Макро-планирането в съвременни условия

/Поглед.инфо/ Макро-планиране – едва ли има друг икономически термин, който така да предизвиква яростта на нашенските „пастори” на неолиберализма. Макро-планирането буквално им действа така, както пелерината на матадора възбужда бика на арената. Макро-планирането за тях е символ на най-черно предизвикателство към „свободата на пазарния индивид”, най-страшния инструмент на „комунизма”. Та нали те гледат да са в съзвучие с „класика” Фридрих фон Хайек, който разглежда всяко ограничаване на пазарната стихия като „път към робството”.

Днес заразилата „мозъците” на нашата т. нар. „политическа класа” неолиберална идеология фактически напълно доминира социално-икономическото битие на България. И ставаме свидетели как Родината ни се люшка като кораб без кормило в бурния океан на световното стопанско развитие. И даже, когато „очевадната” нужда изисква макро-планиране, такова не се провежда. В най-добрия случай се опитват срамежливо да прикрият необходимостта от макро-планиране с приказки, че ще разработят „национална програма” или ще подготвят „национална стратегия” за икономическо развитие.

Но както и да го скриваме и наричаме – „общо-икономическо програмиране” или „формиране на национална стратегия”, то това са, ако не различни наименования на едно и също нещо, най-малко са различни форми на най-мощния инструмент на прогресивното социално-икономическо развитие – макро-планирането. Ето защо ще разгледаме феномена на „макро-планирането”, а преди всичко ще дадем гласност на най-новите идеи в областта на макро-планирането. Става дума за концепцията за „демократическото планиране”. „Демократическото планиране” се разглежда от автора на материала като ключов политически и социално-икономически механизъм, който да се противопостави на виждането за „безбрежната пазарна стихия” като без-алтернативно средство за изграждане на демократическо устройство и успешна стопанска динамика

Отначало малко история…

От момента на появата на Homo Sapiens човекът се e опитвал да използва своя разум за „проправяне на път” във Великия хаос, създаван от Майката–Природа. Средство за изграждане на такава пътека е планирането, макар че самият термин се появява доста по-късно и идва от латинския език. Има редица свидетелства, че още древните цивилизации – Египетската, Шумерската и други са използвали елементи на макро-планиране в държавните, стопанските и военните си дела. Така например, египетските жреци са умеели по звездите да предсказват времето на разливане на Нил и в зависимост от това са планирани различните стопански дейности. Да не говорим, че както самата архитектура на пирамидите, така и технологията на тяхното строителство е изисквала и се е осъществявала на базата на планирането.

Активно място в древността заема военното планиране, като се започне от плановете за подготовка за война и се стигне до планиране на военните операции. Особен е приносът в тази област на Сун Цзъ (Сун У) живял в VІ-V в. до н.е. Известният трактат “Сун Цзъ бин фа”, т.е. “Сун Цзъ за военното изкуство”, е смятан за първо в света съчинение по военна стратегия и планиране не само в Древен Китай, но и въобще в света. В този трактат Сун Цзъ формулира някои запазили актуалността си и днес постановки като тази, че при воденето на военни действия трябва да се прави постоянен анализ на конкретната обстановка предвид нейната склонност към непрестанна промяна. При това винаги следва да се отчитат вселенските закономерности, изразяващи се във възможността „силата да се превръща в слабост и обратно”. Умението да се нагаждаш към ситуацията Сун Цзъ изразява с образа на водата, приемаща формата на съда, в който е налята.Той изразява своите виждания в повелително наклонение, затова неговите мисли са известни като “максими”. Сред най-известните са следните две: “Елементите на военното изкуство включват: първо – измерение на пространството, второ – оценка на количеството, трето – предположения, четвърто – сравнение и пето – шансове за победа”, както и „Упоритото пресмятане е условие за победа, а недостатъчното пресмятане е възможност за поражение. Този, който никога нищо не пресмята има най-малки шансове за победа”.

