/Поглед.инфо/ Преди 10 години данъчната система в България беше драстично отклонена от европейските норми след сговор в елита. Гражданската инициатива „Да спрем машината за неравeнство! За справедливи данъци“ провокира политиците с въпрос дали волята на над 10 000 души означава повече от прищевките на 59 човека. Провокирани са и обикновените хора - дали не е време да си върнат не само парите, които им бяха отнети, но и правото да участват в демократично вземане на решенията.
Група граждани и организации стартираха национална подписка „Да спрем машината за неравeнство! За справедливи данъци“. Първата по рода си гражданска инициатива, в чийто фокус е държавният бюджет за следващата година, разбуни духове и повдигна въпроси:
Защо е проблем неравенството?
Абсолютно равенство между хората няма и е невъзможно да има. Крайното неравенство, както виждаме, е възможно, но разяжда социалната тъкан на обществото. Превръща го в сбор от индивиди или в най-добрия случай – в сбор от групи по мимолетни общи интереси и занимания. Когато неравенството стигне високи нива, следва разпад на общности, организации, цели социални системи, оттам – и на държавността. Няма работещо всеобщо здравеопазване, нито добра всеобща социално-осигурителна система, камо ли качествено всеобщо образование и т.н. Не случайно обществените системи, почти без изключения, у нас са в криза – не могат да обхванат всички, за които за предназначени, все повече хора отпадат или са недоволни от тях.
В криза са и масовите обществени организации – партии, синдикати, съюзи, ако щете дори и църквата. Никой не може да събере на едно място достатъчно много хора с обща визия за близкото бъдеще. Различните хора няма къде да се срещнат заедно. А дори и случайно да се срещнат, нямат какво да си кажат. А ако си кажат по нещо, все по-трудно се разбират, говорят на различни „езици“. Който е бил домоуправител, знае колко трудно става вече да се решават общи задачи дори и в микрообщността на един жилищен вход, пък какво остава за блока, квартала, града, държавата...
Защо трябва да решаваме проблема сега?
Защото в началото на годината излязоха стряскащи данни, че България не само остава най-бедната страна в Европейския съюз, но вече е стигнала и върховете по неравенство в съюза (вижте Карта 1 с коефициента Джини в отделните страни и процента на хората, живеещи в тежки материални лишения). Ако средното за ЕС неравенство в доходите между горните 10% и долните 10% от обществото е 8,5 пъти, то в България е 13 пъти! (1)
В тази статистика естествено не влизат „невидимите“ хора на самия връх (големите собственици) и на самото дъно на обществото (клошари, бездомни и пр.) – методите за измерване не стигат до тях. Но ако можеха да ги обхванат, пропорцията със сигурност щеше да е още по-драстична. В съизмерими с България страни като Чехия, Словакия и Словения разликата в доходите между двата полюса е под 6 пъти, тя е близо до стойностите на уредения северен европейски свят. В началото на 90-те заедно с тези страни тръгнахме по пътя на т.нар. преход. Четвърт век по-късно започва да се прояснява кой какви цели си е поставял, кой се е движел към Скандинавски, кой към Латиноамерикански модел. През 2017 година се навършват и 10 години от радикалните данъчни реформи в България – добър повод за равносметка.
Какво общо имат данъците с неравенството?
Данъците са инструмент, могат както да намаляват, така и да увеличават неравенството. Според Евростат 38% от населението на България живее в тежки материални лишения. Търси се инструментът или наборът от инструменти, с който повредата в механизма да се отстрани. Освен ако не твърдим, че няма проблем и че можем да продължим да експлоатираме амортизирания механизъм по същия начин, докато в даден момент той просто спре да работи.
Един апарат може да бъде разглобен и ремонтиран, както с чук, така и с отвертка. Данъчната политика в случая е отвертката. Тя е основен и интелигентен лост в политиката въобще. Но рядко се ползва от българските политици по предназначение. Дори Международният валутен фонд призовава за действия чрез фискалната политика за справяне с икономическите неравенства, които вече вредят и на растежа (2). Регресивната данъчна политика обаче е със статут на свещена крава у нас. Поле за политически, идеологически и медиен, почти религиозен консенсус. Едно от малкото сепарета за сговор между елити, обслужващи интересите в България както на най-едрия местен бизнес, така и на чуждия. Пресечна точка за забогатели представители на старата и новата номенклатура. Истеричните реакции на говорители като Емил Хърсев, Красен Станчев и пр. срещу инициативата „Да спрем машината за неравeнство! За справедливи данъци“ говорят достатъчно.
