/Поглед.инфо/ Стив Кол е отговорен редактор в престижния вестник „Вашингтон пост“. Живял и пътувал много в Афганистан и Пакистан през 1989 – 1992 г. Носител на „Пулицър“. Декан на Факултета по журналистика на Колумбийския университет (Ню Йорк), считан за най-престижната люпилня на бъдещите американски журналисти с годишни такси от стотици хиляди долари.

Неговата документална книга, преведена на български „Призрачни войни. Тайната история на ЦРУ, Афганистан и Бен Ладен от съветската инвазия до 10 септември 2001 г.“ (Hermes Publishing Ltd, 2006г., 856 стр.) е наистина забележително постижение в жанра.

Доста от фактите, изложени в текста, вече са известни – темата за „афганския джихад“ и Усама Бин Ладен е много експлоатирана. Голямата разлика обаче е не само в някои нетолкова известни за широката публика детайли, но и в два други момента – първо, фонът е уплътнен с взаимовръзки, препратки и контекст, които позволяват много по-добро разбиране на събитийната верига и, второ, източниците, които са използвани респектират – официални документи, журналистически материали от самата епоха и най-важното – около 200 лични разговори и интервюта с ветерани от ЦРУ и Държавния департамент – хора от най-високите етажи на вашингтонската администрация до оперативни работници на секретните служби. Взети са мненията и на пакистански, афганистански и саудитски граждани.

Книгата проследява една класическа, но, за съжаление, история с тъжен край в мюсюлманския свят – когато опитът вътрешната нестабилност или политически проблеми да бъдат туширани чрез обръщане към исляма като спояващ фактор. Точно това се разигрива и в Пакистан. Допълнителен стимул дава и геополитическото положение на страната. За да не се окаже притиснат между архиврага си Индия от изток и просъветски Афганистан от запад, Пакистан започва строежа на хиляди ислямски религиозни училища (медресета) по границата с Афаганистан. Ако през 1971 г. в страната е имало 900 медресата, то до лятото на 1988 г. броят само на регистрираните скача до 8000. Счита се, че нерегистрираните са около 25 000. От тях излизат стотици и хиляди млади муджахидини, готови да се присъединят в джихад навсякъде по света.

Щрихирани са някои от основните причини за бурното развитие на ислямистката идеологи - шокът от загубата на арабските държави от Израел през 1967 г.; петролният шок, който дава на залвините държави огромно богатство, което да използват за политическите си цели, съюзяването на изгонените от Египет радикали със саудитската идеология, Ислямската революция в Иран от 1979 г., завладяването на Голямата джамия в Мека, щурма на американските посолства в Иран и Пакистан през същата година и други. (повече по въпроса вж. в статиите на Центъра за близкоизточни изследвания ТУК, ТУК и ТУК.)

Така че джихадът в Афганистан не се появява на празно място. В централноазиатската страна през март 1979 г. в Херат заради кампания за ограмотяване на момичетата избухва ислямистки бунт. Убити са и съветски военни съветници и семействата им и телата са набити на кол. Същото се разиграва и в Джелалабад. Интересно е да се отбележи (по Мализ Рутвен), че в онзи момент по времето на управлението на прокомунистическото правителство в Кабулския университет от 45 000 студенти 20 000 са момичета. По-късно, по време на джихада, фанатици провеждат систематични атаки срещу преподаватели в университетите.

Според популярната теза след започването на войната във Вашингтон се появява идеята руската намеса да се превърне във „Виетнам за СССР“.

Тя е частично вярна. Вярна, защото чрез пакистанското разузнаванеInter-Services Intelligenceса уредени доставките на британски карабини „Лий Енфийлд“, китайски картечници, автомати „Калашников“, минохвъргачки, както и противотанкови гранатомети РПГ-7 за бунтовниците. Закупено е оръжие още от Турция, Египет, Полша... Това, че пакистанците са посредник, им дава възможност да контролират кой ще получава оръжието и то да попада само в обслужващи техните интереси полеви командири.

Ако в началото през 1981 г. помощта възлиза на сравнитено скромните 30 млн. долара, до 1984 г. тя плавно се увеличава и дости за целия период 200 млн. долара. През 1985 г. обаче тя рязко насраства и вече е 250 млн. долара годишно. Още от самото начало за всеки даден от американците долар, саудитците дават по още един, удвоявайки помощта. През същата 1985 г. във Вашингтон се разиграва зловещ разговор. Идеята екипировка за бунтовниците да бъде доставяна от американски тежки транспортни самолети С-130 се натъква на въпроса какво ще стане, ако съветската армия свали някой от тези самолети и избухне Трета световна война. Авторът на идеята се замисля: „Хм. Трета световна война? Идеята не е лоша.“

Сполучливо са очертани портретите на сенатор от Тексас без почти никакви познания за света, който подкрепя програмата за подпомагане на муджахидините, фанатичният католик и директор на ЦРУ Уилям Кейси, ислямисткият лидер Хекматияр, който като студент напръсквал с киселина лицата на незабулените момичета в универститета.

