Трябва да имаме доверие в президента. Още повече - оказа се, че имаме президента в „Доверие"...
Извън каламбурите, наистина се опитвам да повярвам в добронамереността на Плевнелиев, въпреки че ми е все по-трудно. Всяка негова намеса в последните месеци води към единствена възможна последица в публичния живот - още по-голяма институционална криза, основана не само върху ниското доверие в парламентарно представените партии, но и допълнително „овкусена" с институционална война между президент, Народно събрание и правителство. Ако някой не е наясно до какво води това, да погледне на север и да си припомни двегодишната „президентска война" в Румъния. Една от главните причини България и Румъния да бъдат наричани в кулоарите на Европейската комисия „R&B държави". Наистина политическият ни елит все повече се държи като вял рапър и наблюденията ми не се ограничават само с Мишо Шамара и Плевнелиев...
Репченето на Борисов, антикомунистическата и социалистическата реторика също допринасят за общата интонационна среда, пред която дори чалгата е за предпочитане.
Не съм конституционалист, за да коментирам термина „вето по целесъобразност". Патриархът на конституционното право у нас - проф. Неделчо Беронов - го определи с три думи: „няма такова нещо". Но да приемем, че мотивите на Плевнелиев да наложи частично вето върху закона за бюджета са само икономически. Едва ли той и съветниците му не си дават сметка, че всеки президентски акт в момента се чете само и единствено като политически.
Ако искаше разговор по макро-рамката, по очакваните приходи от митниците или по разходната част на бюджета, той можеше да го предизвика на експертно ниво не веднъж. Наивно е да вярва, че като се събере парламентът на 30 август, ще бъде проведен задълбочен професионален разговор по повдигнатите теми. Още повече, че икономическият министър и премиерът неведнъж изразиха готовност да говорят с президента по темата, а първият дори пресече пешком „Дондуков", за да обясни лично на Държавния глава параметрите на бюджета. Какъв е изводът: Президентът или е наивен, или е съзнателно се стреми да задълбочи институционалната криза в момента. И двете възможности са крайно неприятни. Още повече - в светлината на вече заявената готовност за избори през май като възможен изход от кризата.
През изминалите месеци може и да имаше медийна атака срещу президента, но тя в никакъв случай не се състоеше в изброяване на любовниците му (единственият въпрос, по който той прие за необходимо да даде пояснения). Вместо отговори, Плевнелиев предпочете да използва тривиалния прийом, известен в правото като „аберацио иктус", а преведено на повседневен език - като „а вие защо биете негрите". Повдигнатите от медиите въпроси към него водят не до отговори, а ... до международна конференция за състоянието на медиите. Хитро. Проява на вечната политическа загриженост - не какво правим, а как то се отразява в огледалото на медиите. Удивително е как политическият ни елит повече две десетилетия не с уморява да прави една и съща грешка - да живее само и единствено в медийна среда. Жан Виденов, Иван Костов, Петър Стоянов, Бойко Борисов...
Видяхме всички възможни подходи, удивихме се дори на партизанската стратегия на Негово величество („Бъдете господари на мълчанието"). Резултатът неизменно е един и същ - всяка форма на политическо вмешателство в медиите ражда чудовища, които поглъщат родителите си.
При управлението на Бойко Борисов, част и продукт, от което е и самият президент Плевнелиев, България отбеляза рекордно пропадане във всички възможни рейтинг-листи за медийна свобода. Тогава на медийното поле се случваха вълнуващи неща. Не само консолидиране на ресурси и пазари, което е нормален стремеж за всеки бизнес, но и причудливи американски „помощи" в размер на над 4 млн. за определена медийна група, или пък тоталната зависимост на някои медии от държавни и евро-кампании. Сега, когато президентът се самопостави в опозиция на половината си народ, изведнъж му хрумна, че медиите са в тревожно състояние.
И пак - дори да е прав - въпросът „защо сега" е открит. Политическият контекст, в който ще бъде поставена подобна инициатива, отново определя на медиите ролята на „удобните негри" в размяната на чисто политически аргументи, а опитът до сега показва, че всяка форма на „загриженост за медиите" извън саморегулацията, завършва с грандиозен шамар за онзи, която я предизвиква.