/Поглед.инфо/ Съборът на БСП от 29 юли отново е знаково събитие за българската политика и от него могат да се направят множество изводи.

Ще започна с думите на един от хилядите присъстващи. На въпроса на журналист: „Защо сте на Бузлуджа на този ден?“ той отговори: „Дойдохме да подкрепим този велик събор, защото само това ще остане на България“. От думите се разбира, че човекът е симпатизант-социалист, той подкрепя този „велик събор“ и не очаква нищо добро да се случи на България скоро. Други бяха по-поетични, от трибуната се лееха вяра и сила. Но мисля, че те звучаха пожелателно и на места политически инфантилно.

В съзнанието на десетки и стотици хиляди хора, който отиват или не на Бузлуджа, този връх е станал символ на социализма, но не просто на социалистическата идея, която всеки сам разбира за себе си и никой не се хваща да я обясни днес. Те все още имат предвид този социализъм, който хората познават в България. И това далеч не е носталгия по младостта. Това е времето на постиженията на България като модерна държава, класирана по качество на живот в първите 30 на планетата. Това е съзнанието, че тази класация сега изглежда непостижима. Хората имат памет за реалностите в своя живот – какво е било добре и какво е било нетърпимо при социализма. Проблемът е, че в баланса между капитализма и социализма в равносметката на днешното българско население социализмът печели. Социологията регистрира и други данни, но те имат своите основания. Младите са по-скоро извън класацията, те засега се отклоняват в екрана на смарт-телефоните и решават все по-прагматично своите проблеми, което не означава успешно.

Качеството на живота се определя от всички ценности, към които хората се стремят и до които имат достъп. И както и да се обясняват „европейските ценности“ днес, колкото и те да са възвишени – българите нямат достъп до тях и не ги възприемат. Слагам в кавички „европейските ценности“, защото те са хуманни и общочовешки.

Дори либералните социолози и политолози у нас вече не се опитват да обяснят демократичните и европейски предимства на България. И за тях остана изпълнена само ценността „русофобия“. Да, от Русия сме далеч и тази политическа ценност тук е налична. Това, че скоро може да се окаже, че не е точно европейска – после „либерал-прогресистите“/ определението е на колегата О.Минчев от негов текст в сайта „Епицентър“/ ще му мислят. Но и либералите не твърдят, че режимът на Б.Борисов е демократичен, че има добро здравеопазване и образование, макар и платени. Те не смятат, че в България пазарната икономика работи, защото монополното положение на властта и олигарсите не могат да се отрекат. Толкова с постигнатите „европейските ценности“.

От събора на Бузлуджа се вижда, че социализмът сега е част от житейските ценности на българина. Социализмът, такъв, какъвто той го разбира – с егалитарното общество, с грижите на държавата, с държавния оптимизъм, с работата, почивката, училището на децата и здравните кабинети по селата. Дори с появата на бащица, с когото все някой ги лъже. Такъв е българинът, който остана да живее днес в родината си. Изключение правят много хора в столицата и няколко големи града. Да искаме демокрация - добре, но ако тя ни носи само обедняване и болести – защо да я искаме – се пита извън анкетите мнозинството от българските граждани. Българинът не случайно е народ с дълга и противоречива история. В гените му, ако не в учебниците, от които файдата е съмнителна, съществуват много егалитаризъм, искане за справедливост и смразяващо недоверие. Там е и рефлексът да се пазят децата. Да не се пускат не точно идеите – тях кучета ги яли, ами онези активисти, които ще тръгнат по медиите и училищата с Истанбулската конвенция напред и ще печелят като подкупват децата ни с разни джендърски празници, песнички и шоколадчета.

Трудно може да се каже, че днешният българин се ориентира в партийните идеологии и практики. От останалите у нас около седем милиона – вероятно половината могат да стигнат до смисъла на партийни дела, повече клиентелистки и по-малко политически. От тази половина – половината ще се ориентират към победителя и ще гласуват за него – и толкова. И не само тук сигурно ще предизвикам бурно недоволство на някои изследователи. Но е ясно, че говорилните, в които ние -социолози и политолози - запълваме телевизионното време и носим пари, доста пари на много програмни директори и собственици, не вършат на хората никаква работа. Тези, които се интересуват от случващото се и без това ползват чужди медии или приятелски сайтове в интернет. А тези, които по телевизията не гледат чалга – те не ни разбират за какви точно ценности говорим. Искат просто да знаят кой ще „вземе“ следващите избори, но това, и да се каже, е много несигурно.

Около два милиона от българите, които решиха, че капитализмът е по-добър, заминаха и сега в действителност в България няма кой да го изгражда. ГЕРБ можа да стигне до дивата му версия и авторитарната власт. Б.Борисов, като силен за България шеф на махалата, успява да разпределя благините между тези, които го слушат и да превърне всички уж граждани във феодални поданици. Дясното присъства в центъра на София, Пловдив и Варна и не дава сериозен отговор на популизма. Национализмът се продаде и ще ни трябва нов.

Има и още, но това са някои основни причини, поради които толкова много българи се струпаха на Бузлуджа и искат да видят светлина в тунела. Или поне да чуят Интернационала. Останаха само с второто. Не е малко за днешното състояние на нацията и партиите, но можеше и да е повече.

