/Поглед.инфо/ Не се съмнявам, че на неолибералите този въпрос звучи ужасяващо. Ужасяващ е той и за социалистите, които по-малко от неолибералите вярват, че е социалната революция е възможна, камо ли да се задава и да е съвсем близо. Те са я изключили като цел от политическите си програми и изобщо нехаят за нея.

Но аз съм убеден, че е дошло времето отново да го зададем. Макар социалистическото движение като основно и водещо в политическата левица днес да е почти напълно обезкръвено и дори обезсмислено, а субектът на подобна революция да не е все още роден или, в най-добрия случай, е твърде незабележим и немощен за такова гигантско социално изригване. Деидеологизирайки обществото, отрачайки класовото съзнание, обезличавайки пролетариата и разлагайки националната държава и националното съзнание, капиталът и неолиберализмът като негова главна идеология намериха най-сетне идеалното решение нема на проблема за класовите противоречия. Те успяха да премахнат напълно всякаква опозиция срещу себе си, като превърнаха човека (особено младия) в ленив и безидеен субект, зазищайки духа му със сурогатите на постмодерната масова култура. Обществото се опростачи, но пък се лиши от политическа воля за преобразования и справедливост. Кой днес говори смислено и съзнателно за социално равенство, свобода и справедливост като за идеали, които трябва да се постигат и пазят. Дори и най-левите вече убеждават обществото, че днес капитализмът е напълно различен от своя предходник в индустриалната епоха и че „икономиката на знанието” и високите технологии коренно са променили неговата същност, правейки го благ, човечен и безконфликтен. Никой днес не говори за експлоатация, а капиталистът е представен като благодетел, осигуряващ работни места и милостиво даващ хляб на членовете на обществото. Ако някой разваля буржоазно-капитиалистическата идилия, това са партиите, политиците. Без тях обаче не може, защото умеят да успокояват и залъгват с обещания и думи. Системата е добра, европейската цивилизация е могъща, краят на историята вече е дошъл!

У нас днес дори недоволствата и протестите са вяли и беззъби, сякаш и те да потвърдят, че всичко е наред и че дяволът дори не е черен. А добър, човечен, грижовен и постоянно мисли за нас. Дори протестиращите винаги правят уговорката, че нямат политически претенции и не желаят партиите да ги използват за свои цели. И левите партии се съгласяват с тях и не им „досаждат”, за да не развалят нещо в системата. Левицата сама не организира политически протести, вероятно за да не я обвинят, че е използва уличен натиск и иска да вземе властта не по парламентарен път. Сякаш това е срамно и нечестно. Нея обаче я свалят от власт с митинги и викове „оставка”, с окупации на университети, гладни стачки, студентски бунтове.

Но тази политическа мелодрама не бива да ни заблуждава и да ни насилва да си затваряме очите за реалните социално-класови процеси, свидетелстващи за зреенето на нещо ново и много важно за капиталистическата система и нейното бъдеще. Заради продажната пасивност и измяната на европейската левица (а на българската, разбира се) тези процеси са придобили уродлив характер и носят зло на целия свят. Говоря за тероризма на т. нар. „радикален ислям”. По своята същност той е насочен срещу несправедливия буржоазен свят и цели неговото разрушаване. Но той показва (и това не бива да се отрича), че не всички и навсякъде са равнодушни и безразлични към заплахите на постиндустриалния капитализъм и особено към последиците на глобализацията. Разрушаването на нациите и националните държави, ликвидирането на националните култури, посягането на традициите и политическите идеали, за да се установи изцяло американският модел на обществено устройство и начин на мислене, срещат все пак отпор и съпротива от културите. Поради липса на лява идеология, модел за бъдещо устройство и съзнание за ставащото днес отпорът се изражда в терор, ексцесии, проливане на невинна кръв, смърт и трагедии. Големите корпорации го поощряват, за да го опорочат и направят още по-жесток и недосегаем, както и за да го лишат от антикапиталистически основания и цели постоянно да напомнят какви хора са срещу тях.

Трябва да признаем, че капиталът нанесе смъртоносна рана на европейската левица. И ако тя не е още убита, поне е в „клинична смърт”. Нейните водачи в Европа и у нас услужливо прислужват на капитала, той милостиво им подхвърля трохите от пищната си трапеза, държи ги за юзди и им внушава какво да говорят и как да се маскират като леви и защитници на онеправданите. Левицата предаде идеалите и традициите си, измамвайки тези, които е призвана да изразява и води в политическото движение за свобода, равенство, справедливост и солидарнност.

