/Поглед.инфо/ Безспорно едно от най-значимите за бъдещето на Европейския съюз (ЕС) събития от последните месеци беше референдумът за напускане на Великобритания, т. нар. „Брекзит“ (комбинация от „Британия“ и „екзит“ – „изход, излизане“).
По време на кампанията поддръжниците на оставането и на напускането на съюза се обвиняваха взаимно в манипулиране на аудиторията, замерваха се с различни факти. Един от проблемите беше изтъкването на аргументи от различно естество, което създаде объркване. В някои моменти изглеждаше, че единият или другият лагер взема преднина, но в дните непосредствено преди вота като че ли лагерът „за“ оставане в ЕС водеше. Това се случи и след убийството на лейбъристката депутатка Джо Кокс – симпатична млада жена, обявяваща се в подкрепа на бежанците и със смела позиция по други наболели въпроси. В непосредственото навечерие на гласуването множество звезди, популярни лица, дори чужди политици като американския президент Барак Обама споделяха в социалните мрежи постове в пропорция две към едно „за“ оставането в ЕС. Така се получиха две последици.
Първо, да гласуваш „против“ стана непрестижно и се появи феноменът на скрития вот. На следващо място, като че ли предрешеният изход доведе до шумен провал на аналитичната общност – никой не беше предвидил вариант „излизане“. И така настъпи шокът от окончателните резултати – почти 52 „за“ излизане на Великобритания от Съюза (17 411 000 души), 48% в подкрепа на оставането. При високата избирателна активност (над 72%) и броя на британския избирателен корпус, 4 процентни пункта разлика означава около 1 млн. гласа повече. Четири на сто е достатъчно добра преднина – напомняме, че Обама беше избран със сходен резултат.
В крайна сметка хората избраха националното достойнство, възможността да имат по-тежка дума в определянето на собствените си съдбини пред рационалните чисто икономически аргументи.
Разбира се, лесно е едно събитие да бъде обяснено, след като се е случило. Лидерът на Консервативната партия и премиер на Великобритания до референдума Дейвид Камерън имаше основания да вярва, че ще спечели. До момента той беше печелил битката за лидерския пост в партията си, два пъти мнозинство на парламентарни избори и два референдума (през 2011 г. за избирателната система и през 2014 г. референдума за оставане на Шотландия в рамките на Обединеното кралство).
В случая обаче имаше и редица разлики, които не бяха отчетени.
Първо, Консервативната партия не само не беше единна, а дори силно разделена. Макар и по различни причини, ключови фигури в нея като Борис Джонсън и Майкъл Гоув подкрепяха кампанията за напускане.
Второ, британските наблюдатели отбелязват, че нито един от предните два референдума не беше лична инициатива на Камерън, за разлика от този. Първият беше идея на либералдемократите, а вторият – на Шотландската национална партия. Като сравнително неутрален и не пряко заинтересован от резултата играч, аргументите на Камерън бяха по-убедителните при първите два референдума, отколкото сега.
Следващо, лидерът на Лейбъристката партия Джеръми Корбин подкрепяше оставането без ентусиазъм, споделяйки някои критики към ЕС. Част от левите избиратели гласуваха за оставането, други – против, а имаше и трета група, също гласувала против. Тя се състои от хора, които вече са достатъчно разочаровани и отчуждени от лейбъристкото ръководство, че да се вслушат в каквито и да било призиви от негова страна.
Четвърто, малкият брой депутати от Партията на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП) на Найджъл Фарадж не бива да подлъгва. Всъщност, на последните няколко избори тя е значима електорална сила, единствено особеностите на британската мажоритарна избирателна система не позволяват нейно по-широко представителство.
Не на последно място, не бива да се забравя, че партията „Реферндум“ поставя искането за провеждане на всенародно допитване по въпроса за членството на Обединеното кралство в ЕС от 1994 г. насам. Това е само един от белезите, който идва да покаже, че въпросът за ползите и вредите винаги е бил дискутиран на Острова. Великобритания не е член на еврозоната и пази дистанция от Брюксел и по редица други теми.
На следващо място, позиията на кралското семейство беше да се гласува против. Това беше съобщено съвсем ясно, след като кралица Елизабет Втора зададе въпрос: „Назовете ми три причини, поради които Великобритания да остане в ЕС?“.
Поради провала на елитите, анализаторите и пр., засвидетелстван от този резултат, се приложи класическо aberatio ictus – отклоняване на удара и вниманието. Вместо изходът от допитването да стане повод за една задълбочена дискусия защо се е стигнало до него, какви са реалните проблеми и притеснения на хората, започнаха да се изтъкват други въпроси. Сред тях централен беше този, че по-младите, по-високо образованите и хората с по-високи доходи са избрали оставането в ЕС, а по-възрастните и хората от по-ниските социални категории са гласували за излизането. Така се даде началото на поредна атака срещу демокрацията и дори се чуха призиви за ограничаване правото на глас, за да се избягват подобни „грешни“ решения. Доскоро бях убеден, че едва ли си струва да се защитава истинската, а не фасадно-корпоративната демокрация като форма на управление, но този дискурс налага да се припомнят някои факти.
Ако се проследи историческата еволюция на правото на глас, първо са отпаднали имущественият и образователен ценз, а най-последно е било дадено право на глас на жените. Ако започнем отново да налагаме ценз, това означава връщане на историята назад. А когато започнеш да връщаш часовника, има риск да забравиш да спреш и да се озовеш в едно ново Средновековие. Налагането на всеобщо (всички граждани, и мъже, и жени), пряко (всеки лично, а не чрез посредници), равно (един човек – един глас), тайно гласуване е едно от най-големите световни достижения. То не се е случило просто така, а е било извоювано в резултат на множество борби. Неслучайно един от лозунгите на войниците в модерните масови армии е бил „Един човек – една пушка – един глас“. Щом можеш да бъдеш мобилизиран и да се биеш и умреш за родината си, то тогава трябва да имаш право и на участие в решаването на въпросите, които касаят всички.
Демокрацията представлява не само форма на управление, но и идеал за справедливост. Тя се базира на идеята, че свободата и равенство са изначално добри и участието в демократичния процес осигурява и насърчава човешкото достойнство. Идеята, че едни гласове са по-ценни от други, ограничава и свободата, и равенството на другите граждани. Една от класическите дефиниции на демокрацията е власт от хората за хората чрез хората.
А гласовете трябва да са равни, защото всеки вменяем възрастен с гражданска правоспособност и опит (измерван чрез обективен критерий като възраст за пълнолетие) може да преценява. Всяко подценяване на едни гласове или придаване на по-голяма тежест на други, е спекулативно и произволно. „Не всеки може да прави политиката, но всеки може да я преценява“ е повеля, завещана ни от векове от древния Алкивиад Велики.
Както неотдавна припомни „Гардиън“ в своя статия, модерната демокрация се роди в резултат от натиска на организирания в синдикати промишлен труд и от факта, че същите тези мъже участваха в наборните армии. Нарастването на ролята на компютърни алгоритми, които управляват финансовите пазари като водещ компонент от икономиката, както и превръщането на войната в подобна на компютърна игра битка с дронове, авиация и наемнически армии, подронва два от класическите устои на широкото гражданско демократично участие. Ще си позволява да добавя, че тази атака срещу демократичното волеизявление отлично обслужва именно антидемократичния, олигархичен интерес на малка група привилегировани.
Интересно е, че допреди няколко десетилетия или години неприемането на резултати от демократични избори беше факт само по отношение на страни от периферията на ЕС. Например, изборите в Украйна през 2004 г., докато не победи „правилният кандидат“ (абсолютно неконституционен трети тур на изборите) или пък когато определените от международните наблюдатели като честни и демократични избори в Палестина през 2006 г. бяха спечелени от движението „Хамас“. В тази редица се вписват и многобройните предупреждения към Гърция да не гласува за „Сириза“ и желанието гръцкият народ да бъде наказан за решението си след това. След вота на Острова, се оказа, че вече дори и в държави от ядрото на Запада започва да става все по-видимо, че имаме „контролирана демокрация“.
Връщайки се отново на британския случай, може да се каже също така, че мнозина от по-възрастното поколение помнят силните национални държави; имат много по-висока политическа култура от поколението на разсеяното внимание на интернета (тук се позовавам на блестящата и достъпно написана книга на Никълъс Кар „Под повърхността. Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта“); те са полагали основите на този съюз и добре помнят първоначалния проект. Освен това, в съвременния технологизиран и усложнен свят, нарастването на образоваността и по-големият процент млади хора с висше образование са световни тенденции, за които младите, които се възползват от тях, имат неголяма заслуга.
Британското остава общество на множество социални, класови и географски разделения. (Любопитен детайл е, че Англия е сравнително малка по площ, но с многобройно население. Това предопределя голямата му гъстота и в рамките само на няколко мили се развиват доста различни като икономика и политическа ориентация общности.) Гласуващите за едната или другата страна в дебата се оказа, че са останали изолирани едни от други и са били малко точките, в които могат да се запознаят с другото мнение.
Ясно се откроиха регионални различия в гласуването. Католическите части на Ирландия и партията „Шин Фейн“, както и мнозинството от шотландците, гласуваха за оставане. Юнионистките протестантски райони в Ирландия, както и големи части от Англия и Уелс, подкрепиха напускането. Уелс е един от икономически най-изостаналите райони във Великобритания. Една четвърт от възрастните и всяко трето дете живее под линията на бедността. Мрежата на обществения междуградски транспорт е разрушена. Един красноречив пример е за селището Бануин, където компанията „Амазон“ предлага почасова работа в близък склад. Тъй като обаче те изпращат съобщение в деня дали ще си нужен или не, не е възможно да се хване навреме автобус и заради това някои хора предпочитат да спят на автобусната спирка, само и само да не изпуснат възможността да припечелят нещо.
Струва си да припомним и един друг пример за двоен стандарт.По време на вече споменатия шотландски референдум за излизане от Обединеното кралство (тогава трябваше да се спасява целостта му) се заявяваше на най-високо ниво, че излизането на Шотландия няма да доведе до автоматично членство в ЕС. Сега Великбритания се оказа заплашвана с излизането на Шотландия и оставането й в рамките на Съюза.
По мнение на коментаторите, един от най-съществените въпроси, наклонили везните в полза на напускането, е бил свързан с притока на чужди работници на Острова. В началото на 90-те години на миналия век около 500 000 граждани на други страни-членки на ЕС (тогава т. нар. ЕС - 15), работят на Острова (днес около 750 000). След разширяването на ЕС през 2004 г. с източноевропейски страни обаче, нови 1 200 000 идват да търсят препитание на Албиона. Така днес общо около 3 300 000 души от ЕС, родени извън Великобритания, живеят и се трудят там, като съставляват 5% от населението и около 7% от работната сила. По данни на миграционните власти от 2014 г. от 13 млн. работни места с ниска квалификация в Обединеното кралство, 2 млн. са заети от мигранти, като 800 000 от тях (40%) са от ЕС.
Табуто, наложено от политическата коректност върху разговора за имиграцията, трябваше да падне все в някакъв момент. Това се случи чрез референдума. Задушаването на легитимната критика срещу определени аспекти чрез изначалното й делегитимиране като расистка, не позволи да се развият и логичните аргументи „за“. Изправени пред видимостта на определени проблеми и невъзможността те да бъдат дискутирани, хората изразиха недоволството си с бюлетини.
По всяка вероятност обаче референдумът за „Брекзит“ ще разочарова тези, които очакват рязък спад на миграцията. За да запази икономическото си благосъстояние, Великобритания ще трябва да продължи да си партнира с ЕС. Присъединяването към Европейската икономическа зона (наричано още „норвежката опция“), търговско споразумение и присъединяване към общ пазар на стоки, но не и на услуги („швейцарска опция“) или друго подобно, задължително изисква приемане на свободното движение на хора. Европейската позиция е категорична и ясна – четирите основни свободи (свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали) вървят в комплект и не може да се избере само една от тях. Така ще се влезе в противоречие с волята на мнозинството от поданиците на Нейно Величество.
Въпреки че беше отбелязан ръст на расистките изказвания след референдума, засега не е реалистично да се очакват масови изгонвания на работещи на Острова. Подобни действие биха засегнали и българите, отишли там. По-вероятно е при изясняването на ситуацията с бъдещето на Великобритания, ако такова решение бъде взето от нейните управляващи, постепенно чрез непряка принуда като отказване на разрешителни за строеж, социални помощи и други, да се търси този ефект на натиск върху чужденците.
Юристите посочиха и правен праблем. Великобритания е част от ЕС вече повече от 40 години и за това време са се натрупали редица правни актове, които са станали част от британската правна система. Част от европейското право е директно приложимо, т.е. отказът то да бъде прилагано би породил големи липси в правото, които трябва да бъдат запълнени от британския парламент. Задава се въпросът дали страната раполага с достатъчно компетентни държавни служители, които да се справят с този проблем. Заради това буквално преди дни беше анонсирано, че ще се запази действието на европейското общо право до решаването за всяка една уредба. Така се оказва, че дори и могъщи държави се сблъскват с един проблем, породен от прехвърлянето на суверенитет. Когато разчиташ да получиш наготово указания от даден център, лесно усвояваш ролята на добър ученик, но всъщност голямото изкуство и майсторство е да се научиш как да управляваш сам.