Бащата на съвременното календарно планиране е един американец – Хенри Лоренс Гант(Ghant). Той е близък помощник и верен съмишленик на създателя на управленската наука – Фридерик Уинслоу Тейлър. Известен е с така наречените «Карти» или «Таблици на Гант», явяващи се първият модел на линеен график в света. Чрез механизмите на календарното планиране фактически Гант дава възможност да се систематизира управленската дейност и да се въведе един всеобхватен подход за интеграция на фактори и елементи в организационната дейност.

Един французин – Анри Файол, пък е първият, който формулира основните управленски функции като «планиране, организиране, координиране, командване и контрол», като основен акцент слага именно върху планирането.

Трябва да подчертаем, обаче, че тези първи стъпки в планирането като дейност се правят на микро-равнище, т.е. на равнище отделната стопанска организация. Но те безспорно подготвят условията за гигантския иновационен скок, т.е. използване на планирането на макро-равнище, т.е. в условията на националната икономика. Ала преди да разгледаме етапите в развитието на макро-планирането като инструмент на държавната власт за социален и стопански прогрес, нека да разгледаме какво представлява планирането в своя същностен смисъл.

А сега малко теория…

На нашите читатели, чиито интелектуален коефициент по наше твърдо убеждение далеч надминава средния в страната, малко управленска теория мисля, че няма да им бъде излишна. В тази връзка ще кажем, че организираната човешка дейност може да се класифицира на два типа задачи:

(1)Задачи, свързани с текущия процес, които са относително ясни и конкретни. Те се изпълняват в руслото на зададена по естествен начин програма от текущи събития. „Тласкани” от хода на тези събития те представляват работата, свързана с решаване на въпросите, зададени от конкретния процес на дейността. В този смисъл конкретността на задачата и непосредствената връзка с действителността позволяват управлението на текущите задачи да се осъществява дори по един несистемен начин, т.е. да няма планиране и целеуказване, организиране и координиране, както и контрол, и оценка. Разбира се това влияе върху ефективността на изпълнение, така че и в този случай следва да се търси системност;

(2)Задачи, свързани с осъществяването на промени. - Необходимостта от тези задачи се определя от непрекъснатия процес на промяна цялостната среда, в която протича всяка организирана дейност. Затова ако управлението не предприеме промени в план вътрешна среда или в план взаимоотношения с външната среда в един момент организираната човешка дейност може да се окаже неадекватна на външните условия. Това в крайна сметка може да доведе до нейния провал и разпад. Съществуват, обаче, два коренно различни подхода за управление на промяната:

• Първият подход характеризира промяната като реакция на вече възникнало събитие. Като правило управлението на такъв тип промяна може да бъде наречено управление на последствията. По своята същност това е закъсняла промяна, която се движи след хода на събитията. При нея трудно може да се говори за ефективност, защото чрез нея се “кърпи положението”, а не се осъществява подобрение;

• Вторият подход вижда управлението на промяната като предварително замислено позитивно действие, при което на базата на анализ, прогноза, пресмятане, опит, интуиция, бърза реакция и т.н. се изпреварва хода на събитията, т.е. осъществява се изпреварващо действие. При такъв тип “изпреварваща промяна” или “превантивна промяна” може да се говори за организационна ефективност, тъй като чрез нея се извършва дейност по усъвършенстването. По-нататък, когато ще употребяваме термина промяна или ще говорим за задача по промяната ще имаме предвид именно този тип промяна – управление на усъвършенстването. В този смисъл управлението на предварително планираната съзнателна промяна, т.е. на усъвършенстването, играе изключително важна роля за оцеляването и развитието на организацията.

