/Поглед.инфо/ Само няколко изречения за това какви постове е заемал Дочо Христов (1895 – 1945) са достатъчни, за да се добие представа за ролята, която играе в българския политически живот през 40-те години на миналия век.

Завършил право, избран е за народен представител през 1940 год. Сред вносителите е на Закона за защита на нацията и Закона за създаване на жандармерията, създател е на Обществената безопасност за борба със съпротивата. Министър на вътрешните работи (1943-1944), стотици антифашисти загиват без съд и присъда по време на неговото министерстване, включително и десетки деца от Безсмъртния полк на България. Осъден е на смърт от Народния съд задочно, защото успява да се укрие. Той счита, че е несправедливо осъден. Заловен е – как – ще разберете по-долу. (Между другото, още един многозначителен щрих по темата за залавянията на българските фашисти. Но стр. 29 в своята книга „Британското разузнаване в България 1929 – 1945” Аврора Котева и Николай Котев изнасят скандалния факт, че оцелелият по чудо резидент на британското разузнаване в България по време на войната Вадим Гриневич непосредствено след 9.09.1944 год. „отново е на работа в Английската легация като се занимава с въпроса по излавянето на българските военнопрестъпници, някои от които лично познава.” Пустите му англичани, значи и те са играли роля в провеждането на Народния съд, и то каква! И защо никой не ги анатемосва днес за тая им роля, така както кълнат комунистите?!)

С решение № 172 на Върховния съд през 1996 год., която ще остане в историята на родината като година на реванша на българския фашизъм, присъдата му е отменена и той е реабилитиран. Но в паметта на народа не е получил промяна на неговата присъда и тя е кратка – кръволок!

Настоящия текст разкрива не само документалния трилър около залавянето на Дочо Христов. Талантливото перо на писателя Иван Пауновски с няколко щрихи разкрива образа му на „министър-палач”, с който той ще остане в българската история.

Из книгата на Иван Пауновски „Смут и човек”, изд. „Български писател”, 2015 год.

ЗАЛАВЯНЕТО НА ДОЧО ХРИСТОВ

Тия ми послеписи са възможни при случай, а случаят е ряд­кост. Може безуспешно да го дириш и зовеш, а може и сам да из­лезе насреща ти.

С години съм се ту надявал, ту не съм, че ще узная подробнос­ти по ареста на Дочо Христов, министър на вътрешните работи и народното здраве — какво съчетание: в едната половина на ми­нистерството лекуваха хората, в другата ги инквизираха до смърт, живи ги деряха, трошаха им костите, превръщаха ги в телесни и душевни инвалиди.

Дочо Христов е възглавявал това съчетание в кабинета на До­бри Божилов (от 14 септ. 1943 г. до 1 юни 1944 г.), първият след смъртта на монарха.

За дейността на министъра в здравната половина на учреж­дението му не се знае нещо кой... Но в другото, по-голямо и далеч по-енергично половинище той си е честно извоювал образа на министър-палач.

Нему нищо не се опряло, честно пък ние да кажем.

Той създаде с голям шум уж желаната от народа „Обществена безопасност", т. е. въоръжи и цивилните фашисти по места, за да преследват и убиват партизаните и ятаците. Изгради жандарме­рията, макар и с незапълнена спрямо плановете численост, защото не се намериха достатъчно кандидати. По него време, наричано с омраза и Дочо-Христово, започнаха масовите избивания без при­съди, палежите, ужасните, садистични безчинства с населението.

Но Дочо Христов не бе изправен пред Народния съд заедно с регентите, министрите, царските съветници. Той получи смъртна присъда, но задочно, защото бе успял да се укрие. На 1 февруари вечерта присъдите се изпълниха, а той все още бе „в неизвестност".

