/Поглед.инфо/ През последните десетина години, но особено след 2014 година, когато Крим и Симферопол се присъединиха към Руската федерация, държавите от Европейския съюз и НАТО, под ръководството на САЩ, започнаха масирана пропагандна кампания срещу Русия. Тази кампания бе съпрододена с икономически санкции, обявяване на руски дипломатически служители за персона нон грата, политически провокации и други враждебни акции. Заговори се не само за подновяване на т. нар. „студена война”, но и за напълно реална възможност за трета световна война. Напрежението (засега само в говоренето на ръководителите на западноевропейските държави и САЩ) достигна висока точка. Нито един аргумент на Русия за нейната непричастност към провокациите срещу нея не е приеман дори за разглеждане и обсъждане.

За мнозина това състояние на отношенията между Русия и Запада изглежда твърде опасно, понеже го възприемат като неочаквано. То е необяснимо, макар вече доста анализатори да виждат, че прицелната точка в него е сегашният руски президент, дръзнал да се противопостави на американските и западноевропейските претенции за доминиране в света като единствени негови владетели и господари. Те се дразнят от възземащата се Русия, която била ги застрашавала с нейната военна, политическа и икономическа мощ. Да, САЩ и Западна Европа сега са силно раздразнени и понеже лидерите им са слаби и от ниско качество държавници, не си мерят приказките и не придават на поведението си дипломатически такт и съобразителност. Да не говорим за възпитание. Езикът им е каруцарски и не е език на държавници.

Но дори тези хора да бяха на друго политическо и държавническо равнище, пак щяха да бъдат враждебни на засилващото се руско влияние и успешните й опити да си възвърне предишното си положение в нейните (подчертавам – нейните) зони на влияние и районите на политическите и икономическите й интереси, изщубено след разпадането на СССР. Днес ние виждаме как оголеният нерв на геополитиката възбужда старата болка в организма на Запада. Защото конфликтът Европа-Русия не започва от 2014 година. Той е изконен и е заложен в световната история като неотменен. Но който в никакъв случай няма да приключи с поражението на Русия!

От къде идва всичко това?

Необходимо е да се върнем в историята, където е неговото начало, но и причината му.

След падането в края на ХІV век на Източната Римска империя и на България под османска власт противоборството между Изток и Запад се преобразува в борба между Русия и Запад, тъй като Русия вече е хранителката на Православието, наследничката на Изтока, неговото духовно и политическо олицетворение.

Божият промисъл се проявява и тук.

Твърде дълго продължава агонията на Византийската империя – при това не без участието на Римокатолическата църква и целия Запад. Това я отслабва фатално, но тя дълго се съпротивлява на османските набези и успешно ги удържа. Същото прави и българското царство, макар и чувствително по-слабо от великата империя. Но забележете: съпротивата на Изтока рухва нито по-рано, нито по-късно, а чак когато Русия е вече готова да поеме новата си роля на Трети Рим. И когато е достатъчно укрепнала, станала е могъща, обединила се и е засилила властта, централизирала я е, превърнала се е в истинска православна империя. В края на ХІV век вече можем да говорим за Русия като изградена имперска държава със силна църква и православна култура. Тя има своите мъченици на вярата, разпростряла се е върху цялата руска територия, формирала е у народа християнско съзнание, повярвала е в себе си и е започнала да изпълнява историческата си мисия. България от своя страна е необходимият мост между Византия и Русия, по който преминават свещенослужителите и архиереите, свещените книги, богословските трудове, историята, православието. Това е грандиозна историко-цивилизационна задача, без чието осъществяване православието би изчезнало. Каквато е вечната цел на Европа, т. е. на Запада. В противен случай Западът би могъл да направи по-решителни и безкористни опити за предотвратяването на османското нашествие на Балканите и ликвидирането на Византийската империя. Големият му поход, с който се гордее – този на полския княз Владислав Ягело, е завоевателен, кръстоносен, а не освободителен. Затова е неуспешен и завършва трагично и по причина, че самите българи и изобщо православните християни не го подкрепят и не го подпомагат. Те разбират същността му и приемат историческото решение да изгубят държавата си, но не и вярата и религията.