Съзнателната позитивна изпреварваща промяна има едно ключово изискване към управлението. Нейното успешно провеждане е възможно само при наличието на системен управленски подход. При това следва да кажем, че тя не просто изисква системен управленски подход, но на практика не е възможна без такъв подход. А системният управленски подход означава не нещо друго освен последователно осъществяване на основни управленски функции сред, които планирането е първата и водещата. Чрез планирането се определят основните цели на дадена организирана дейност в определена област, след което следва да се предначертае пътя за тяхното достигане. Задачите и мероприятията, чрез които ще се осъществява пътят към целите следва да бъдат оформени в документ, наречен план. В него горните задачи и мероприятия за достигането на целите се “впрягат” във времето, отговорността, качествените и стойностните параметри на дейностния процес, критериите за оценка и други. В този смисъл за самото планиране може да се говори за три базови функции:

1. Целеуказване – чрез плана и планирането се поставят целите, които трябва да осъществи организацията;

2. Прогнозиране – чрез плана се прогнозират параметрите на бъдещите резултати;

3. Систематизиране – планирането е основен механизъм, чрез който става възможно взаимосвързаните фактори и елементи на организацията да действат като едно цяло.

От позицията на гореказаното „планирането” следва да се дефинира като системен процес на предвиждане подходите, задачите и мероприятията, които трябва да осъществи в рамките на дадена организирана дейност за да достигнат целите и. Благодарение на планирането става възможно организирането и координирането на дейността, както контрола и оценката на постигнатите резултати.

Самият план се разбира като основен управленски документ, представляващ “впрегнатите” във времето и пространството начините на изпълнение, както и параметрите за отговорност, качество и себестойност на задачите на организираната дейност. Така се създава база за ефективно координиране и организиране на дейността при нейното осъществяване. Едновременно с това се формират условията и методите за проверка, както и критериите за оценка на резултатите на етапа на контрол на дейността.

Несъмнено, когато говорим за планиране следва да кажем и онези аргументи против планирането като управленски механизъм, независимо дали става дума за микро, мезо или макро-планиране. Един от тези ключови аргументи е, че има важни области както в икономиката, т.е. системата за материално възпроизводство на човека, така и в други направления на обществена динамика, които в никакъв случай не могат да бъдат планирани. Тук като тежко доказателство се използва това, че действително не може да се планира, например, творческия, иновационния процес. Ще се съгласим с това, но ще кажем, че определено може да се планират, а оттук и формират базовите условия за активно разгръщане на иновационния процес. Иначе трябва да се сметне, че са глупаци, например, американците, които в Министерството на отбраната на САЩ са създали цяло едно управление за перспективно планиране на научно-изследователските работи (УППНИР), явяващо се свръх-секретна структура на Пентагона.. Ключова задача на това управление е да планира нужните условия за създаване на оръжието на бъдещето, т.е. иновационния процес във военната сфера. Има и аргументи срещу планирането, които изхождат от това, че факторите, елементите, обстоятелствата на една както вътрешна, така и външна среда, са толкова сложни, бързо променящи се и т.н., че на практика не могат да бъдат обхванати, та камо ли планирани. На този аргумент ще се опитаме да отговорим подробно по-нататък, а сега на първо време ще кажем само едно. Сложността и динамиката означава само едно, че трябва да се изяснява кои са решаващите фактори и условия за всеки един етап и период на динамика. И в зависимост от това да се осъществява планирането.

Трети аргумент е този, който не отрича планирането въобще, а е само срещу неговата макро-форма. Според него в корпорацията, колкото и голяма да е тя (известно е че има определен брой корпорации, величината на брутния продукт на които надхвърля брутния вътрешен продукт на редица държави) планирането е напълно приемлив и нужен управленски инструмент. В корпоративното управление планира-нето – стратегическо, тактическо и оперативно, успешно работи още от началото на ХХ век. Но обществото, в частност икономиката, е значително по-различен феномен, където планирането, под каквито и да е форми, няма място. Или ако е имало място, то това е „негативния опит” на обществата на държавния социализъм, които, видите ли, са се провалили със своята планова икономика. Даже онези общества, които днес все още се наричат социалистически – Китай, Виетнам, даже и Куба, в една или друга форма, въвеждат пазарна икономика или най-малко пазарни елементи. Къде тук се вижда възможност за макро-планиране и не е ли време да се оставят тези глупости? Пазарът – ето го регулаторът на обществените, в частност на икономическите взаимоотношения. Ако някой твърди, че планирането е толкова старо, колкото е човешката цивилизация, то пазарът е още по-стар. Той е още отпреди възникването на човешката цивилизация.