В доста по-напреднали държави истинската политика се прави през финансите, у нас е прието да се твърди, че във финансите няма политика. Неслучайно – пак за разлика от други държави, водещи политически фигури у нас предпочитат да седнат в стола на вътрешния министър, но не и на финансовия. Явно знаят къде се прави политиката в България…
Ако някой претендира, че предлага сериозна политическа алтернатива, то не може да не предложи и алтернативна данъчна и финансова политика. Другото е deja vu. Още от същото.
Как да решаваме проблема?
Инициативата не предлага нищо по-различно от това, което съществува в цяла Европа (вижте Карта 2): въвеждане на необлагаем минимум за доходите на физическите лица поне до текущия размер на минималната работна заплата – 460 лева месечно; въвеждане на намалени ставки на Данък добавена стойност от 9% за вода, основни и детски храни, базови медикаменти, учебници и книги.
Ефектът от мерките ще се усети от всеки веднага. Когато репортер от водеща телевизия попита човек от Мездра, работещ на минимална заплата, какво са за него 40 лева повече, той отговори „Каквото са за вас в София 400 лева“(3). От 2008 г. насам българската хазна се пълни от облагането на доходите на такива хора. Пълни се и от косвени данъци върху потреблението. Намалени ставки на ДДС ще поевтинят стоки от първа необходимост, ще оставят повече пари в джоба на хората, после голяма част от тях ще се завъртят в производства, характерни за толкова подкрепяния на думи от всички политици малък и среден бизнес. Предложението е мерките да важат за всички. „Нямам нищо против милионерът да плаща 5% върху типовия хляб, както нямам нищо против бай Иван кофражистът да плаща 50% ДДС, когато отиде да си купи яхта“, казва лидерът на КТ „Подкрепа“ Димитър Манолов. Само че у нас в момента и върху двата вида стоки се начислява еднакъв ДДС – 20%. В споразумение със синдиката от 2016 г. Националният браншови съюз на хлебарите и сладкарите се ангажира със значим социален ефект, изразяващ се в намаление на цените и ръст на заетостта, ако двете организации отстоят пред правителството диференцирани ставки на ДДС .
Ако не друго, в последните двайсетина години доста българи попътуваха. Една по-малка част – за удоволствие, една по-голяма – в търсене на препитание и късмет. Всички са виждали касовите бележки с различни ставки на ДДС. Защо другаде да може, а у нас да не може?
Кой печели от сегашната данъчна система?
Във всеки случай не е бай Иван кофражистът. По отношение и на двете искания България представлява черна дупка върху европейската данъчна карта. В ЕС единствена Дания не ползва гъвкави ДДС-ставки, но пък компенсира с прогресивна данъчна политика в другите сфери, която ѝ позволява да поддържа мощна социална система. Данък върху личните доходи без необлагаем минимум няма никъде, нито в ЕС, нито в по-широка Европа. Единственото изключение е България. Даже Грузия – другият известен полигон за изпробване на неолиберални оръжия за масово поразяване на населението, за известен период облага най-бедните, впоследствие се отказва (5). Единствената крепост на плоския данък в най-радикалния му вариант май остава Източен Тимор, някъде в Югоизточна Азия.
Останалите държави, в които са приложени по-меки варианти на плоския данък, пробват различни данъчни инструменти, с които стимулират едни дейности и групи за сметка на други: било чрез развито семейно подоходно облагане (у нас има наченки на символично ниво), било чрез различни данъчни отстъпки, включително при грижа за възрастни хора и инвалиди, било чрез по-високо облагане на дивидентите от акции или от сделки с големи недвижимости, било чрез насърчаване на потреблението на определени продукти и т.н. Само в България данъчната система е замръзнала в безмилостна суровост, пред нея всички са равни без изключения: на бедни, средни и богати се правят еднакви удръжки от 10% върху личните доходи; върху консумацията на всички продукти се начисляват еднакви ДДС-ставки от 20%. Според някои, това било въплъщение на самата справедливост. Но справедливостта е класово понятие, както казва финансовият министър Горанов. Щом е така, коя ли класа намира настоящото положение за най-справедливо? Парадокс: след като данъчната ни система е еманация на абсолютното равенство, защо ли така бързо расте неравенството...