Това, което казвам за ролята на България в пренасянето на Втория Рим към Третия, има отношение към третата тема, формулирана в заглавието.

Модерната епоха внесе важен нюанс в отношенията Русия-Запад.

Западът днес е общност от национални държави, конкуриращи се една с друга в икономическата, политическата и военната област, борещи се помежду си за надмощие. Но в отношението си към Русия те винаги проявяват съгласие и готовност за единодействия. Защото Русия е техният неизменен и най-опасен враг. Западът се развива относително на една и съща скорост, което гарантира поне на основните европейски държави еднакво равнище. Буржоазно-капиталистическата система ги изравни и интегрира в една икономическа общност. Дори и когато воюват (а това не е рядко през ХVІІІ и ХХ, а дори и в ХХ век), те запазват общите си интереси и цели в своето историческо развитие. В Европа до ХХ век няма кой знае колко значими икономически диспропорции – с изключение само в Османската империя. Затова и на новосъздаващите се там държави е отдедена повече „съпътстваща” функция – на пазари, територии за военни действия или за разгръщане на войските, политически експерименти и най-вече за поддържане на геополитическото напрежение и провокации срещу Русия.

Русия дълго време, почти до ХVІІ век и царуването на Петър І, като че ли стои извън общоевропейския, а и глобалния процес на преход от Средновековието към модерната епоха, т. е. от феодализма към капитализма. А когато буржоазно-капиталистическите отношения навлизат в Русия, им се налага да преодоляват изключителни трудности и това сериозно забавят прехода. Причината е в огромната територия, пораждаща неравенство в скоростта на развитие. На тази територия живеят много народности, някои от които почти до първото две десетилетия на ХХ век нямат нито писменост, нито дори основа за новия начин на живот. Диспропорцията затруднява дори и най-гоемите градове от европейската част на империята. Икономическата революция върви бавно и трудно, защото традициите й се съпротивляват и не й дават да напредва бързо. Дори реформите на Петър І не успяват да променят кой знае колко нещата, макар да са оставили дълбоки и трайни следи в обществото.

Всичко това затруднява и обществените промени, както и устройството на държавата по европейски образец. Тук дълго не се въвежда т. нар. „общо избирателно право”, а се поддържат почти до края на ХІХ век абсолютната монархия и крепостничеството. Русия не преживява европейския ренесанс, нито просвещението във вида му, който познаваме от Франция и Германия. Дори буржоазно-демократичната революция се осъществяват по необичаен начин чрез реформите на императора Петър І. Т. е. тя е революция на властта, а не на реалните икономически и политически субекти. Да повторя още веднъж, че реформите не засягат цялата империя, а предимно големите градове.

Различията пречат на общоевропейския политически процес и на развитието на капитализма, защото една огромна част от земното кълбо е извън системата и не може да се превърне в пазар или източник на необходимите за европейската икономика суровини и работна ръка. Русия практически е затворена страна, макар европейските идеи да проникват сред нейната интелигенция и да оказва сериозно влияние върху политическия и духовния живот.

И въпреки всичко Русия винаги е велика държава, могъща военна сила, важен фактор в международните отношения.

А Европа не престава да води войни с Русия. Тя намира всякакви поводи за тях, но реалната причина винаги е, че Руската империя нарушава политическия, икономическия и културния пейзаж, опровергава модела на социално-икономическото развитие, не се включва в системата, по която живее самата Европа.

Териториалният мащаб на Русия наистина препятства протичането на процесите, характерни за Европа. Но по-сериозната пречка е цивилизационното различие между Европа и Русия. Русия е не е „изостанала” държава, а, както подчертава Ф. И. Тютчев, законната наследница на Православната империя. Чрез православието, а не чрез икономиката и войските си тя присъства в целия православен свят. Същият Тютчев е забелязал: „където съществува православна Църква, там в най-различните области на живота се открива присъствието на Русия.” (цит. книга, стр. 47) Русия е в целия православен свят, но не като икономически господар или жандарм, а със силата на православното учение и нравствените ценности, които то пропоповядва. Тези ценности са различни и дори изцяло несъвместими с „духа на капитализма” и европейския хуманизъм, върху който се изгражда духовния свят на т. нар. „европейска цивилизация”.

В сравнение с равнището на живота в Европа тогава и сега животът в Русия е беден, нищ, труден, лишен от удобствата, които имат другите народи. Там и днес пътищата са лоши, трудно е придвижването, комуникациите са бавни, неуредени, несъответстващи на потребностите. Бедността е повсеместна – поне според т. нар. европейски и американски стандарти. И въпреки това почти липсват сериозни масови протести, бунтове. Силната власт е по-желана пред уж „демократичната”, защото постоянно сменя упражняващите я политически субекти. Хората предпочитат страната им да е могъща, да поддържа армията си - дори и за сметка на жизненото равнище на обществото. Опасностите и страданията, чуждата агресия и нападките срещу властта ги обединяват и сплотяват, дори когото не са доволни от нея. За практичния европеец това е необяснимо, но за Русия е естествено.

Русия винаги е имала своя независима политика – дори и когато е била слаба и побеждавана във войни. И никой не е в състояние да я покори и унищожи. Изтощават я, а тя е неизтощима; побеждават я, но е непобедима; разоряват я, но възкръсва.

Тя просто е от друг свят, от друга цивилизация! От тук, както отбелязва руският мислител от ХІХ Николай Данилевский в знаменитата си книга „Россия и Европа”, „противоположността на интересите, които временно възникват между Европа и Франция, между Русия и Европа е постоянна, в крайна сметка според мнението на самата Европа.” ( Николай Данилевский „Россия и Европа”, М., 2011, стр. 85)

Силата и историческото значение на една държава, народ, нация, общество или цивилизацията не е единствено в икономиката и армията, а в обема и значението на „световната задача”, които те са получили за разрешаване. В секуларния атеистичен свят човечеството се упрвлява от парите и материалния прогрес. Парите „възлагат” на определени държави в определени периоди да владеят света и да го управляват. Но да си господар на света не е „световна задача”, защото не е мисия за утвърждаване на високи нравствени ценности и осъществяване на Божия промисъл, а жандармска роля, поверена от сатаната, за да се ускори и да бъде вечно потъването на света в злото. И за да се заблуждава, че материалното благополучие е изходът от всички беди. Чрез световно господство могат да се извлекат някакви облаги за държавата и нацията, но не и да се изпълнява висока историческа мисия. Такава държава се саморазрушава и си причинява нравствен упадък и духовна безпътица. Във всички случаи нейното благополучието се постига с глада и мизерията на други народи.

Европа отвори огромни възможности за човешкия гений. Но след първоначалния разцвет на науките и изкуствата, след възхода на техниката и технологиите, след революционното усъвършенстване на начина на производство се видя как, когато човешките постижения не са изпълнени с нравственост, а пораждат постоянна гордост и отдалечеване от Бога, се опорочават добрите намерения, изопачава се човешкият образ, разрушава се същността на човека.

Задачата, за която говори Н. Я. Данилевский, е от друг порядък и с друго съдържание. Цялата история на Русия, особено тази след покръстването й и след като поема историческата отговорност да бъде основната опора на православието като „Трети Рим”, е отрицание на онова, което против всяка логика и основание, се определя като „европейска цивилизация”. Падането на Константинопол и на цялото Българско царство в края на ХІV век бе онзи исторически миг, от който нататък започна европейският възход и налагането на обществено устройство и тип личност, родени от Ренесанса. Тогава именно започна усилената индустриализация и разцветът на капитализма. А Русия съхрани себе си, предпазвайки се от ереста на католицизма и протестанството, а не чрез придобиване власт над цялата история. Така Русия и Европа окончателно се разделиха една от друга, за да тръгнат по различни пътища и към различни цели.

Поробените православни християни, сред които славяните са най-многобройната група, бяха принудени да излязат от общоевропейския процес на развитие и да отложат с почти четири века приобщаването си чрез своите възраждания към научно-техническите постижения на Европа. Благодарение на тази историческа трагедия те можаха да се обособят и подчертаят принадлежността си към славянския културно-исторически тип, предпазвайки се от заразата на протестантството и атеизма. И от неизбежния си упадък, разрушение и изчезване. И уж изостават, уж ги няма на историческата сцена, а всъщност се готвят за своята предстояща историческа мисия. Необходимо е и по този начин да погледнем на българската история и на робството. Не за да го отричаме или оправдаваме, а за да видим как се проявява Божият промисъл спрямо народи като славянския български народ и какво означава Бог да им даде или допусне подобно страдание.