За да отговорим на този аргумент ще разкажем за двете основни исторически форми на макро-планирането – централизираното планиране и индикативното планиране, за да стигнем до макро-планирането в съвременни условия, както в неговите държавно-олигополистични, така и в демократичните му форми.

Централизираното планиране

Първата обществено-икономическа формация, която по един систематичен начин започва използването на централизирани форми за икономическо развитие, т.е. използването на държавата като демиург на стопанската динамика е … капитализмът. Да, несъмнено още преди капитализма, включително в древността, в обществата на Древния Изток – Египетското, Шумерското, е имало едни или други форми на централизация на стопанския живот. Така например, с помощта на държавата като институция са строени, използвани и контролирани напоителните съоръжения на реките Нил, Тигър и Ефрат.

В това отношение е интересен и случаят с първите идеи за системно изграждан централизиран модел на икономическо развитие. Тук навярно трябва да започнем с името на известния германо-американски икономист Даниел Фридрих Лист(1789-1846 г.) - „дядо“ на Германската историческа икономическа школа. Последната е ключово направление в икономическата мисъл през ХIХ век. Школата в известен смисъл се противопоставя на. „Британската либерална школа“. Последната е представена от известните Адам Смит, Давид Рикардо и други, които, както е добре известно, се характеризират с „пазарната си орентация“ .

Именно Ф. Лист в своето ключово произведение „Национална система на политическата икономия“ за първи път формулира необходимостта изостаналите по отношение на индустриализацията страни да тръгнат по един неизбежен път на централизация, като начин за догонване на „пионерите“. Смята се, че неговите трудове влияят върху политиката на правителството на император Мейджи в Япония, дошло на власт през 1867-68 г. Същото провежда догонваща индустриализация на централизирана основа. Налице е значително различие с процеса на индустриализация на Запада, където тази роля е поета от масата предприемачи, действащи индивидуално или свързани помежду си по един или друг начин. В случая държавата не само по административен начин формира стопански структури, но нерядко със своите решения тя определя какво ще се произвежда, кой ще го произвежда, как ще се реализира и даже кой и как ще го потребява.Казано по друг начин държавната воля е демиургът на индустриализацията.

Що се отнася до планирането и доколко то е също така „изключение“, противопоставящо се на този „универсален път“, какъвто е, видите ли, този на Запада“, е нужно да се каже следното. За първи път съвременното планиране на равнище предприятие е въведено в САЩ от „дясната ръка“ на Ф.Тейлър – Хенри Гант. На отраслево равнище – мезопланирането се въвежда в Германия във връзка с подготовката за Първата световна война. В навечерието на войната пръв промишлен гигант на Европа е вече Германия. По добив на стомана тя надминава Англия и Франция, заставайки само след САЩ. Военната и промишленост достига огромни размери за онова време – над 30 държавни и частни предприятия, включително Круповските заводи с обща численост на работещите - 180 хиляди човека. Но ще се отнася до запаси на желязна руда тя зависи най-вече от вноса от Швеция и Франция. Затова възниква и «плана Шлифен», който има за цел да се планира както натрупването на запаси от суровини, така и тяхното планомерно изразходване. Но едва в рамките на ХІХ век, някои закъснели в индустриализацията страни като Прусия, а по-късно най-вече Япония, използват системно „силата” на държавата за постигане на т.нар. догонващо развитие.

Тук доста е характерен примерът на Япония, затова ще си позволим да разкажем малко-подробно за него. Страните от Източна Азия – Китай, Корея и Япония в древността и ранното Средновековие се отличават с равнище на стопанско и обществено развитие не само сравнимо, но в много отношения и далече по-напреднало от това на създалата се в Западна Европа цивилизация. Но вече в късното Средновековие редица причини, които не са обект на разглеждане тук, предизвикват забавяне на социално-икономическата динамика на източноазиатските общества в сравнение с тези на Западна Европа. Всичко това в крайна сметка довежда до ситуацията, когато изоставането в развитието придобива качествен характер. Източна Азия остава в лоното на Аграрната цивилизация, докато Западна Европа прави първи стъпки в Индустриалната епоха и започва формирането на индустриалните общества. Това изоставане създава условия страните от Източна Азия да се превърнат в обект на колониални амбиции от страна на придвижилия се далеч напред в технологическо отношение Запад.

Несъмнено такива амбиции не могат да бъдат посрещнати добре от управляващите кръгове в страните от Източна Азия, които се опитват с различни средства, методи и мероприятия да се противопоставят на експанзията на Запада. Не веднага и не отведнъж, а постепенно и болезнено в страните на Източна Азия се заражда политическа тенденция, характеризираща се с “икономизиран” тип мислене. Ключов момент в този тип политическо мислене е виждането, че единствено догонването на Запада, в случая това са страните от Западна Европа и Северна Америка, ще позволи да се преодолее ситуацията, когато те, желаят или не, но ще са постоянен обект на стремежи за доминиране и подчинение от могъщия технологично Запад.

Първата азиатска страна формирала “догонващ модел” на развитие безспорно е Япония. Началото е поставено през 1867-68 година, с т.нар. “Мейджи ишин”, т.е. “Обновлението Мейджи”, когато е свален режимът на шогуните от династията Токугава и се установява властта на императора. Свалилите режима сили идват на власт под лозунга “Фукоку кьохей” , т.е. “Богата държава, силна армия”. Предвид осъществяването на тази цел се издига друг лозунг “Ойцуку, ойкосу”, т.е. “Да настигнем и надминем”. Тук се има предвид да се настигнат и надминат водещите западни държави в сферата на индустриалното развитие.

Следва да се каже, че определени усилия за създаването на индустриален тип производство в Страната на изгряващото слънце съществуват далеч преди 1868 година.Но практически индустриализацията на Япония, като един широк масов процес на социално-културно усвояване на индустриализма, довел до качествено преобразуване на производителните сили в страната, започва именно под ръководството на правителството на Мейджи. Поради липсата на предприемачи, капитал, а също така и търсене, т.е. на потребители, именно държавата въвежда новата индустриална технология в националното стопанство. С държавни средства се изграждат първите промишлени предприятия в текстилната и минната промишленост, стоманодобива, корабостроенето. Тя играе ролята на липсващия в обществото предприемач. Държавата е и тази, която финансира създаването на съответстваща инфраструктура - железопътни линии, пътища, поща и телеграф.

В този смисъл може да се твърди, че в самото си начало моделът на индустриализация на Япония е от централизиран тип. Казано по друг начин Страната на изгряващото слънце е пионер в световен план в създаването на централизиран модел на развитие, при който държавата е демиургът на индустриализацията. Това е в ключово различие с процеса на индустриализация на Запада, където тази роля е поета от индивидуалния предприемач. В случая държавата не само по административен начин формира стопански структури, но не рядко със своите решения тя определя какво ще се произвежда, кой ще го произвежда, как ще се реализира и даже кой ще го употребява

Все пак, обаче, ако говорим за макро-план, като инструмент на централизирано стопанско развитие то първи елементи на макро-планиране в един достатъчно завършен вид имаме преди Първата Световна война в Германия. В навечерието на войната пръв промишлен гигант на Европа е вече Германия. По добив на стомана тя надминава Англия и Франция, заставайки само след САЩ. Военната и промишленост достига огромни размери за онова време – над 30 държавни и частни предприятия, включително Круповските заводи с обща численост на работещите - 180 хиляди човека. Но ще се отнася до запаси на желязна руда там тя зависи най-вече от вноса от Швеция и Франция. Затова възниква и «плана Шлифен», който има за цел да се планира както натрупването на запаси от суровини, така и тяхното планомерно изразходване. Така Германия става пионер в макро-планирането на отраслово ниво. Може определено да се каже, че възможността Германия да успее почти четири години да издържи натиска на значително превъзхождащите я сили на Антантата е благодарение на много по-голямата степен на организация, която се достига не само във военните, но и стопанските дела. Ключов инструмент на тази организация несъмнено е планирането.

Реално, обаче, завършен, цялостен модел на централизирано макро-планиране се въвежда от болшевиките на Ленин в Съветска Русия. За разлика, обаче, от държавно-монополистическото централизирано планиране в Германия, което си поставя за цел максимална мобилизация на ресурсите с цел война, първият макро-план в Съветска Русия е свързан с мирно строителство, предвид необходимостта от индустриализация на заспалата във вековна дрямка селска Русия.

Планът ГОЕЛРО разбужда могъщата сила на руския народ към съзидателен труд и ускорена икономическа динамика. ГОЕЛРО представлява първият в света единен държавен перспективен план, чиято цел е възстановяване и развитие на народното стопанство. Разработен е през 1920 година под ръководството на В.И.Ленин. Планът е предвиден за 10-15 години. Предполага коренна реконструкция на базата на електрификацията. В рамките на предвиденото са построени 30 електростанции, в това число десет ВЕЦ с обща мощност 1,5 млн квт еленергия и годишно производство 8,8 млрд квт. Основно е изпълнен до 1931 година. Активно участие в разработката на ГОЕЛРО взема такъв научен експерт като станалият по-късно академик Глеб Максимилианович Кржижановски, който отначало е председател на комисията на ГОЕЛРО, а по-късно от 1921 година е избран за председател на Държавната планова комисия(Госплан). Интересно е да споменем, че Кржижановски е и автор на известната песен «Варшавянка»(Вихри враждебни).

Трябва да кажем, че централизираното планиране става ключов инструмент за ускорената и невиждана дотогава в света по своите темпове индустриализация на СССР основно в годините 1931-1941 година. По своята същност то съдържа в себе си за онова време огромен иновационен потенциал с далеко отиващи перспективи. Здравината на постигнатото чрез централизираното планиране се налага да се потвърди по един страшен начин – чрез война. Когато Хитлер тръгва да напада Съветския съюз, той съвсем не е бил такъв безумец, както някои навярно си мислят. Зад него стои потенциала на почти цяла Западна Европа, който в съвкупната си мощ е 2,5 пъти по-голям от този на СССР в средата на 1941 година.

При това той много добре знае, че по време на Първата Световна война Германия с «една ръка» успява да се справя с Царска Русия. Тъй като другата и ръка, т.е. повече от половината от армията и, е съсредоточена на Западния фронт. А хитлеристка Германия се нахвърля заедно с цялата мощ на Европа без Великобритания срещу Съветския съюз след току-що завършения победоносен поход в Европа. Въпреки героизма на червеноармейците войната нямаше да бъде спечелена ако не бе не по-малкия героизъм в тила. Благодарение на този героизъм, но и на страховитата организация, постигната преди всичко в резултат на централизираното планиране, въпреки първоначалното икономическо превъзходство на Германия, нейните съюзници и завладените от нея мощности над СССР във всяка година на пълна година на войната, Съветският съюз произвежда над два пъти повече танкове, самолети и друго въоръжение. Нима това говори за неефективност на планирането като механизъм за социално-икономическа динамика?

Брутен вътрешен продукт на основните участници във Втората Световна война по години и страни по цени от 1990 година в милиарди долара

(Mark Harrison.The Economics of World War II., Cambridge University Press, 1998, р.10)

Производство на въоръжение на основните участници във Втората Световна война през трите пълни военни години 1942-1944 год.