Пресметливите ни държавници все пак са оставили едно единствено изключение. Незнайно защо това е организираният туризъм, който е поощрен с 9% диференцирана ставка на ДДС. Сещам се за доста имена на политици-хотелиери от всички цветове. А също и на рентиери (строгата в други отношения държава удобно си затваря очите за масовото недеклариране и избягване на облагане на доходите от наеми). Да сте чули или видели политик да пече хляб?
Как ще се запълни дупката?
Ако исканията се удовлетворят, това ще отвори „дупка“ в бюджета, как тогава ще се компенсират намалелите приходи? Основен и резонен въпрос, който се задава в кампанията. Само че същият беше пропускан или неглижиран в реформаторската суматоха през 2007-2008 г., когато дупката от данъчното облекчаване на бизнеса и на по-заможните слоеве, беше вменена за запълване на по-слабите, работещите и средната класа. По изчисленията на икономисти, ангажирани с кампанията, от необлагаемият минимум хазната ще олекне с около 1 милиард лева. За диференцираните ставки на ДДС сумата, разбира се, е по-голяма, но всякакви изчисления биха били спекулативни, тъй като финансовото министерство в България е държава в държавата и грижливо пази редица данни от чужди очи.
Но нека обърнем въпроса. В края на краищата тук става въпрос за гражданска инициатива – хората поставят искания, политиците решават дали да ги удовлетворят и предлагат решения. Представете си обичайна за България ситуация: автомобилът ви попада в дупка на улицата и пукате гума, а докато се лутате край него безпомощен и се чудите на кого да звъннете да ви издърпа, се обажда жена ви – счупило се колело на детската количка в разбития тротоар и детето ви за малко да падне върху плочките. Прибирате се бесен с решение да потърсите помощ от други хора, като направите подписка до общината за запълване на дупките. Никой не очаква от вас разчети каква финансова дупка ще отвори това в общинския бюджет и как ще се компенсира, нали? Кметът просто трябва да си свърши работата.
„Има 400 сравнително честни начина за измъкване на пари“, казваше Остап Бендер. Един финансов министър със сигурност знае повече. Дори и аз на прима виста се сещам за няколко: може да потърсим нефт и газ в Черно море (Бойко Борисов нали вече откри няколко пъти?) или митичното имане на българския Робин Худ – Вълчан войвода, след което приходите да бъдат разпределени по равно между всички български граждани... А може би е по-разумно да възложим малко по-голяма данъчна отговорност на тези, които имат много повече? Но нека оставим решението на управляващите. Те трябва да направят своя избор на чия страна са и да го заявят ясно. Отмина времето на популистките отговори, че предлагат решения „в полза на всички български граждани“...
Левите не бяха ли за вдигане на данъци?
Ето това е една от провокациите – в добрия смисъл на думата, на тази инициатива, в която действително участват доста леви (но не само!) хора и организации. Тя проблематизира предразсъдъци, провокира към размисъл. Ако следваме наложените клишета, от „левите“ по принцип се очаква вдигане на данъци. „Десните“ са в ступор – този път не те, а „левите“ искат намаляването им... Ами сега?! „Да не би да им е дошъл акълът?“. „Или ни вкарват в някакъв коварен капан?“.
Всъщност, ако бяха последователни, доста от десните трябваше да приветстват исканията. Най-малкото, за да покажат, че са принципни и последователни във вижданията си за ниски данъци. Да не говорим, че в програмите дори на някои извънпарламентарни десни партии присъстваха постановки или за необлагаем минимум, или за диференциран ДДС. В крайна сметка те не надскочиха себе си и не подкрепиха инициативата, макар да не я атакуват открито. Така сами се вкараха в капана. Показаха, че са за сваляне на данъци, когато обаче това се отнася за силните и заможните, за собствениците и за притежателите на капитал, но съвсем не са на същите позиции, когато подобен реверанс се предлага за работещите, за по-слабите, за разчитащите предимно на наемен труд. Класовият инстинкт се оказа по-силен от желанието да се харесаш и да изглеждаш умно-красив в очите на всички.