Историята отново се повтаря. В началото на миналия век, когато се зараждат и започват да зреят процесите, които днес преживяваме, европейската левица също преживява своите трудно преодолими драми. Тя се е разделила и води вътре в себе си идейни спорове за своя характер и предназначение. Една част отстоява революцинното си учение; другата упорито насажда идеи за помирение с „класовия враг” и колаборация с него – уж за доброто на всички и за избягване на кървавите сблъсъци. И тогава капиталът е бил коварен и е внимавал да не би да премине границата и лиши бедните и онеправданите от илюзията, че левите партии са негови защитници. Той поощрявал колаборационистите, но ги е предупреждавал да не изоставят докрай революционната риторика. Защото, както пише през 1915 г. Ленин, когото днес левите не искат и да чуят и се плашат от името му (а напразно, дори е необходимо отново да бъде четен и изучаван – заедно с Маркс и Енгелс, разбира се), „на масите са нужни „радикални” думи, за да вярват в тях. Масите винаги трябва да бъдат хранени с „леви думи”. Ленин разобличаваше тази демагогия и повтаряше непрекъснато, че радикалните социални преобразования са възможни единствено под ръководството на истинската левица, която служи честно на пролетариата и онеправданите. Той предупреждаваше, че революцията не идва внезапно и неочаквано; че тя зрее и приближава независимо дали я искаме или не; че ако не се появи реален политически субект, който да я оглави и подготви, ще приеме нежелани форми и проявления, ще се изроди в анархистичен бунт, който ще руши вместо да подготвя новото общество.

Днес виждаме, че предупрежденията на Ленин са основателни и че те са приложими и към събитията и явленията, които стават пред очите ни и често с нашето неосъзнато участие. Социалдемокрацията изроди левицата, извади й революционния живец, лъжейки я, че е възможно и необходимо да се върви по друг път на постепенно натрупване и „преодоляване” на капитализма. Нейният „радикализъм” е мним и се заключава в козметични преобразования в отделните обществено-икономически сфери, представяни обаче като същностни и дори революционни – както например последните „идеи” на Корнелия Нинова за дискусия по повод премахването на плоския данък или за това дали в средното и висшето образование „парите трябва да вървят след ученика или студента”. Или че социалната справедливост е в справедливото разпределяне на обществените поръчки. И за други още нелепости и финтифлюшки.

Да, днес икой не желае насилие, кръв, страдания и разрушения – особено когато те не са наложителни! Затова и са толкова отвратителни и противни атентатите и насилията над невинни хора. Но да смяташ, че са възможни вечен мир и разбирателство между бедния и богатия, силния и слабия, капитала и наемния труд, означава, че не познаваш законите на общественото развитие на буржоазното общество и прикриваш неговия уродлив вид и същност. И че съзнателно или от наивност предаваш и продаваш интересите на тези, които са те избрали да им служиш, лъжейки ги че сега не е както е било едно време и че просто трябва да украсим и подобрим средата, в която живеем, за да сме щастливи и богати.

Когато самата левица се откаже от себе си и се превърне в пробуржоазна, празното място, оставено от нея в политическото говорене, се заема от десните мутанти като ГЕРБ, ултралевите, анархистите или лъжливите нациоаналисти, наричащи се патриоти. Парадоксално е, но особено десните по-отчетливо произнасят „левите думи”, служат си по-умело с левите лозунги и по-убедително обещават социални придобивки и убеждават избирателите, че те са техните истински защитници. Примерите у нас и в цяла Западна Европа са показателни за това ново явление в постмодерната политика и практиката на неолиберализма.

Чудно ли е тогава защо БСП не може толкова години вече да спечели изборите и защо хората предпочитат лъжите, простотията и простащината на ГЕРБ.

Вярно е, че резултатите от изборите не са най-точният измерител на обществените настроения и на процесите, протичащи в обществото. Обществото и особено „пролетариатът” (колкото и някои да твърдят, че днес няма пролетариат, той съществува, жив е и ще придобива все по-голяма сила и мощ в политическите процеси!) изразяват активността и готовността си за радикални действия не в изборите и наложените им от буржоазията форми на „демокрация”. Това желание и готовност трябва да се овладеят още сега, да се насочват във вярна посока, да им се придава идеологически смисъл, конструктивност.

Степента и скоростта на политическо осъзнаване на бедните и социално онеправданите зависи и от готовността на политическите субекти да ги ръководят в указаната от историята посока. За съжаление левицата и особено БСП не само не умее да ръководи тези процеси и не желае да ги оглави, но и не ги забелязва, пък и изобщо не мисли за тях.

Лъжа и фалш е, че сме щастливи с „европейските ценности” и че борбата с корпуциятата ще ни донесе радости и много пари; че словесните фоейрверки от трибуната на Народното събрание и по пресконференциите са реалните проблеми днес. Трябва най-сетне да се излезе от безвремието, в което българската левица сама се е навряла. Сега тя лъже и си вярва, че я слушат и й вярват. Ръководството й подменя левите идеи, политически и нравствени ценности. То подменя самата БСП, за да служи още по-вярно на тези, срещу които БСП е длъжна да се бори. Обаче зреят събития и настъпват процеси, за които БСП трябва да е готова, за да ги поведе и им придаде смисъл и ги предпази от безполезни насилия, грубост, хаотичност.

Казано накратко, социалната революция не само е възможна, но е и неизбежна. Тя се задава на историческия хоризонт и ще помете всеки, който не я забелязва, не знае какво говори, какво върши и накъде върви.