През 1986 г. помощта за ислямистите е вече 470 млн. долара, а през 1987 г. – 630 млн. долара. Щедро отпусканите средства дават възможност на някои момчета да се развихрят. Хауард Харт, началник на резидентурата на ЦРУ в Исламабад, дава идеята да се заплащат по 5000 рупии за заловен жив съветски редник и 10 000 – за офицер, а наградата да бъде удвоена, ако са хванати и войник, и офицер. Коранът е преведен на узбекски и са разглеждани вариантите как джихадът да бъде прехвърлен в съветските централноазиатски републики.

В районите от двете страни на афганистано-пакистанската граница е изградена цяла система от пътища, пещери, складове за оръжие, тренировъчни лагери... Всяка година през тях минават между 6000-7000 до 16-18 000 доброволци.

Променя се и профилът на бойците. Прииждат все повече араби от всички краища на арабския свят. Афганистанските бойци рядко предприемат самоубийствени операции или атаки срещу пътища, канали и мостове, ползвани и от местното население. Просто защото те са част от него. Арабските муджахидини обаче нямат подобни скрупули. Те не са свързани с местните хора. По същия начин три десетилетия по-късно, най-големите изверги в сирийската война не бяха местните джихадисти, а пришълците от другаде, които бяха най-жестоки спрямо завареното население.

Постепенно чрез ловко пренасочване на помощтаISIелиминира всички леви, светски, промонархически партии от афганистанската опозиция. Остават само брадатковците като Хекматияр, който не желае да се срещне с неверника Рейгън въпреки щедрите помощи, които той осигурява.

Осветлена е и ролята на един богат и силно набожен саудитски младеж – Усама бин Ладен, който поддържа връзки със саудитското и пакистанското разузнаване (но не и с ЦРУ, както твърдят пред Кол всички служители на Управлението). Счита се, че до 1993 г. бин Ладен се ограничава с войнствена реторика и финансиране, но не участва пряко в атентати срещу западни обекти.

От друга страна, тезата, че американските стратези от самото начало са виждали какъв ще бъде изходът, не е вярна. „Не бива да бъдем твърде оптимистично настроени за това, че Афганистан ще стане съветския Виетнам“, заявява Збигнев Бжежински. (стр. 68, 250) ЦРУ не разполага с високопоставен източник в съветските най-високи ешелони и до последно не вярва в съветското изтегляне. На 14.04.1988 г. в Женева обаче такова споразумение е постигнато. Изтеглянето приключва до 15.02.1989 г. Въпреки очакванията във Вашингтон, че след като руските войски си тръгна Наджибула ще падне почти веднага, той се задържа на власт. Междуособният хаос в Афганистан продължава. Повечето западни посолства и резиденти са изтеглени.

Пленено от войната в Ирак оръжие е прехвърлено в Афганистан в помощ на удобните полеви командири. Таджиките на легендарния полеви командир Ахмад Шах Масуд и узбеките на неговия колега Достум се съюзяват срещу ислямистите на Хекматияр. През 1994 г. Кабул е разделен между враждуващите групи. Доскоро красивият и озеленен град е превърнат от артилерийския, ракетен и танков обстрел в руини. Дърветата изчезват, водата също, почвата ерозира и се превръща в познатият ни от кадрите след 2001 г. жълт прах.

За да се стигне до възхода на талибаните обаче се намесват и други фактори – умората на хората от хаоса и желанието им за ред, саудитското желание да блокират иранското влияние, подкрепяйки мракобесния режим на моллите, пакистанското желание да се гарантира сигурност и стабилност, които да позволят развиване на търговията с Центарлна Азия. В изложението са разкрити са любопитни детайли от историята на Афганистан, биографията на Хамид Карзай, преговорите за нефтопровод с „Унокал“ и аржентинската „Бридас“, кухнята на бюрократичните трикове и борби в Карачи и Вашингтон, които не позволяват навреме да бъде разкрита атаката от 11 септември, плановете за убийството на бин Ладен, от които нито един не е доведен до край, увлекателната история с обратното изкупуване от страна на ЦРУ на противосамолетните ракети „Стингър“, които самото то е доставило... Книгата е снабдена с указател за главните действащи лица и подробен апарат от бележки.

Става дума за задълбочен и интересен труд с много полезна информация.