/Поглед.инфо/ Едно от най-важните умения в стратегическия анализ е възможността да се опиташ да мислиш като „другия“. Ако се изключи версията за умишлено предизвикване на кризата в Украйна, европейското въвличане в нея разкри липсата на добро познаване не само на руския език, но и на Русия от страна на хилядите екперти в мозъчни тръстове, еврочиновници и лобисти в Брюксел. Нека се опитаме да погледнем на ситуацията през руски очи.

Крахът на Съветския съюз беше последван от финансов, икономически и социален срив на Русия по времето на Елцин. Корупцията беше повсеместна, реалните собственици на държавата бяха олигарсите, които продаваха нейните природни ресурси, на работниците се плащаше в консерви и с месеци закъснение. Ако изобщо се плащаше. Съвкупно за тези инфлацията достигна около стотици проценти.

Не по-малко катастрофален беше периодът и във външната политика. Вследствие наразпада на СССР западните граници на Русия се преместиха няколкостотин километра на изток, а южните – дори с над 1500 км. В замяна на обединението на Германия на Русия беше дадено обещание, че НАТО няма да се разширява на изток, не само не беше спазено, но грубо нарушено още от средата на 90-те години. В американски анализи, включително на водещи стратези като Бжежински („Голямата шахматна дъска“), открито се говореше за разделяне на Русия па десетина парчета

Когато Путин дойде на власт през 2000 г., той имаше да решава няколко проблема – сепаратизмът в Кавказ, възстановяване на държавността, икономическо и демографско съживяване. Поради това за руското ръководство конфронтация със Запада не беше изгодна. Не е случайно, чеВладимир Путин се обади на Джордж Буш непосредствено след атентатите от 11 септември 2001 г. и го увери, че Русия активно ще сътрудничи със САЩ в борбата срещу тероризма. Руснаците от години изпитваха на гърба си последствията от бомбените атентати на чеченските радикали и джихадисти, така че сътрудничеството беше искрено и реално. Ходът, с който отговори американската администрация, беше удължаване на престоя на американски бази в Централна Азия, в непосредствена близост до руските граници, и опит за укрепването икономическото, медийно, неправителствено и друго влияние на САЩ в този граничещ с Русия регион.

Последва войната в Ирак, започната през март 2003 г. след представянето на фалшив предлог и изфабрикувани доказателства. Към онзи момент неоконсерваторите в САЩ не криеха, че следващата мишена е Иран, а след това вероятно и Сирия.

Като се базира на сходството на позициите по иракската криза и тъй като желае да привлече високи европейски технологии за развитието на страната, през май 2003 г. руското ръководство организира в Санкт Петербург среща на най-високо равнище Русия-ЕС.

Въпреки това, само няколко месеца по-късно - през ноември 2003 г. с т. нар. „революция на розите“ в Грузия започна серията от „цветни революции“. Революцията по-късно изяде собствените си деца и президентът Саащкашвили доведе страната до почти пълен крах, но това е друга тема. Грузинският пример беше последван в началото на 2004 г. от „оранжевата революция“ в Украйна. Проруският кандидат спечели президентските избори, но протести в Киев доведоха до провеждане на трети, непредвиден в Конституцията тур, в който победител излезе поддържаният от Запада Виктор Юшченко.

Независимо от това, на ежегодната Мюнхенска конференция по сигурността през 2007 г. В. В. Путин прави важно изказване. Пред престижния форум руският държавен главе емоционално прави предложение за сътрудничество между Европа и Русия. По време на мандата на Дмитрий Медведев като президент линията на сътрудничество със Запада става още по-отчетлива, като през 2008 г. за пръв път на високо официално ниво е заявено, че Русия не е велика държава, а един от влиятелните световни центрове, като нейните амбиции са преди всичко в подобряване на материалните условия на живот на населението.

През 2009 г. отношенията със западните партньори продължават да се затоплят, като кулминацията в този процес е участието на френски, британски, полски и американски части в Парада на победата на 9 май 2010 г. Пак през същата година Владимир Путин публикува статия във високотиражния германски вестник „Зюддойче цайтунг“, в която се застъпва за засилено сътрудничество между Русия и Еропейския съюз чрез създаване на зона за свободна търговия от Лисабон до Владивосток. „Или ще обединим нашите сили, или крачка по крачка ще слезем от световната арена и ще отстъпим мястото си на други“, пише руският държавник. Същото предложение беше повторено и през есента на 2011 г.

Русия положи и големи усилия в преговорите, за да може да отговори на всички условия и да се включи реално в Световната търговска организация.

През 2008 г., точно на откриването на Олимпийските игри в Пекин, Грузия атакува руските части, намиращи се в Южна Осетия. В предните години редица натовски армии, включително американската и турската, обучаваха и тренираха грузинските специални части. Съдействие оказваше и Израел, а оръжие се доставяшие от Украйна и други страни, според някои данни, и от България.

Европейският отговор на подадената ръка от страна на Русия е силно озадачаващ. На 7 май 2009 г. в Прага е поставено началото на полско-шведската (две от най-силно русофобските страни в ЕС) инициатива „Източно партньорство“. В Срещата на върха участвват представители на 27-те страни-членки на ЕС и на шестте поканени държави –Азербайджан, Армения, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. Друг знаков факт са местата, на които се провеждат срещите на най-високо равнище, коитоса през две години. През 2011 г. конференцията се състои във Варшава, а през 2013 г. - във Вилнюс. Домакин на предстоящата през тази година среща ще бъде Рига.

Въпреки изричните уверения от страна на ЕС, че „Източното партньорство“ не е насочено срещу Русия, руската страна не приема тези оценки. Това се дължи на комбинация от фактори, сред които това, че ръководството на инициативата е поверено на неблагосклонни към отношенията с Москва политици, на горчивия опит от разширяването на НАТО, при което руснаците също слушаха уверения, че процесът не е насочен срещу тях и други. Не спомагаше за укрепване на доверието разполагането на мрежа от американски военни бази в Източна Европа и включването на страните от региона в плановете за изграждане на американската Противоракетна отбрана (ПРО).

При това, това са само случващите на европейска земя развития, в този кратък обзор не включвам политическите и обществени процеси в страните от Централна Азия, които могат да бъдат предмет на отделна задълбочена дискусия и са крайно нееднозначни, поради заиграването на всички важни международни играчи с изключително одиозни диктатори в региона. Тук отбелязвам Централна Азия, тъй като това беше още един пункт, заради който руските държавници с основания се съмняваха в искреността на западните си партньори.

В крайна сметка, повратният момент за руското обръщане на Запад бяха протестните движения в Русия в края на 2012 и началото на 2013 г. Случващи се непосредствено след арабските бунтове, руското ръководство ги възприе като резултат от западните политтехнологии и опит за провеждане на „цветна революция” и в самата Русия. Макар евразийството да съществува от около един век и напоследък също да имаше свои определени привърженици в академичните и други среди, едва от края на миналото десетилетие насам може да се говори, че то беше взето като (полу)официална руска доктрина. Освен това, руското обръщане към Китай и Азиатско-Тихоокеанския регион съвпадна и с подобен процес в дипломацията на повечето значими държави, доколкото центърът на световното производство, търговия и мощ се измества към страните от Източна Азия.

Либийската интервенция беше още един фактор, който постави Москва нащрек. Единствено категоричната руска позиция в Съвета за сигурност и иранското участие на терен предотвратиха западна военна интервенция в Сирия и допълнителното затъване на целия регион в хаос, сравним с този след войната в Ирак.

В своето обръщение към двете камари на Държавната Дума, ръководителите на регионите в Русия и представителите на гражданското общество след анексирането на Крим на 18 март 2014 г. руският президент Путин заяви нещо важно: „Русия се оказа на предела, от който не можеше повече да отстъпи.“Руското ръководство – което и да е то – никога няма да приеме Украйна да бъде част от НАТО и следователно Алиансът да разположи свои бази в Крим – не само по военно-стратегически, но и по историко-културни причини.

Приблизително така изглеждат нещата от руска гледна точка. Интересен е фактът, че някои от най-големите европейски и американски политици и стратези от близкото минало като Хелмут Шмид, Валери Жискар Д`Естен, Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински – да изредим само най-известните от тях - се оказаха много по-склонни да вникнат, осмислят и разберат руските аргументи, отколкото редица настоящи вероятно невежи и високомерни политици и експерти.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели