойни издевателства, дело на монархофашизма в България. Фактите не се променят от това, че днешните неофашисти, разярените тигърчета на антикомунизма, ги забравят или направо отричат съществуването им!

Из сборника със спомени и документи "Червените чернокапци", Иван Пейков, Йордан Наумов, Минчо Тодоров, Цветан Нейков и Христо Марков, изд. "Жарава", 2001 г.

Част от глобалната стратегия и тактика на монархофашистките правителства за разправа с българския народ бяха и драстичните мерки за изолация на прогресивната младеж от обществено-политическия живот и нейното "превъзпитание" във военните концлагери край реките Дунав и Струма, респективно Гиген - Белене, Свети Врач (Сандански), Левуново - Липница, Демир Хисар и др.

Формирането на първите два концлагера - в Гиген и Белене, бе осъществено на 5 март 1943 г. с поверително писмо № 1250 от 1942 г. и специално предписание № 40 от 26 февруари 1943 г. В тях се запазваше войсковата структура (рота от 300 души с три взвода) и действието на Военно-наказателния закон.

За прикритие пред народа и заблуда на лековерните те бяха наречени "Специален повик" - нарочни трудови отряди. Първият контингент на военния концлагер в Гиген се състоеше главно от запасняци (първа рота) - от март до есента на 1943 г., вторият - от военнослужащи (войници), набор 1922 г., арестувани и разжалвани от различни войскови части и под стража доведени в Гиген през юли 1943 г. Това беше най-многочислената група - към 400 души. Такъв беше и лагерът в Белене.

Числеността на въдворените във военните концлагери в началото на март 1943 г. беше около 600 младежи - по 300 в Белене и Гиген. След прочистване на войсковите части през юли - август в лагерите бяха доведени под конвой още над 650 военнослужащи. Третият ешалон беше формиран от младежи и войници от набор 1923 г., изпращани допълнително в края на 1943 и през 1944 г.

През ноември 1943 г. последователно концлагерите от Белене и Гиген бяха преместени в района на бившата Светиврачка (днес Санданска) околия в долината на р. Струма, където от 20 декември беше създаден нов концлагер (трета рота) на гара Левуново, впоследствие преместен на Липница до река Светиврачка Бистрица. Формиран беше под името "Светиврачки" работен отряд" (19 трудова дружина).

Извиканите с повиквателна младежи, т. нар. "специален повик", бяха арестувани още на сборните пунктове на 5 март 1943 г. и настанени в дървени бараки, покрити с брезент на 7 км. от река Дунав. Нощем северният вятър, наричан в тези краища "Подунавец", беснееше в бараките. Водата в манерките замръзваше. Студът поразяваше лицата на концлагеристите. Започваха мъките по всички направления. Храната беше обикновено бобена чорба без боб, но основата й беше от кисели домати. Трудовият обект беше едно голямо строителство - изграждане на дига на р. Дунав, извършвано на ръка. Разстоянието от 7 км. всеки ден се изминаваше пеша и винаги с инструментите на рамо.

На всеки концлагерист се отмерваше сутрин огромна площ земя. Трябваше да я изкопае, да я натовари на количка, да я превози на 40-60 метра и да я изкачи на 10-15-метра височина на строящата се дига. Който не изпълнеше определената норма, бе длъжен под въоръжена охрана да я довърши след приключване на работното време. Неизпълнението на предвидения обем тежък физически труд беше масово. Неизпълнилите нормата оставаха да доработват и се връщаха след часове закъснение. След охраната вървеше каруца, която прибираше падналите крайно изтощени концлагеристи.

След докараните концлагеристи доведоха нови групи арестувани "неблагонадеждни" лица под строга охрана. Режимът се затегна още повече. В горещите дни на лятото, въпреки че бяха на брега на Дунав, на концлагеристите бе забранено да се къпят в реката. Не им се даваше друга вода за миене, а за пиене им се докарваше вода в бъчонки от селото. През горещите дни тя беше почти вряла. Дунав бе само на петдесетина метра, но никой не смееше да се доближи до него, защото зад тополите имаше картечни гнезда, които не допускаха концлагеристите до реката.

Липсата на най-елементарни санитарни и битови изисквания създаваше условия за масово развъждане на рояци дървеници, бълхи и въшки. През нощта, вместо почивка от изнурителния труд, концлагеристите водеха жестока борба с паразитите.