Объркването в дясно беше най-ярко илюстрирано от депутатката от ГЕРБ Менда Стоянова в един изтъкан от противоречия неин коментар относно инициативата. „Смятам, че данъчната система – такава, каквато е в момента в България, работи“ – заяви председателката на парламентарната комисия по бюджет и финанси – „...Няма друга европейска държава, която да изземва чрез данъци и осигурителни вноски под 40 процента от Брутния си вътрешен продукт, така както е в България... Това, разбира се, има и своята цена, защото бюджетът разполага с по-малко средства да прави преразпределение на данъците и осигуровките на хората. Но философията, която изповядва нашата партия, всъщност има два постулата – от хората, които работят, да се изземва максимално ниско и държавата да не се прави на „майчица“, която да преразпределя парите, така както на нея ѝ е удобно, защото не винаги – има много такива примери в историята, държавата е най-справедливият разпределител“(6) .
Ами, точно за същото в случая настоява и Петицията за данъчна справедливост – оставете повече пари в джоба на хората! Без да намират повод за гордост във факта, че България е стигнала първото място в ЕС по най-ниска преразпределителна роля на държавата (а, може би, има връзка между този факт и незавидното състояние на редица обществени системи), подписалите инициативата казват на управляващите: бъдете последователни, просто направете за нас същото, което направихте и за другите! Или за едни (хората с високи доходи) данъчната тежест МОЖЕ да се облекчава чрез въвеждане на плосък 10% данък, а за други (хората с ниски и средни доходи) тежестта НЕ МОЖЕ да се облекчава чрез въвеждане и на необлагаем минимум? Вие разбрахте ли за какво всъщност ни убеждава г-жа Стоянова – отрича исканията в петицията или всъщност, без да иска, ги подкрепя, използвайки набор от обичайните десни клишета, които в случая се връщат като бумеранг върху десницата?
Но да оставим управляващите в техните противоречия – те ще имат възможност да избистрят мислите си в обществени дебати, които неминуемо предстоят. И да се върнем на основния въпрос: вдигат ли левите данъците? Отговорът е, че нито левите задължително вдигат данъци, нито десните непременно ги свалят (тук няма да влизаме в спор с някои фундаменталистки утопии в крайното дясно, близки до религиозните култове, според които „данъците са кражба“ и въобще не трябва да се събират). Данъците са инструмент за провеждане на политика. Някъде се налага да се вдигнат, другаде трябва да се свалят. Въпрос на настройка, на политически и държавни приоритети. А когато нямаш такива или отказваш да провеждаш политика, най-лесно е да се измъкнеш с твърдението, че сегашната данъчна система в България работи. Че работи – работи, но за кого?
Какво се случи през 2007-2008 г.?
Десет години са достатъчен срок, за да може пъзелът да започне да се сглобява. Вече са налице и спомени на участници в събитията. В доста коментари те се описват като данъчна революция. Спокойно можем да ги наречем и преврат. Да припомним няколко факти:
Радикалната данъчна реформа включва сериозно намаляване на корпоративния данък (данък печалба), замяна на прогресивното подоходно облагане с плосък данък с една единствена ставка от 10%, премахване на съществуващия дотогава необлагаем минимум и др.
Такива директни заявки не присъстват в предизборните програми на партиите, съставили правителството на Тройната коалиция. За плосък данък (но все пак с необлагаем минимум) се обявяват единствено кандидати от дясната формация ОДС, която печели скромните 8.4% от гласовете.
Най-малко пък подобни намерения фигурират в програмата на получилата най-много гласове партия БСП, която става един от мандатоносителите на новото правителство, излъчва половината министри и премиер. Тоест, мнозинството от хората са гласували за едно, а са получили съвсем друго.
Няколко месеца преди налагане на решението за плосък данък – през пролетта на 2007 г., заседава конгрес на БСП, на който въпросът въобще не е поставен. Малко по-късно на партиен пленум той се промъква между редовете на документ, който след реакции от залата е свален от дневния ред. За да се появи отново извън партията – на неформална сбирка на управляващата тогава тройна коалиция (БСП, НДСВ, ДПС) в резиденция „Евксиноград“.
Моментът за удара е отлично изчислен: в края на последния работен ден през юли, когато стотици хиляди българи вече са на вълна лятна почивка. Телевизионни коментатори също са изненадани, налага се някои експерти да влизат по студията едва ли не по бермуди, допринасяйки за усещането, че „Мила родино“ се превръща в островен, данъчен рай...