Всъщност, истински важният въпрос е защо всеки път, когато акт на брюкселската администрация бъде поставен на всенародно допитване, той бива отхвърлян? Така се случи с референдумите за Европейската конституция във Франция и Ирландия преди едно десетилетие (само година по-късно почти същият текст беше предложен под формата на Лисабонски договор). Такава беше съдбата на референдума в Нидерландия по отношение на интеграцията (при това предимно икономическа и с доста въпросителни) на Украйна и на британското гласуване.
Последиците
В новия британски кабинет на Тереза Мей се очертаха два лагера – на привържениците на „твърд“ и на „мек“ Брекзит. В първата група са бившият и настоящият външни министри Филип Хамънд и Борис Джонсън, а сред привържениците на запазване на търговския достъп до европейския пазар – отговарящите за преговорите в търговската сфера министри Дейвид Дейвис и Лиъм Фокс. Това разделение в Консервативната партия очертава и различните мнения сред британския бизнес. Финансовият капитл и хедж-фондовете недолюбват някои от скромните ограничения, въведени от Брюксел, например по отношение на максималния размер на получаваните бонуси. Представителите на реалната икономика обаче са в по-голяма степен за мекия вариант на напускане.
Засега по-голямата част от икономическите последици от „Брекзит“ остават неясни. Със сигурност обвързаността на британската икономика с Общия пазар е огромна. Изясни се, че ЕС няма да позволи на Лондон да води паралелни преговори за търговия с други страни, докато се договарят условията за напускане. Това обърква плановете на привържениците на напускането, които разчитаха на бързо развиване на по-активна търговия с Британската общност и други големи държави.
Някои финансисти оценяват, че Лондон ще остане ключов финансов център за света, докато други са на мнение, че скъсването с ЕС би имало тежки последици върху този сектор. Беше прогнозирана атака от страна на други финансови центрове като Франкфурт, Париж и Дъблин срещу Ситито. Ако това се случи, парадоксално можем да станем свидетели на положителна последица, въпреки загубата на БВП – отслабване на хватката на финансовия капитал върху реалната икономика.
По-важни обаче са политическите изводи и последици.
За съжаление, референдумът постави фалшив избор, предлагайки националната държава да решава транснационални проблеми. Това едва ли е възможно. На някои предизвикателства (финансови, климатични, офшорни зони, укриване на данъци или пране на пари) не може да има отгово поединично.
Първите реакции на европейския елит бяха за налагане на „наказателен“ подход към Великобритания и потикването към рязко и бързо скъсване, за да се предотврати „ефект на доминото“, при който и други страни се „заразяват“ от британския опит. Самата Великобритания допринесе към нея подходът да бъде такъв, като избра тактиката да печели време.
Сам по себе този подход вероятно изглежда правилен, когато целта е да се спаси Съюза, но той не беше съчетан с необходимия разговор за пробемите, причините за недоволството на много граждани от сегашния вид на ЕС и евентуалната му дълбока реформа на ЕС. След срещата на френския президент Франсоа Оланд с лидерите на основните френски политически сили, левият Жан-Люк Меланшон заяви, че не вижда знаци за такава дълбока промяна. Една от най-важните теми за ЕС е, че той не е решил нито една от кризите, които предизвикаха този резултат – на еврозоната, украинската, гръцката, на демократичния дефицит. По отношение на еврозоната например, евро, което е достатъчно силно за страните в ядрото на ЕС като Германия, не се отразява добре на периферията (прави износа неконкурентноспособен). Същевременно обаче едно слабо евро, предизвиква инфлация и други негативни явления в страните от „Центъра“. „ЕС има единна валута, но не и единно икономическо управление, което да се погрижи за дисбалансите в еврозоната; Шенгенска зона, но не и единен режим на граничен контрол. Тези проекти могат да бъдат довършени или прекратени, но не могат да продължат да функционират както досега“, написа в „Лъндън Ривю ъф буук“ Ян-Вернер Мюлер.
Друг ключов въпрос е за засилване на глобалната конкурентоспособност на ЕС, включително и чрез мащабните планове за реиндустриализация, предприети от някои страни, а не развитието на едни държави-членки да става за сметка на изпомпването на работната ръка, ресурсите и капитала (чрез заливането им с внос) на други от страните от съюза.
Последиците за България са в няколко посоки. Първата насока е свързана с необходимостта ротационното председателство на Съюза да се изтегли с шест месеца по-рано, което намалява възможностите за подготовка на администрацията. Заради това са наложителни не само бързи, но и доре обмислени, планирани и координирани действия на всички органи и институции, заети с подготовката на българското председателство. Последиците от британския референдум поставиха един доста сложен за решаване въпрос пред българското държавно-политически ръководство. Повечето български експерти приемат, че като слаб в икономически план участник в интеграционното обединение, солидарността е ключова за България. Поради това България следва да подкрепя всички инициативи и механизми, които насърчават солидарността. Но какво да е отношението, ако всички страни-членки бъдат задължени да участват в даден процес? Това може да се превърне в диктат на по-силните членове върху волята на по-слабите, така че подобни крайни мерки следва да бъдат подкрепяни внимателно и след претегляне на плюсовете и минусите за българските национални интереси.
България следва категорично да се противопостави на идеите за Съюз на няколко скорости. Малко след британския референдумГермания, Франция и Италия оповестиха план, наречен „Силна Европа в несигурния свят“. В него се говори за „различното ниво на амбиции“ на различните държави по отношение на интеграцията. Иначе казано, става дума отново за идеята за Европа на няколко скорости. Подобна ситуация би закрепила институционално непривилегирования или дори периферен статут на страната ни. Ще се очертае кръг от страни (вероятно първите шест страни-учредителки), между които интеграцията се засилва в различни сфери и няколко други зони в Европа, различно отдалечени от тази ос.
Промяната на ролята на Лондон ще има отражение и във вътрешните баланси в Европа. Южна Европа като цяло е отслабена от кризата. Вероятно може да се спекулира за създаване на ново тристранно ядро, състоящо се от Германия, Франция и Италия (ако Великобритания наистина напусне). Проблемът пред това взаимодействие за момента е различната политическа ориентация на национално ниво – леви президент и премиер във Франция и Италия и християндемократически канцлер на Германия. Също не бива да се изключва сред лидерите на ЕС да се нареди и Полша. Това без съмнение обслужва американските интереси в ЕС (замяна на близкия съюзник Лондон с близкия съюзник Варшава). По-активната роля на Полша ще означава опити за задържане на настоящия антируски вектор или дори стремеж към неговото усилване. Другите три изброени страни обаче имат доста по-нюансиране отношение към връзките с Москва.
Оттеглянето на Лондон може да доведе до засилване на опасенията на Франция спрямо нарастващата немска мощ. Същевременно отношенията на Париж с Вашингтон не са леки заради френския отказ да се приеме Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции в сегашния му вид.
Вследствие на този разнобой съществува вариант да се повиши ролята на НАТО като свързващ елемент между САЩ, ЕС, Великобритания и страни-кандидатки за ЕС, които вече са членки на Алианса като Турция, Албания, Черна гора. Рисковете от такъв вариант са допълнително милитаризиране на политиката и подход към редица проблеми, базиран върху призмата на военните стратези във Вашингтон, което не винаги е в съответствие с интересите на Стария континент.Този сценарий обаче зависи и от това дали ЕС ще има желание да се еманципира като самостоятелна военна сила.
Повечето международни анализатори приемат, че Русия предпочита да се договоря пряко с отделните национални правителства, отколкото с администрацията в Брюксел. Противно на общоприетото мнение, че Русия е заинтересова от отслабването на ЕС, влиятелният руски коментатор Геворг Мирзаян пише, че Русия предпочита по-силен ЕС поради следните причини – стабилността винаги е за предпочитане; ЕС е значим търговски парньор за Москва; силен ЕС е по-вероятно да води самостоятелна и различна от американската външна политика.
Също както и икономическите, последиците за евроскептицизма засега са неясни. Либералните оракули побързаха да посочат, че евроскептиците получават силен шамар. Те се позоваха на объркването сред лагера на зовящите за излизане и подадените оставки на премиера Дейвид Камерън и лидера на ЮКИП Найджъл Фарадж, както и на станалия очевиден за всички твърд отговор на Брюксел. Същевременно обаче самият положителен резултат е тежък шамар за брюкселската бюрокрация. Редица евроскептични лидери побързаха да призоват за следване на британския пример, очакват се и референдуми за независимост, например в Каталуния. Факторите, подклаждащи евроскептицизма, както вече посочихме, не са изчезнали. Към момента британският референдум малко заглъхна медийно, но бежанската политика и терористината заплаха с почти ежеседмични атаки подхранват радикален вот.
Изключително тежка историческа отговорност на политическите лидери е да мобилизират огромната обществена и гражданска енергия в градивни политически акции, вместо в разрушителни ксенофобия, неофашизъм и стихийни, но неводещи до нищо протести.