Възможностите за бягство бяха ограничени до минимум. От север беше Дунав, от юг имаше полета, блата и, разбира се, охрана. Опита се да избяга един младеж - арменецът Бедрос от с. Просечене, Драмско. Заловиха го и се разправиха жестоко с него. Друг от концлагеристите беше убит при опит за бягство, а трети се удави в Дунава.

Из спомена на Георги Ал. Златков:

Един от най-известните садисти в Белене, подпоручик Григоров, търсеше и най-малкия повод за разправа. За това, че в обедната почивка ремсистът Димитър Иванов Чобанов четял книга, което бе забранено, той се нахвърли срещу него и го би с юмруци по лицето до посиняване. Същата вечер при завръщането на грохналите концлагеристи Григор им заповяда да пеят и маршируват по току-що настланото с чакъл и невалирано шосе. Те едва ходеха и му отговориха с мълчалив протест. Тогава подпоручикът се нахвърли като звяр върху Чобанов и започна да го млати, където свари, с железен чук за дробене на камъни. Счупи му лявата ръка в областта на лакътя, която увисна. Нанесе му удари по главата, от които той изпадна в несвяст.

С настъпването на есента и започването на дъждовете стана непоносимо студено. Летният прахоляк се превърна в тежка лепкава кал. Да се върви до обектите бе трудно и невъзможно. Спасение от този ад бе преместването на лагерите в най-югозападната част на България. Целта бе там да се работи без сезонно прекъсване. Бързаха да построят широката железопътна линия "Симитли - Демир Хисар".

Започна поредната одисея - бяхме натъпкани в товарни конски вагони, влакът спираше на всяка гара и сякаш безкрайно се бавеше от военната бюрокрация. Така минаха няколко трудни и ужасни дни, докато пристигнем в новите си убежища-мъчилища, концлагерите в Светиврачко (Санданско).

Във военния концлагер на гарите Левуново и Липница, обявена за трета рота, концлагеристите бяха интернирани от всички географски райони на страната. Най-компактната група беше от Пловдивско. Доста многобройни бяха и групите от Видинско, Фердинандско (Михайловградско, а днес Монтанско), Врачанско, Плевенско, Великотърновско, Пазарджишко, Бургаско и др.

На 20 декември 1943 г. беше съставена трета рота. За неин командир бе назначен поручик Кирил Дамянов - офицер с военно-полицейска школовка, бивш полицейски началник, с буржоазен произход, зъл и отмъстителен, активен и фанатизиран фашист по възпитание, характер и дела. Сред най-жестоките в охранителния взвод беше лумпенизираният младши подофицер Първан Христов, по-късно съден за злодеянията си от Народния съд. За "майка на ротата" нещастни обстоятелства бяха определили бруталния и циничновулгарен фелдфебел Васил Живов от с. Александрово Белоградчишко и той повтаряше: "Внимавайте, червени петлета, защото за вас, нехранимайковците, има зад Пирина един дядо Коле, който леко коли..." За издевателствата си Живов също без изправен пред Народен съд.

Особено жестоки бяха двама подофицери садисти от Радомирско - Борис Ангелов Митев, който пребиваше от бой концлагеристите без причина или провинение, и Милети Миладинов, който непрекъснато натискаше да работим сизифовски, без почивка, без кратък отдих дори, за да си поемем дъх." Имаше случаи в Гиген и Белене на разстрели на лагеристи след жестоки инквизиции. Така загинаха като герои-мъченици Петър Йосифов Ковачев от с. Церово, Пазарджишко и Славчо Петков Караджов от с. Каменица, квартал на Велинград. Предварително бе обявено, че двамата през нощта се били удавили в Дунава.

Храната беше еднообразна и нискокалорична. Състоеше се главно от прорастнали картофи, развалени консерви и червясали сушени лук и зеле. Хлябът беше нискокачествен, а дажбата - по 200 гр. на ден на човек. Освен с тежкия многочасов труд и репресиите, те целяха да ни унищожат и с глад. На обед и вечер доминираше рядка фасулена чорба. Питейната вода се доставяше с бъчонки, топла и вмирисана.

Облеклото ни се състоеше от износени трудовашки дрехи, скъсани, с кръпка до кръпка куртка и панталони, оръфани шинели, продънени чепици и черни капи (шапки). Оттук сред населението от този край произлезе и прозвището на политическите концлагеристи - "чернокапците". Много от концлагеристите страдаха от туберкулоза, стомашно-чревни заболявания, краста и др. Страшен бич беше маларията, особено черноводната, покосила здравето на мнозина за цял живот, някои от които впоследствие не се завърнаха в родния си край. Такъв беше случаят с прекрасния ремсист Иван Златанов от с. Пирен, Айтоско. Престъпното поведение на лагерното ръководство, което умишлено забавяше изпращането му лазарета в Свети Врач, се оказа фатално.