Шокът – включително в левицата, е голям, но решението е преглътнато и впоследствие официализирано. Вицепремиерът, наблюдаващ икономиката, е против, председателят на парламента не присъства, финансовият министър е изненадан, а заместникът му по спешност е командирован да прави разчети...(7) Премиерът се оправдава, че е „отстъпил“ под натиск от НДСВ и ДПС, а в замяна е „извоювал“ – вместо необлагаем минимум (въпросът е бил обсъждан!), еднократно увеличение на пенсиите. Казано с други думи – председателят на най-голямата партия се е съюзил с коалиционните партньори зад гърба на своите съпартийци. Пучът май има и вътрешнопартийни измерения...
Въпреки вътрешнопартийната съпротива, в обществен план решението не предизвиква кой знае каква съпротива, тъй като е прокарано с масирана пропаганда, че става въпрос за мащабно сваляне на данъчната тежест, а не за нейното преразпределение отгоре надолу – в периода 2006-2010 г. заплатите на получаващите средни доходи са се увеличили с 84%, а дължимият подоходен данък – с 463%, докато при най-богатите намалението на налога е с 32% (8) .
Девет години по-късно Гражданската инициатива „Да спрем машината за неравенство!“ се опита да стигне и до най-потърпевшите от тези решения – социално слаби, работещи бедни, получаващи ниски доходи, предимно жители на дълбоката провинцията... Задачата се оказа трудно решима. В подобни селища и квартали упадъкът и унинието създават усещането, че тук е по-лесно да влезеш не с гражданска петиция и с покана за разговор на социално-икономически теми, а с религиозна литература и с проповедници. За сметка на това сред подкрепилите инициативата преобладават жители на столицата и на областни градове, работещи, преподаватели, по-образовани и информирани хора. Средният работещ човек, на когото му беше внушено, че печели от данъчните реформи, изглежда започва да се усеща, че наред с по-бедните, и на него му е била връчена сметка за плащане...
„Бедните да плащат повече от богатите дори е антидемократично“, заяви наскоро Генералният секретар на Европейската конфедерация на профсъюзите Лука Визентини, определяйки данъчната система в България като „ужасно решение“(9).
Може ли с демократични средства да се промени данъчната система?
Тепърва ще разберем. Но както видяхме, с недемократични – може. Заслугата за всичко това си присвоява лобистката организация Институт за пазарна икономика, която често лансира идеи, близки до крайнодесни либертариански кръгове в САЩ. Те не могат да се наложат в своята страна, но пък упорито изнасят решения и експериментират в други. Влиянието на подобни центрове върху българската политика доскоро беше подценявано, а самите те обичат да се надценяват. Да оставим малките радости на митоманите(10) . По всичко личи, през 2007-2008 г. някои е трябвало да изиграят ролята на молители и просители пред дверите на властта. И по-скоро авторите на „Отворено писмо за намаление на данъците“ са знаели, че чукат на отворена врата.
Въпросното писмо е подписано от 11 неолиберални неправителствени организации (Институт за пазарна икономика, Център за изследване на демокрацията, Център за либерални стратегии, Център за икономическо развитие, Българско дружество „Фридрих Хайек“, Българско общество за индивидуална свобода и др.), както и от 57 физически лица (11). Представяте ли си колко отзивчива е била властта пред техния „спонтанен“ и „граждански“ порив? Ха сега да видим дали ще бъде поне толкова отзивчива, когато Петицията на гражданската инициатива за преразпределяне на данъчната тежест „Да спрем машината за неравенство“ събере над двеста пъти по-голяма подкрепа?
Не на последно място – май е време да си върнем, освен парите, и демокрацията.
Това някакво ново обединение ли е?
Гражданската инициатива е подкрепена от три синдиката – Конфередерация на труда „Подкрепа“, Автономен работнически синдикат и Синдикална федерация на служителите в МВР; граждански организации – Сдружение „Солидарна България“, Българска антибедност мрежа, Колектив за обществени интервенции; няколко партии, предимно от левия спектър – АБВ, Движение 21, Българската левица, Зелена партия; активистки медии – аналитичният портал „Барикада“, колективът около електронното списание dВЕРСИЯ, сайтът за документални филми на социална тематика dokumentalni.com, блогът за данъчна справедливост taxdog.com. В събирането на подписи се включиха и много социалисти съгласно своите убеждения и по своя собствена инициатива, без да чакат инструкции от „центъра“. Браншови организации от малкия и средния бизнес също проявяват интерес към инициативата.