Ние не можем да отделим мисията на Русия и православното славянство от самото православие. И макар днес да живеем в атеистично и неоезическо време, което е враждебно на православието и изобщо на християнството (преди всичко на православието!); което отрича религията и поставя устройството на света изцяло под човешка власт, а Църквата е превърната в една от многобройните институции на т. нар. „гражданско общество”, трябва да се напомня какво е Бог и какво означава „да попаднеш ръцете на живия Бог”. Църквата е Богочовешки организъм, създаден от Иисус Христос; тя е тялото Господне. Глава на Църквата е сам Иисус Христос. Ние трябва да говорим със съответния език за тези неща, за да можем да ги назоваваме точно и словото ни да казва истината.

Руската литература и философия често нарича Русия „света” и то не толкова заради това, че всеки родолюбец възприема отечеството си като светиня, която е длъжен да брани и да работи за нейното благо, а преди всичко заради съзнанието, че тя е осветена от Бога, благославящ я и определящ й най-висшето послушание и служение – да пази чистотата вярата и единството на Църквата.

Реално и приложено към обществения и държавния живот, а и към живота на отделния човек, това означава отказ от „човекоцентризма” и егоизма, от „всичко е позволено”, което изкривява разбирането за свобода и я превръща в разгул и безнаказаност. Бог не е отказал на човек нито достойнство, нито чест, нито да живее богато и е напълно невярно, че Църквата и изобщо християнството нехаят за материалния живот. Напротив, ала всичко трябва да бъде „за прослава на Бога” и със съзнанието, че земният живот е временен и е подготовка за Царството небесно. Затова трябва да се живее с друго съзнание, а не алчно и агресивно. В основата на държавното и общественото устройство трябва да са положени нравственият принцип, доброто, солидарността, състраданието. Държавата е политическа организация, която е майка на всички, а не само на властта и богатите. Само когато „властта е от Бога”, тя е способна да изпълни тази нравствена отговорност и да събира, а не да разделя хората, да им помага и утешава, да ги пази и води към доброто. Защото в нея има Божия благодат.

В това е и смисълът на т. нар. „абсолютна монархия”, която руските славянофили утвърждават, а „западниците” под влияние на европейските политически учения отричат и заклеймяват като деспотична и реакционна. На нея се противопоставя „демократичната държава”, в която действа всеобщото избирателно право, а властта „произлиза от народа и принадлежи на народа”, който избирал своите представители в нея и по този начин сам участвал в упражняването й. Тази държава обаче е основана на други принципи; нейната нравственост е друга и тя е лишена от Божията благодат, след като сама е отделила Църквата от себе си.

Русия също е подвластна на радикалните исторически промени. Тя също прие буржоазен облик и отдели Църквата от държавата. Но въпреки всичко продължи да следва и поддържа характерната за нейните държавнически традиции симфония между държава и Църква – дори и тогава, когато налага строги ограничения и преследва духовниците, разрушава храмовете и усилено проповядва безбожие. И в крайна сметка, дори и тогава когато не го прокламира, се стреми да води народа към „Обетованата Земя”, наричана по различен начин, ала винаги с едно и също съдържание и смисъл.

Руската държава в цялата си история, дори и след Октомврийската революция от 1917 г., се е водела по-скоро от консервативни принципи отколкото от либерални и революционни. Затова и нейното движение в историята е по-бавно, с често обръщане назад, за да се види какво живо е останало там, което би могло да се приложи в новите условия, и за да се съпоставят измененията с традициите, за да се види доколко са целесъобразни и пригодни към руските условия.

Но движението е достатъчно постъпателно и уверено и напълно логично довежда Русия и света до сегашното им състояние. Най-малкото хора като днешните лидери на Европа и САЩ, колкото и да се показват бойки и уверени в себе си, биха могли да променят този ход. Историята ще преживее и тази криза, от която по-силна ще излезе Русия, а не нейните опоненти.

А това вече ще окаже решаващо влияние върху съдбата на България и българската история!