П Л А Н

за занятията с младите войници в Беленския и Гигенския отреди, повикани на обучение през 1943

І. Цел на подготовката

1. Да се изолират от обществото и войската повиканите на обучение млади войници, проявили се с противодържавни схващания и настроения, за да не могат да влияят зловредно върху околните.

2. Да си поставят при особен режим, който да чувстват като наказателна акция за своите зловредни схващания и настроения…

Из "Архивите на МВР"

П Р И С Ъ Д И

на Народния съд в Свети Врач (Сандански) по дело № 489

І. На доживотен строг тъмничен затвор + 1 000 000 лева глоба и лишаване от права завинаги:

1. Поручик Кирил Александров Дамянов

2. Александър Илиев Дойчинов

ІІ. На 15 години строг тъмничен затвор + 500 000 лева глоба и лишаване от права за 20 години:

1. Подпоручик Асен Янакиев Илиев

2. Подпоручик Емил Радев Майдовски

ІІІ. На 10 години строг тъмничен затвор + 300 000 лева глоба и лишаване от права за 15 години:

1. Капитан Александър Михайлов Попов

ІV. На пет години строг тъмничен затвор + 200 000 лева глоба и лишаване от права за 10 години:

1. Фелдфебел Васил Александров Живов

О П Р А В Д А Н И

1. Подофицер Милети Петров Милетиев

2. Аврам Йорданов Николов

До Централен военен архив Търново

М О Л Б А

от Ева Елия Минева от София, ул. "Любен Каравелов" № 82

Другари, моят покоен брат Салватор Елия Хазан, бивш софийски жител, е служил през 1943 г. в Еврейска работна група (лагер), настанена първоначално в Рупел (Демирхисарско), а впоследствие на спирка Градешница (Св. Врачко).

По време на службата моят брат, който страдаше от трепанация в главата (зад ухото), при обяснение с фелдфебела на частта да бъде пощаден от слънчевите лъчи и оставен да работи на по-безопасен за здравето му обект, получава от него брутален и зашеметяващ удар с револвера точно на болното място. Появяват се веднага усложнения, изпращат брата ми на болнично лечение и след различни перипетии брат ми умира на 13 май 1943 г. в болницата в град Свети Врач, сега Сандански.

Моля горните обстоятелства и главно факта на неговата смърт, докато е бил на принудителна работа в лагера, да залегнат в едно удостоверение, което да ми се изпрати по възможност веднага на посочения адрес в София.

Благодаря предварително и оставам с почит:

Ева Елия Минева - София.

До другаря Червенков.

Доклад

ОТНОСНО: намиращите се в ТВО лица и характера на причините, поради които са въдворени.

В настоящия момент в ТВО се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени, всички с определени срокове на престояване в ТВО.

Тези 2323 лица са настанени в ТВО през различни години, а именно:

1. от 1945 год. - 1 лице

2. от 1946 год. - 2 лица

3. от 1947 год.- 11 лица

4. от 1948 год. - 13 лица

5. от 1949 год. - 249 лица

6. от 1950 год. - 233 лица

7. от 1951 год. - 1459 лица

8. от 1952 год. - 355 лица

Специалната комисия... се ръководи от принципа, че в ТВО трябва да останат най-злостните врагове на народа, представляващи опасност за обществения ред и сигурност. Специалната комисия по ТВО освободи всички ония лица, които са показали със своето поведение, че въдворяването им е указало изправително въздействие. Освен това бяха освободени болните, старите, а също така и тези, които имат по-малко провинения и досегашното им престояване е достатъчно наказание.

30.VII.1952 г.

Министър на вътр. работи

генерал-лейтенант: (Г. Цанков)

Архив на МВР, ф.12, оп.1, а.е. 361, л. 5-8.

(пуликувано в "История на комунизма в България" на проф. Диню Шарланов)

Дума

* Уважаеми приятели и читатели на Поглед.инфо! За да бъде гарантирана връзката ви с нашия сайт и да следите новините, които ви интересуват, включете се в новата Фейсбук група на Поглед.инфо и добавете вашите приятели: https://www.facebook.com/groups/227850304424018/