На Бузлуджа имаше надежда и готовност за повече действия на хората, които подкрепят БСП. Но до ранния следобед остана само дълбоката тъга и бурната възхита от песните на Горан Брегович. За политика на Бузлуджа не стана дума.

Организацията изглеждаше отлична. На първо място се изказаха младите и провинциални ръководители с плам и готовност за работа. Да, това се иска от тях. Словото на Елена Йончева беше, както винаги, откровено и в рамките на силния редови боец, какъвто тя е. После дойдоха дългоочакваните речи на един бивш и един настоящ ръководител и те си струва да се анализират.

Сергей Станишев не беше неочакван на Бузлуджа. Неговият личен дневен ред, като определящ за политици от този род, изисква близост с БСП. Той спешно се появи с по-радикални от всички леви лидери идеи за предсрочни избори, колкото може по-скоро. Изборите са извън неговата отговорност и радикализмът сега, след неприемането на Истанбулската конвенция, на отношенията с ГЕРБ няма да навреди: Станишев вече спокойно може да се кара с Б.Борисов. Бившият лидер не направи и намек за обида от неприемането на прословутата конвенция. Като не са я приели сега, ще опита пак, пък и не само европейските постове са атрактивни. Логично беше към него от публиката да изхвърчи яйце или домат заради позицията и усилията му да вкара в България джендър-политиката. Но българите не сме такъв народ – няма да си разваляме празника. Станишев и без това никога не е искал да разбира БСП, той е искал да прави кариера с нея и е правил. Може и да продължи да прави, защото международната кариера не зависи от хората на поляната, но те пък никога няма да го приемат за свой.

По-близка и много по-земна е Корнелия Нинова. Предимството да е жена й дава силна интуиция и решително излъчване. Но само толкова. Видимо е, че ръководството на БСП е много далеч от идеята за предсрочни избори. Бегъл контент-анализ на нейното слово показва, че най-употребяваната от нея дума е „разговор“ , а словосъчетанието е „в партията предстои разговор“. От нея разбрахме, че визията за България тепърва ще се обсъжда, ще се коригира и едва тогава ще се приема. Това е начинът да не се говори за избори. И действително БСП все повече е в ситуация да иска избори не колкото може по-бързо, а в най-оптимистичния вариант заедно с местните избори през есента на 2019. Това изглежда е и разумният политически тайминг при настоящата всеобхватна власт на Борисов. Нинова описа ярко параметрите на един „обикновен фашизъм“, устроен от ГЕРБ. Тя описа и част от своята визия за държава със суверенитет и без продажни концесии. Беше много близо до словото на латино-американски лидер. Но за разлика от онези лидери, тя не спомена нито веднъж думите „борба“, „капитализъм“, „революция“. Вярно е, че тях ги няма в Европейския съюз и по това си личи, че БСП е европейска лява партия и К. Нинова не е евроскептик, за какъвто я обявяват често. По-лошото е, че Нинова не докосна и на сантиметър реалните проблеми на българските граждани – безобразията на собствениците в трудовите отношения, тя забрави за монополите, ниските заплати и ужасните условия на труд. Безработицата и обезлюдяването на селата и цели райони нямат решения във визията на БСП, защото може би се доверяват на борисовата социология и статистика. Най-големият проблем на всички граждани, които не са с ГЕРБ, са доходите. Заплатите на държавните служители са смешни без добавки за лоялност към управляващата партия и без изпълнения на герберски поръчки за преразпределения на средства за болни, куци и сакати. Нинова не говори за преразпределението на бюджета от Министерството на финансите и Министерски съвет с подписа само на Вл.Горанов и по волята само на Б.Борисов. Тя би трябвало да иска съд за нарушение на Конституцията и законите от управляващите. Но това ръководство на БСП никога няма да стигне до реално опозиционно поне говорене. Симпатизантите и членовете на БСП пак няма да знаят какво точно каза Нинова на Бузлуджа. Остана новината, че ръководителката танцува и се пали на балканска музика. Това е добре, визия има и това е добре, но пътят към изборите се изработва сега, пътят към победата изисква искреност и доверие. Такова няма и не се задава между ръководството на БСП и дори част от българските граждани, които са леви по природа. Те искат празник, но искат и политика.

Находка на събора на ръководството на БСП имаше. Освен Горан Брегович, на събора беше поканен и награден един от последните представители на властта при социализма – културният министър и деятел Георги Йорданов. Борисов е приватизирал образа на Т.Живков, ние пък от БСП ще имаме по-културния и още представителен Г.Йорданов. И той показа класата на старото поколение. Той говори не само за постиженията на социализма, но и за това, че преходът е свършил и лявото трябва да отговори на очакванията на хората. А те са ясни – по-добър живот в този живот.

Левите хора в България като цяло остават без ориентир, „Позитано“ остава емблема на безидейност и дори бездушие. Любовта към козичките не компенсира съчувствието към хората, за любов - не говорим. За ляво също. Защото по време на еднолична власт лявото остава отговорно за това, че 80 депутата от 200 не били стигали за борба за свобода на избора, медиите и житейската позиция. А с 40 депутата … ? А без кметове или само с двама …В условията на една еднолична власт не помага нищо – нито частната собственост, нито „приятелството“ с Б.Борисов. Това предстои да осъзнаят и много олигарси и партийни ръководители и не само левите.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели