Напоследък все повече ми се струва, че „гневът на протестите” и нестихващият въпрос „кой назначи Пеевски?”, са всъщност колективната дисциплина на хората с ограничени хоризонти. Креативни в балоните, тебеширите, барабаните и гей-парадите, тези хора се оказват с изключително ниска политическа грамотност. Те искат да променят умовете и да спечелят гласовете на хората, но правят тъкмо обратното: циклене върху един въпрос, безплодност в идейната алтернатива или по-конкретно, завръщане към архаичната шокова омраза на 90-те, патологична остарялост на говоренето, затваряне в клишета, лозунги, и използване на папагалски словесни конструкции, една от които е т.нар. „гражданско общество”.
Употребата на тази словесна конструкция изисква малко повече размисли.
Първо, някой може ли да обясни защо това малцинство, което свири със свирки пред сградата на парламента, се окичва с етикета „гражданско общество”, а онова мнозинство от над милион и половина, което е гласувало за управляващите партии в момента, да не е гражданско общество?!
Второ. Дали някои от знаковите лица на протестите са наясно, че теорията за „гражданското общество”, като последица от модернизиращите се икономики, далеч не е съвършена и често бива атакувана. Включително от фигури като Мишел Фуко, който подчертава, че дискурсът за гражданското общество се принизява и разгражда от „един вид манихейство, което придава на държавата дълбоко негативенподтекст, като заедно с това идеализира докрай обществото.”
Напоследък все повече политически учени започват да подлагат на съмнение самодоволството на различните форми на гражданско общество като двигател на справедливостта. Капанът „гражданско общество” щраква тогава, когато то започне да се разглежда като напълно идеализиран субект, един божествен свръх-противовес на „ужасните” държавни институции, тоест светът на мошеничеството и насилието, наречен политика и управление. Всъщност, гражданското общество, под претекст, че е гражданско общество и в този смисъл то е съвършено, започва да има неограничени претенции, а неограничената власт винаги е опасна, дори когато е площадна. Да го кажем по друг начин: не всяка недоволна група от хора е носител на светло бъдеще, любимият ми пример е болшевишката революция, която към онзи момент е изглеждала като гражданско общество, тоест групи от хора, на които много им е писнало от лошите навици на властта.
Ние отдавна не страдаме от държавен деспотизъм, но нека не забиваме в другата крайност – терорът на малцинството със свирките. Нека изборите показват кой има право да управлява. Защото основният принцип, през който съществува демокрацията и може да работи, е принципа на мнозинството. Всички прилично мислещи хора в тази наша малка държава добре разбират, че България не е достатъчно демократизирана. Най-общо казано, запазва се видимостта за демокрация, но практически изцяло се монополизират предимствата на властта.
Проблемът е, че така управляват всички, а не само БСП, или ДПС, или ГЕРБ, или някои от десните партии, които вече ни показаха какво могат. Манталитетът, навиците и начинът на мислене на хората в България са свързани по естествен начин, включително и родствен, с бившия комунистически режим и това е истински проблем за демократизацията на страната. Практиките на тежко връзкарство, на формализъм и клишета в управлението, на патологично политическо лицемерие, на трасиране на некадърността в държавната администрация, на подхранване на лобистки клики и обръчи, на клиентелизъм, са видимо неизкореними. Остатъците от миналото тормозят климата в държавата.
Това е така.
Но, кажете ми, кое им противостои? Онези със свирките пред парламента ли? Защото вдясно аз виждам само едно. Хора, които са образували и образуват именно това, което аз наричам: антидемократичното дясно в България. Хора, които излъчват абсолютно всичките недостатъци на комунистическото наследство, само че преоблечени в друг цвят и наричащи себе си „десница”.
Демокрацията е политическа култура, тя не е отсъствие на контрол от страна на държавата. Напротив, демокрацията се изразява през функционирането на държавните институции. Нека не представяме обикновения политически протест като еманация на гражданското общество в България. А всяка изпусната свирка в канавката – нека не я наричаме репресия срещу гражданските свободи!
Елате на себе си! Защото и след лятото на площадното циркаджийство, след неинтелигентната омраза, която се насажда с толкова забележителен ентусиазъм, ще трябва отново да съжителстваме като граждани в тази наша обща държава. Както казва мъдрецът Сенека: „Ако някой има сила, той няма да изгуби тази своя власт, понеже е отсрочена.”
Така че, почакайте, организирайте се, бъдете толкова умни, че да спечелите властта! Защото омразата не може да бъде единствен аргумент. Ще трябва и малко обич да ви се намери. Обич, която да вплетете в посланията си към избирателите.