Пъстър е букетът и от личностите, които я подкрепят, някои от тях са емблематични за лявото пространство. Като Костадинка Кунева – българската емигрантка, оглавила синдикат на чистачките в Атина, преживяла атентат заради профсъюзната си дейност, превърнала се в символ и избрана за евродепутат от листата на гръцката лява партия СИРИЗА. Историята на българския синдикат „Подкрепа“, оглавяван от Димитър Манолов, също е известна, но тя съвсем не тръгва от ляво. Предприемачът и екоактивист Георг Тупарев има роднини пострадали от Народния съд. Политологът Ивайло Динев беше лидер на окупацията на Софийския университет срещу модела КОЙ... Природозащитници, участвали в блокадите на Орлов мост, подписват петицията, наред с полицаи, които трябваше да предотвратяват протестите срещу бетонирането на Черноморието. Олигархията е силна, докато разделя хората и докато те не осъзнаят общия си интерес.
Под какъв знаменател да бъдат поставени толкова различни личности и организации? Разбирам тези, които си задават въпроса, но не намират лесен отговор. Защото и на мен ми е трудно да поставя етикет. В кръга на шегата – инициативата се подкрепя от един синдикат с анархистка ориентация и от друг, който представлява служители на реда. Това вероятно е прецедент в световен мащаб.
Кой е в дъното – Путин или Сорос?
Несъмнено това е най-важният въпрос (наред с въпросите за „комунизацията“, циганизацията“, „ислямизацията“) за немалко наши сънародници. Изнервени от нерадостната действителност и несбъднатите си представи за нея, те имат нужда от лесни отговори – по възможност обясняващи всичко, и от ярки ориентири, за да не се загубят в твърде сложния свят. Затова сме длъжни да му отговорим: приемете, че и двамата. Чак толкова регресивна данъчна система, няма нито при Путин, нито при Сорос. Така че – подписвайте смело! Има неща, които само сами можем да променим. Данъчната ни система е едно от тях.
____________________
Използвани материали:
(1) Първи по неравенство, Димитър Събев, Бодил.бг http://bodil.bg/2017/01/04/leaders-in-inequality/
(2) Фискален монитор на МВФ, октомври 2017 г. https://www.imf.org/en/Publications/FM/Issues/2017/10/05/fiscal-monitor-october-2017
(3) Синдикалисти искат необлагаем минимум върху доходите, централна новинарска емисия на bTV, 11.09.2017 г. http://btvnovinite.bg/article/bulgaria/sindikalisti-iskat-neoblagaem-minimum-varhu-dohodite.html
(4) Споразумение между КТ „Подкрепа“ и Национален браншови съюз на хлебарите и сладкарите, 21.03.2016 г. http://podkrepa.org/news/%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%B0%D0%B7%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-%D0%BA%D1%82-%D0%BF%D0%BE%D0%B4%D0%BA%D1%80%D0%B5%D0%BF%D0%B0-%D0%B8-%D0%BD/
(5) Особености на плоския данък в Европа, Иванина Манчева, Economix.bg, 07.06.2015 г. http://economix.bg/plosuk-danuk-evropa
(6) Менда Стоянова - председател на бюджетната комисия в НС, пред БНР, 17.09.2017 г. http://bnr.bg/post/100873999/danaci-i-dohodi
(7) „Революцията на задоволените“, статия на автора в сп. a-specto, 20.02.2017 г., http://a-specto.bg/revolyuciyata-na-zadovolenite/
(8) „От единия скъсан джоб в другия“, Ваня Григорова „Солидарна България“, 01.10.2017 г., http://solidbul.eu/?p=7388
(10) Лука Визентини: „На Източна Европа й писна от ниските заплати“, a-specto.bg, 04.10.2017 г. http://a-specto.bg/luka-vizentini-na-iztochna-evropa-pisna-ot-niskite-zaplati/
(11) „Пропорционален данък и справедливост“, Красен Станчев сп. „Мениджър“, 16.11.2016 г.
http://www.manager.bg/komentari/proporcionalen-dank-i-spravedlivost?page=0%2C0
(12) Отворено писмо за намаление на данъците, Институт за пазарна икономика, 05.02.2007 г. http://ime.bg/bg/articles/otworeno-pismo-za-namalenie-na-danycite/