Залавят го по-късно и има подробно съобщение за това във в. „Работническо дело" от 22 юни 1945 г. Точно е разказано как се е укривал, най-напред е у брат си до края на септември 1944 г. Сетне отишъл при родителите си и като пор се свирал в междувременно подготвеното подподово помещение. Тъкмо в такова, ще прекъсна за малко, а не „в мазето" е бил, както беше поправил другаде това някакъв си редактор, смятайки, че един български писател, а осо­бено и документалист, не знае думата мазе (т. е. маза).

Не е било мазе – сиреч дюкян, сиреч изба, зимник, в тях не­пременно има врата някаква и прозорец за проветрение и светли­на. Било е тъкмо помещение под дюшемето на една от стаите и само с капак отгоре. Тъй че наистина Дочо Христов се настанил в него като отвратителния „подподен човек" на Достоевски.

Над капака застилали с килимче, над него слагали маса, и така скривалището се прикривало допълнително.

Само че там било тясно, душно и трудно се издържало. Под пода Дочо Христов се вмъквал само при опасност или когато няма­ло вкъщи никой от близките му – в случаи на проверка да захлу­пи капака, да просне килимчето и да тури масата връз него.

А внезапни проверки от милицията са правели. Нещо им под­сказвало, че там точно, в дома на родителите, може и да го спипат Дочо Христов. Защото къде толкова е могъл да се притаи той на сигурно място? Така разсъждавали. И правилно. И едва не го спи­пали един ден.

Тази история той самият им я разправил вече след залавянето. И понеже я няма във вестника, да я чуете каква е.

Него ден го оставили сам, но за по-дълго, и той не изтърпял. Разбутал капака, килимчето, масата. Излязъл в стаята на чист въз­дух, на излет, тъй да се каже.

Но бил нащрек. И овреме мярнал, че идат на проверка. Сега нямало как да се шмугне в скривалището и да прикрие някой ка­пака.

Той сам натъкмил всичко и се прилепил в една тясна и плитка ниша зад вратата. Обикновен вълк не побирала, но полицейския вълк се побрал. И какво?

Като се отворела вратата — покривала нишата.

Така и внезапно дошлите за вълка го плътно скрили от себе си зад вратата. И си отишли. А ние ще се върнем към вестника.

В тая къща Дочо Христов изкарал до 1 март 1945 г. Но след из­селването на близките му там станало несигурно. И Дочо Христов чрез шурея си се свързал с военния чиновник Калчо Клатев. И той го снабдил с документ, че е капитан, завел го и на друго място — в квартирата на капитан Веселин Димитров, където и останал до 12 април.

Където и слушал редовно радио „Донау". То съобщавало за германски победи — за какво друго в края на войната – и за десет­ки хиляди „горяни", които владеели българските планини и „не позволявали на милицията и войската да излезе от градовете".

Естествено е, че само затъпял и вживотинен фашист е можел да се хване на тая пропаганда, и Дочо Христов се хванал. А, види се, и неговите укриватели го също лъжели на тая вълна, за да го разкарат. На 12 април фалшивият капитан заминал за Арабако­нак с военна кола, карана от подпоручик. И оттам – „хванал" Бал­кана. Но, то се знае, „горяни" не открил. Във вестника се казва, че седем дни се скитал и гладен, изтощен отишъл на среща, уговоре­на с хората, които го били извели от София – в землището на с. Саранци, Новоселско (сега Елинпелинско). И „там за зла съдба на „героя" се натъква на Веселин Тодоров и Петър Христов от пло­вдивската народна милиция. Те го повикват и той покорно тръгва с вдигнати ръце, минава разстоянието, което го дели от тях, и каз­ва, че е Дочо Христов, дава си двата пистолета и капитулира.

Така го съобщавам и аз в книгата си случая – че от отчаяние се предава, както е било с Никола Захариев, Кольо Шекера, също бивш министър и беглец без късмет.

Не си зададох въпроса: нали е имал среща със „своите", а се предал на враговете си?

Сега имам отговора. И благодарение на случая узнах истина­та.

Случаят беше, че дойде при мен възрастен, слаб, но енергичен човек и ми каза: „Във вашето описание за ареста на Дочо Христов има неточности. Аз го арестувах. Казвам се Веселин Тодоров Портев, от Пловдив съм, тогава работех в милицията на длъжност раз­узнавач. Ще ви кажа как стана."

Бил в София, в командировка в Дирекция на милицията. В стаята на началника на отделението видял струпано оръжие. Било, разбрал, за „горяните на Дочо Христов", който пък, казали, се укрива в Панагюрския балкан. Такива били сведенията.

И Портев си тръгнал обратно, само че страшно развълнуван от тия обстоятелства и с разиграло се въображение.

Карал малка кола, червено ДКВ, взел със себе си и един мла­деж, 17-годишен, Петър Хр. Петров. На излизане от града към тях се присъединил и един майор, Бояджиев се казвал, и той за Плов­див.

Но не подкарал Портев по „царския път", ами решил да мине през Панагюрище. Предчувствие ли било, по инстинкт ли, не може и досега да си обясни. Но не му излизало от акъла това – за Дочо Христов. Не че нещо, но... дявол знае. Из пътя на някол­ко места застигал патрулни двойки. И вече като се изкачвали по шосето за Саранци, на стотина метра вляво видял някакъв човек, спортно облечен, и нещо шарел нервно насам-натам.

И Портев, както си бил „в такова душевно състояние", не се поколебал да провери ли тоя човек. А самият бил цивилен, с мека шапка.

Спрял колата, заредил пистолета си, пъхнал го в джоба и — прескочил канавката. Онзи пък тръгнал насреща му. Спрели се така, на три-четири метра един от друг.

Попитах го, казва Портев, има ли документи и оръжие. Отго­ворът бил: „Документи – не, оръжие – да." Странен отговор. А на въпроса – кой е, отговорил: „Аз съм Дочо Христов."

Тогава Портев насочил пистолета си в него и извикал да не мърда. На тоя вик се отзовал младежът от колата. Обискирали вка­менилия се Дочо Христов.

Бил облечен „в скиорски костюм" (винтяга, голф и шапка), а под него – с капитанската униформа. На лявата ръка – премет­нато кожухче без ръкави, а в дясната – китка горски цветя: те пък за какво ли?

У него намерили два пистолета и карта с името на капитан Христо Маринов. На въпроса за хора и багаж с него, отговорил: „Хора няма, но багаж имам там, в дерето."

Щракнали му белезниците.

Но Портев си бил нащрек. Арестувания завели в колата и едва тогава Портев отишъл за багажа – една раница. Ако станело нещо, трябвало Петър Хр. Петров да кара с все сила за София и там да предаде заловения.

- Но – нищо не станало, и като пловдивчани, подгонили те към Пловдив.

Дочо Христов пушил цигара от цигара. Но и казал по едно време на Портев: „Имаш, момко, късмет. Аз от София чаках също такава червена кола, с трима души в нея."

Така се разбрало защо е стоял на открито и защо тръгнал сре­щу Портев така ахмашки.

После и друго се разбрало: че със зададените въпроси почти съвпаднала и уговорената парола. Затова рекъл, че „документи — не, оръжие – да". И с цветенца в ръка. Тия цветенца трябвало да се втькнат в паролата. Не били от любов към балканските красоти.

Това е разгадката, че вълкът се предал по агнешки.

Тримата, с които е щял да бяга, също били после заловени. Във вестника съобщават имената им.

Повече няма какво да се каже. Разбира се, че в залавянето на Дочо Христов е играла и случайността. Но като се позамислим — по-случайно щяло да бъде незалавянето му.

И несъмнено е така. Тия хора просто нямаше де да се приютят и затушират. Ето например: по същото време в една колиба неда­леч от София бе хванат и човек много по-опитен от Дочо Христов — началникът на филерите при Дирекцията на полицията Иван Божилов.

Дума