/Поглед.инфо/ Научната конференция „Преструктуриране на политическото и идеологическото пространство в България, Европа и Света”, проведена на 27-28 ноември 2014, бе посветена на 25-годишнината от началото на Прехода в България (1989-2014). Конференцията се проведе непосредствено след и на фона на драматични избори – в България, референдума в Шотландия, огромни демонстрации за отделяне на Каталуния в Испания, горещи социални протести във все повече страни, принципно разделение срещу и в подкрепа на Путин и Русия по повод на събитията в Украйна, бежанската вълна от Сирия, агресията на ИДИЛ в Ирак.

В конференцията участваха изявени учен и преподаватели, както и млади специалисти (студенти и докторанти) от обществените науки. В резултат от работата се роди сборник с докладите.

Съдържанието на сборника можете да видите ТУК (http://www.assa-m.com/katalog142.php), а целият текст на част от публикациите, включително и добрият анализ на доц. Петя Пачкова за прехода и десекуларизацията, спада на образоваността и бумът на вярвания във врачки и баячки – ТУК (http://www.assa-m.com/katalog14.php).

Щастлив съм да съобщя, че мой доклад, търсещ отговор на въпроса за взаимовръзката между турската близкоизточна политика и евроинтеграцията на страната намери място на страниците на сборника.

Встъпителното изказване беше на един от основните организатори на конференцията и съставител на сборника проф. Михаил Мирчев. Според неговия анализ 2014-2015 г. са критични, защото се навлиза в една опасна фаза на няколко взаимнообусловени и взаимнодопълващи се кризи – на спекулативния финансов капитал, на долара като световна резервна валута, на радикализация на политическото пространство – и в ляво, и в дясно, като дясното вече достигна до своите екстремни форми. Освен това, светът е в началото на ново историческо пренареждане (realignment) – както на геостратегическите полюси, така и на групирането на включените към тях междинни държави и зони. Сред тези страни в междинната зона на световен сблъсък, в зона на „геостратегически разлом” (по Фукуяма и Бжежински) е и България. И тя отново ще има тежък стратегически проблем за своята ориентация.

В ситуацията на криза в Европейския съюз, в криза на Балканите (Гърция, Западните Балкани, Турция), на конфликти в Украйна и Близкия изток от анализаторите и експертите с очаква системно мислене и „ангажирано знание”, според термина на Пиер Бурдийо.

Кризата от 2007-2008 г. се оказа, че е криза на деиндустриализираната икономика, която бе препълнена със спекулативни финансови и корпоративни балони. Не само в периферията, но и в самия център на световната система се наблюдава мащабна деиндустриализация, рязко свиване на реалната икономика, раздуване на спекулативната „икономика на парите”, масово снижаване на стандарта и качеството на живот, рязка социална поляризираност. Оттук се получава и системното дестабилизиране на обществото като цяло и поради нарастналата гражданска нетърпимост.

Голяма част от средната класа бе дестабилизирана и декласирана и така тя загуби едно от основните си качества – стремеж да се бори за демокрация и граждански свободи. По-нататък М. Мирчев анализира няколко макро-модела на обществото на различни автори, включително Парсънз и К. Маркс, както и случилите се две и възможните две вълни на системно преструктуриране на света, такъв, какъвто го познаваме.

Разбира се, изключително важен компонент на обществото е икономиката и инвестициите в нея. Проф. Мирчев точно отбелязва, че икономиката е здравословна, когато трите субекта на инвестиции са балансирани, а не държавните да бъдат неглижирани и идеологически стигматизирани, семейните инвестиции и бизнес – системно смачквани от големите и да се дава път само на чуждите инвеститори. Голяма част от тях оперират в България, но не са българска собственост, те реално са част от други, външни обществени системи.

Анализирана е радикализацията вследствие на декласацията и социалното сриване. За 25 години от общество, в което преобладават интегрираните, работещите, учещите, средната класа, България се срива – катастрофално пропадане надолу на класовия профил, гетоизация, масово обедняване и неграмотност – не само при циганите и българските турци, но и при българите-християни. 

Предизвикателствата и трудностите, през които трябва да мине България, за да се справи с тази комплексна криза, се усложняват и от световната система, в която се намираме. Според доразвитата от М. Мирчев класификация на световната система на Имануел Уолърстейн, съществува Център на системата – икономически, финансов, технологичен, идеологически (САЩ). Вторият кръг са близките и доверени страни на Центъра (Западна Европа). Там се поддържа също висок стандарт, следва отдалечената полупериферия, в която не може да се поддържат свои марки, ноу-хау, високи технологии, които чрез износа на своята евтина работна ръка, суровини и други поддържат благосъстоянието на центъра и близката периферия. В тях все пак обаче съществува някакво обществено благоденствие, за разлика от колониалната и опустошената периферия, за чиято сметка се извършва експанзията на системата. Характеризират се с деиндустриализация, загуба на суверенитет, окончателно обезсилване и опустошаване.

Вместо заключение проф. Мирчев поставя въпроса за засилване на тенденциите на честен, смел и трезв анализ на обществените процеси у нас и тласването им в посока, която може да даде перспектива на хората и на страната.

Пълният текст и графиките към доклада на проф. Михаил Мирчев можете да видите ТУК (http://www.assa-m.com/kniga_pdf/k14_MM_%20Plenaren_doklad.pdf).

В експозето на проф. Теменуга Ракаджийска само частично е засегнат въпрос, на който искам да се спра малко по-обстойно. Позовавайки се и на редица западни изследователи и Д. Минев се посочва, че съвременното социално знание е атеоретично,фокусирано върху тесни изследователски проблеми, често пъти финансирано от клиенти, които се интересуват от описателни данни, а не от обяснителни модели.

За съжаление, в Западна Европа положението не е много по-добро. Да, там съществуват добре платени учени, изключително задълбочени книги и разработки се пишат, но съществуват и редица проблеми. Идеята за гъвкавост на труда тежко засегна сферата, като принуждава преподавателите една година да преподават Античност, след това – Втората световна, а на третата може и Тридесетгодишната война (1618-1648 г.). Това тежко вреди на специализацията. Често пъти се предлагат краткосрочни договори, свързани с някакъв изследователски проект в рамките на семестър или два, а не трайна заетост като щатен лектор по трудов договор. Налице е и проектният подход, при който много често наука, PR, икономически интереси (при природните науки) и политика (при обществените) се смесват в едно. За сметка на науката, разбира се!

Нуждата от поддържане на присъствие в медиите поражда въпроса за т. нар. „телевизионни шамани” (pundits), за които мнозина си задават въпроса кога им остава време да четата, да правят фундаментални анализи и да пишат научните си работи, защото те вече са се превърнали в редовен декор на телевизионните студия.

Интересна теза по отношение дилемата Европа или Русия и русофобията застъпва проф. Трендафил Митев, преподавател в УНСС и бивш ръководител на Македонския научен институт – София.

Според неговата класификация има пет големи русофобски вълни в България. Първата е от Кримската война до Освобождението и се представлява от туркофилските среди на цариградските българи – д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич (неслучайно той е издигнат за генерал-губернатор на Източна Румелия), участвалият в процеса и осъждането на Левски Хаджи Иванчо Пенчович. Единствено надделяването на радикалното крило води до Априлското въстание и последавощото Освобождение.

Втората вълна е на стамболовистите в края на 19-ти век и като резултат тя води до ориентирането на Русия към сътрудничество със Сърбия в балканската си политика.

Третата русофобска вълна на Фердинанд и Васил Радославов въвлича България в Първата световна война на страната на загубилите Централни сили и ни сполетява катастрофалния Ньойски договор.

Четвъртата вълна е свързана с Втората световна война и въвличането на България отново срещу Русия. Въпреки това единствено руската намеса спасява страната при Парижкия мирен договор от нова национална катастрофа и води до запазване на териториите на България, въпреки югославските и гръцки претенции. България е единственият от съюзниците на Хитлер, който запазва довоенните си граници и дори присъединената Южна Добружда.

На петата русофобска фаза се свидетели днес.

Изводът, до който достига проф. Митев, е че антируски настроените велики сили използват русофобското поведение на определени български елити за изтласкване на руското влияние от Балканите, но това не поражда трайно и неизменно българофилство в Западна Европа. Когато интересите на руските противници от Запад го налагат, те безпроблемно се сближават с Русия. Така става с коалицията срещу Наполеон, по време на Първата и Втората световни войни. В тези случаи обаче Западът не само „забравя” „заслугите” на българските русофоби, но и нанася най-гежки удари на страната ни. Въпреки всичко, Русия не инспирира съкрушителни за България инициативи, сравними с Берлинския договор, Ньой, англо-американските бомбардировки. От 1886 до 1896 и от 1915 до 1934 г. (общо 30 години) от периода до 1944 г. България и Русия не поддържат дори дипломатически отношения. Ако се добавят и последните 25 години на преход, се оказва, че от 135 години свободен живот, в около 55 от тях българо-руските отношения са в дълбока криза. Въпреки това обаче натрапването на русофобията не означава автоматично европеизация на българите.

В сборника са засеганти и редица други интересни теми като модерните национализми, европейските политики, медийното поле, аспекти на политологичните изследвания на различни отделни феномени.