(Mark Harrison.The Economics of World War II..., с.17)

Централизираното макро-планиране продължава да бъде основен инструмент на следвоенното възстановяване на СССР и превръщането му в една от двете световни икономически суперсили в света, наред със САЩ. Фактически именно на негова основа се осъществява главната задача за дадения исторически момент - модернизацията на страната в максимално кратки срокове. Историческият опит на други страни закъснели в своето индустриално развитие, показва че няма друг начин за догонване, освен чрез въвеждането на централизиран модел на стопанска дейност. При него държавата е основен икономически субект, който ръководи и направлява “отгоре” процесите, които при “първопроходците” в индустриалната епоха, ползващи при това чуждите ресурси на колониите, протичат „отдолу” и без пряката и намеса. Централизираните форми на държавна собственост, които са гръбнакът на плановото стопанство, играят определено положителна роля за прогреса на обществото. Те са и в основата на социалния характер на държавата, работеща за социално равенство и социална мобилност на населението.

Тук ще подчертаем, че относително ограничените мащаби на икономиката в началото на индустриализацията, определената еднозначност на задачите и приоритетите на икономическия растеж, както и огромната разлика в ефективността между индустриализираните и не-индустриализирани отрасли създават обективни условия централизацията на ръководството на народното стопанство чрез общия народно-стопански план да съдейства за значителна динамика на социално-икономическите процеси. При първоначалните етапи на екстензивно индустриално развитие, когато количествените показатели играят водеща роля, когато социално-културното равнище на трудовите маси не е достатъчно високо централизираното планиране не се приема за социално неравноправно положение. В този смисъл в етапа на екстензивно развитие, наложен от сравнителната изостаналост на страната, държавната централизация, функционираща на базата на директивното планиране отговаря на ключовите изисквания и цели на социално-икономическия прогрес.

Но постепенното завършване на екстензивния етап в развитието на индустриализацията към края на 50-те години на ХХ век води до усложняване на икономическите връзки. Създава се необходимост от преход от екстензивен тип растеж, при който централизираното планиране работи изключително ефективно, към интензивен растеж, в рамките на който следва да се търсят нови форми на планомерно развитие. В изменилите се условия системата на силно централизираната планова икономика все по-трудно се приспособява към новите изисквани. Настоятелна става нуждата от по-нататъшна демократизация на социалистическата система на управление. Пренебрегването на тази нужда води до появата и засилването на бюрократичните тенденции във властта. Забавянето на решаването на тези проблеми, се определя главно от интересите на част от все по-бюрократизиращия се партийно-държавен апарат. За него става неизгодна по-нататъшната социализация на обществените отношения и произтичащата от нея демократизация на социалистическото общество. В обстановката на качествено по-високо социално-културно и образователно равнище в сравнение с периода преди 25-30 години централизираното планиране започва да се възприема като вид илюминизъм (под илюминизъм се разбира явление, при което се прави добро за някого без той да се пита дали го желае, т.е. без неговото участие).

В резултат на всичко това не се създава необходимата социална мотивация за пълна реализация на научно-техническата революция. Партийно-държавната върхушка, започнала все повече и повече да се оформя като откъсната от трудещите се каста, се старае да представи формите на централизиран растеж като общи и неизменни закономерности на социалистическото възпроизводство.Тя продължава да придава изключително значение на увеличаване на обема на продукцията без да отчита достатъчно сериозно структурните изменения и влиянието им върху социалната сфера. А най-вече тя предпочита да отъждествява планомерността с детайлната регламентация на дейността и силната централизация на управлението. Всичко това бавно, но постепенно води до дискредитация не само на централизираното планиране, но и на плановото начало и планомерното развитие като ключови механизми на успешно и социално справедлива икономическа динамика и живот. Именно поради това започват да се акумулират нихилистични настроения сред широки обществени слоеве. В социално-психологически план се стига до ситуация, когато „тези горе” се смятат за недостатъчно оценени от хората под тях, а „онези долу” се разглеждат като социално онеправдани. Всичко това наред с редица други фактори, които тук няма да коментираме, допринесоха днес в цялото пространство на Източна Европа не просто да доминират неолиберални модели, но също така в широки пластове на общественото съзнание да започнат да господстват най-примитивни митове и нагласи относно социално-икономическото развитие, в резултат на което настъпва „пасивно” приемане на неолиберализма като безалтернативна обществена конструкция.

Следва

Индикативното планиране

Недискретното планиране

Демократическото планиране