/Поглед.инфо/ Всеки народ има свой революционен стил”

Николай Бердяев

Революцията не започва от лош живот, мизерия и глад. Тези фактори понякога ускоряват радикализацията на обществото, но в никакъв случай не са основни и определящи. Революцията е граница между две исторически епохи с двете техни социално-икономически и политически системи. Едната сменя другата. И в това какво трябва да бъде разрушено, но още повече какво ново трябва да бъде установено, са най-главните причини за революцията.

Какво явлние е революцията: от Бога или от дявола? Въпросът е важен, защото неговият отговор определя нравствената (най-малко) оценка и отношението ни към нея. Обикновено, оценките за една или друга революция се дават „по презумция”, преди дори да са анализирани издълбоко – просто по някакви политически съображения и в зависимост от държавата и народа, които са я извършили. Такива оценки, стигащи до пълно отрицание, се дават постоянно – особено за Великата октомврийска социалистическа революция. Но руската революция е анатемосвана почти през целия ХІХ век. Тя е представяна като нещо страшно и ужасно, което изменя човешката природа и обрича Русия на гибел. Да си припомним великия роман на Ф. М. Достоевски „Бесове”, който очертава толкова грозно бъдеще за Русия, ако се изпълни това, което идеолозите и изпълнителите на революцията („бесовете”) проповядват и вършат.

По-сложна е интерпретацията и оценката на Октомврийската революция, но не само заради рязката промяна на отношението към нея в края на ХХ век, а преди всичко заради обективно сложния й характер тя се нуждае от задълбочен анализ. Враговете на социализма я отрекоха и продължават да я отричат, определяйки я като начало на всички злини в Европа и света. Не са малко и тези в Русия, които смятат, че без нея Русия би извървяло далеч по-плодоносен път и би постигнала огромни успехи в своето икономическо развитие.

Много изследвания доказват, че в навечерието на Октомврийската революция Русия се намира в добро икономическо състояние и че не са верни твърденията за някаква дълбока криза, довела до изключително тежка мизерия, глад, разруха. Напротив, икономическата среда се подобрява и дава основание да се смята, че Русия придобива все повече икономическа мощ, което й отваря възможност да поддържа сравнително добро жизнено равнище на своите граждани. Разбира се, положението не е цветущо, но е поносимо и не поражда условия за брожения и тревоги. Проблемът на руската икономика от онова време е в бавната индустриализация на страната, лошата инфраструктура и недостатъчно образованата и с висока производителност работна ръка. Бавно навлизат новите технологии, но пък е налице активизиране на предприемачеството и наченки на добри темпове на икономическия растеж.

Индустриализацията обаче създава сериозни демографски проблеми. Освободените от крепостничеството селяни масово отиват в града, където се надяват да намерят работа и препитание. Селото започва, макар и бавно, да не бъде способно да изхрани града, макар че е увеличено чувствително производството на зърно и други селскостопански култури. Причината, както посочва В. В. Кожинов (Вж. Вадим Кожинов. Россия век ХХ”, М., 2008) е, че селото увеличава продукцията, но запазва по-голямата й част за себе си и предлага за продан недостатъчно количество зърно. Държавата се принуждава да въвежда различни административни мерки, в това число и купони, за да ограничи спекулата и осигури по-справедливо разпределение.

Сериозните затруднения идват с Първата световна война, която ускорява разрушителните процеси, причинени, колкото и странно да е, от ускорената буржоазно-демократична революция, започнала още по времето на Петър І. Обикновено изследователите не се съобразяват с това състояние на обществото и държавата, когато вече са започнали радикални изменения в същността на обществената система, но резултатите от тях са все още в началния си вид, неоформени, крехки. Това важи особено за институциите на властта и обществото, върху които се крепи държавата и благодарение на тяхното нормално функциониране икономиката укрепва, набира инерция и придобива сила. Аз бих определил този период като „разпад-създаване” и бих го характеризирал като най-драматичния и най-уязвимия за съдбата на революцията. Сега именно враговете на държавата и нацията могат да нанесат тежък удар върху тях и да ги сразят напълно.

В едни национални светове този период протича по-бързо, в други – по-бавно. В едни изходът е благоприятен и не се намират врагове, които да нападнат и победят държавата; в други той е фатален. Но във всички случаи това е най-тежкият исторически момент, когато водачите на революцията трябва да проявят огромни усилия и изключителни властови умения, за да я изведат до успешен край и спасят държавата и нацията. Проблемът за властта излиза на най-преден план и налага драстични решения – в това число и диктатура. Колкото и силен да е подемът на носителите на новото, колкото и страстен да е техният ентусиазъм и енергията им, старото, разрушеното и разрушаващото дават повече основание за несигурност и тревожно очакване на нещо лошо и фатално. Държавата се руши в своята трансформация и е безсилна и неспособна да гарантира сигурността на поданиците и гражданите, да ги защищава и им вдъхва вяра в настоящето и бъдещето.

Руската революция е революция на обуржоазяващия се човек, който постепенно, но достатъчно бързо се превръща в буржоазна личност. Типичното за тази личност е недоволството и нежеланието да се смирява и примирява. Тя иска свобода, равенство, справедливост, защото осъзнава себе си като абсолютна стойност и не допуска някой друг, който и да било той – дори и императорът, да владее душата й и да определя начина, по който да живее. Родила се е нова по характер и смисъл свобода, основаваща се на принципа „всичко е позволено”. Всичко е позволено, но не „щом няма Бог” (както смята Иван Карамазов” от романа „Братя Карамазови” на Ф. М. Достоевски), а „защото няма Бог”. Буржоазният човек е атеист. В началото той още не се осъзнава като такъв, но е разколебан във вярата си под въздействието на „науката”, но по-късно – вече към края на ХІХ век и особено в началото на ХХ век е убеден, че самият той е бог и има право на „своята” свобода.

Последното десетилетие на ХІХ и началото на ХХ век е време на сериозни изпитания за Русия както в международен план, така и вътре в нейното общество. Може да се каже, че буржоазната революция ускорява своя ход, а това създава проблемите, за които стана дума малко по-горе. Разпадът е виден и е объркал напълно управляващите – в това число и императора. Разклатени са устоите на държавата и тя е наистина пред рухване. Но за да бъде предпазена от катастрофата, са необходими сериозни мерки, каквито не могат да бъдат нито формулирани, нито приложени в подобна политическа обстановка. Формулата на т. нар. „революционна ситуация”: ” „отгоре не могат, отдолу не искат” е влязла в действие. Това е тържеството на „бесовете”!

В книгата си „Россия. Век ХХ” Вадим Валерианович Кожинов – един от най-големите руски литературни критици и литературоведи от втората половина на ХХ век, проследява ролята на масонството и масоните в разпада на Руската империя като най-важните фактори в т. нар. „Февруарска революция”. По това време те са мнозинство в Централния изпълнителен комитет на Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати и по същество ръководят работата на този Съвет и фактически са политическите двигатели на революцията. Аз не се наемам да съдя доколко е било решаващо влиянието на масонството в Руската революция от последния й стадий, а и не е моя работа да го правя. Но подчертавам факта, че не болшевиките са тези, които разрушават държавата, хвърлят в хаос нейните дела и ликвидират армията и цялата държавна машина. Казвам го не за друго, а за да подчертая изцяло буржоазния характер на руския политически живот по онова време. На 2 (15) март 1917 г. Комитетът издава „Заповед № 1”, с която практически ликвидира руската армия, ограничавайки до минимум властта на военното ръководство и прехврляйки почти изцяло управлението й на избрани представители на нисшите чинове, т. е. на обикновените войници. В заповедта се казва дословно „да се изберат комитети от избрани представители на нисшите чинове... Всичките родове оръжия трябва да бъдат в разпорежение на комитетите и в никакъв случай да не се предават на офицерите”. В качеството си на военен министър Керенски (който по-късно ще оглави Временното правителство) на 9 май с. г. издава своята с аналогично съдържание „Заповед по армията и флота”. Тези две заповеди практически ликвидират войската, а с нея и държавата. Затова и съпротивата срещу тях сред членовете на Комитета е голяма. Видяна е огромната заплаха за пълния разпад на държавата, но духът е изпуснат от бутилката и е невъзможно да бъде върнат обратно в нея. Извършен е държавен преврат! Държавата не само е обезглавена с детронирането на Николай ІІ, но е лишена и от най-сигурната си опора – войската. От тук насетне положението става неуправляемо.

Може да се каже, че не народът сваля властта, а властта извежда народа на улицата, за да се разбунтува. Но тези, които разрушават властта и държавата (макар и самодържавието) се оказват неспособни да създадат на тяхно място нова структура, която да преведе държавните институции и правилата им към новите изисквания и потребности. Това са все хора и политически субекти, които нямат нищо общо с болшевиките. Както твърди Вадим Кожинов, през февруари 1917 г. в Петроград няма нито един от болшевишките ръководители – дори и Ленин не е там.

Когато властта е слаба и практически не владее положението, политическият въздух се изпълва с непредсказуемо напрежение, става горещ, нагнетява се и е въпрос на време да избухне общественото недоволство, за да се превърне в истинска гражданска война. В Петербург и в други градове започват бунтове; войниците на фронта недоволстват, защото не им се доставя необходимото и в достатъчно количество въоръжение. А и не се дохранват. Офицерите и генералите са с вързани ръце. Пораженията идват едно след друго.

Започва разпадът на Русия. Една след друга от Империята се отделят Украйна, Финландия, Северен Кавказ, Молдавия и Литва. Наред с тях автономия обявяват и отделни вътрешни региони, губернии, околии.

Вярно е, че болшевишката партия е желаела Русия да претърпи поражение във войната, защото е смятала, че по този начин ще се дискредитира напълно самодържавната и вече обуржоазяваща се власт и ще се отвори народно недоволство, което да доведе до социалистическа революция. Понеже войниците ще използват оръжието, което им е дадено, за да воюват с чуждия враг, срещу властта и буржоазията. Ала тази пропаганда не изиграва кой знае каква роля и не заради нея започва разпадът на държавата.

Разпадът на държавата достига критична точка към месец октомври, когато става очевидно, че е необходима здрава власт и силен политически субект, които да го спрат и започнат постепенното възстатовяване на разрушеното.

Тогава именно е решителната намеса на болшевиките и началото на Великата октомврийска социалистическа революция.

Всъщност идването на власт на болшевиките още не е начало на Октомврийската революция, а само решаваща предпоставка за нея. Защото сега-засега за болшевиките задачата е не да сменят социално-икономическата и политическа система, а да спрат разпада и спасят държавата. Може да се каже, че болшевиките идват на власт по мирен път, чрез избори, а не насилствено, не с бунт и нарочен преврат. Ала идването им на власт е една от особеностите на руската революция, която изисква от тези, които я извършват, най-напред да укрепят стария тип държава, за да могат по-късно да я разрушат и премахнат по революционната теория на В. И. Ленин, развита в книгата му „Държавата и революцията”. Буржоазията и утвърждаващият се капитализъм доведоха Русия до това страшно положение и е само въпрос на време новата власт да започне тяхното ликвидиране и демонтиране като система в Русия. Въпреки че условията за социалистическа революция все още да не са назрели, както са описани от Маркс и Енгелс. Липсва движещата сила – пролетариатът. Или липсва в достатъчна степен, за да бъде неговата революционност достатъчна за мисията, която марксизмът му е поставил. Но липсва и буржоазията като оформена напълно класа, държаща икономическата и политическата власт в Русия. По същата причина е сравнително слабо влиянието на либералните идеи, а принципите и формите на буржоазната демокрация през октомври 1917 година са още в съвсем начален стадий. Затова пък руският марксизъм в лицето на В. И. Ленин е разработил тактическите и стратегическите цели и похвати за една руска социалистическа революция, която да започне именно сега.

Можеше ли ролята на болшевишката идеология и партия да се ограничи и изчерпи с взимането на властта и спирането на държавния разпад? Ако В. И. Ленин и неговите сподвижници се бяха ограничили до това, историята можеше да възложи на други политически субекти същата роля. Но тя не го стори! Защото сметна, че пътят, който Русия бе поела и бе я извел до революцията от 1905 и особено до февруари 1917 г., е път без изход и ако Русия продължи да върви по него, ще се обезличи напълно, за да се превърне в една от многото европейски държави. Русия обаче не може да бъде една от многото. Тя е единствена и Октомврийската революция показа още веднъж нейната изключителност. Още повече че буржоазната революция преминава в социалистическа и именно социалистическата спира разпада и възстановява Русия в границите на предишната империя. За тази особеност впрочем пише и В. И. Ленин в „Задачите на пролетариата в нашата революция. Проект за платформа на пролетарската партия”, които прочита най-напред на 4 (17) април 1917 г. и публикува на 7 април във в. „Правда”. Това са т. нар. „Априлски тезиси”, които той пише във влака преди да пристигне в Петроград.

Но болшевиките взимат властта и начеват социалистическата революция не с идеята за спасение на държавата, макар че тази цел им поставя историята. Или по-точно – не само с тази цел и не за това главно агитират те народа, за да се присъедини към тях. Социалистическата революция провъзгласява, че ще възстанови справедливостта, солидарността; ще реши проблема с глада и мизерията, ще даде свобода и равенство на онеправданите, а това означава, че ще се въведат нови правила на преразпределение на благата и възможността за труд. Временното правителство и преди това и самодържавието не само не осъществиха тези принципи, но и изобщо не ги прилагаха в своята политика, защото изразяваха интересите на други социални слоеве. А тези слоеве нямаха нужда от тях. В разрушаваща се държава е невъзможно да се решават социалните проблеми. Хаосът и паниката не позволяват трезвия поглед, грижата за бедните и перспективното мислене. На всичко отгоре страната е във война, което още повече отежнява вътрешното положение и ожесточава конфликтите и политическите борби.

Като имаме предвид всичко това, можем да си отговорим на въпроса, който често се задава – дори още преди революцията, а още повече след нея, та чак до наши дни: проклятие или спасение е Октомврийската революция за Русия, руската държава и руския народ? Ако в такъв въпрос има и историческа, и социална, и политическа, и нравствена логика и оправдание, то нима те отсъстват във въпрос от рода на: спасение или проклятие е Френската буржоазна революция и изобщо какво са буржоазните революции, в това число и толкова дълго проточилата се и така не завършила руска буржоазна революция?

Октомврийската революция трябваше да разреши освен своите собствени проблеми и да постигне, целите, които си поставяше, още и да довърши започнатото, но недовършено от буржоазната революция. Тя имаше съзнание за тази си задача и затова едни от първите й мерки след завземането на властта бе повсеместната индустриализация, която умножи пролетариата и го превърна в онази могъща сила, която трябваше, съгласно предписанието на Маркс, Енгелс и Ленин да наложи своята диктатура като нова форма на демокрация и организация на държавата. Другата голяма нейна задача бе селската реформа и оземляването на селяните, с което да се ликвидира практически дворянството и реално да се освободи селянина от крепостничеството. И да превърне населението на страната от поданици в граждани. С това приключва дългият преход от Средновековието към Модерната епоха.

В този си смисъл болшевишката революция в Русия не отговаря на „стандартите”, които бе придал Карл Маркс на социалистическата революция. Руската революция обаче се стреми не да „опрравдава” марксизма като теорията, а да разреши належащите проблеми в руския свят. И тя ги разреши. Друг е въпросът какво произлезе от това. Но тя постигна целите, които историята й постави.

Николай Бердяев повече остроумно отколкото вярно подчертава, че през октомври 1917 г. властта в Русия се е търкаляла по улиците и болшевиките единствени са се навели и са я взели в ръцете си. Т. е. всичко е било случайно. Още повече: били са възможни и други варианти, ако водачите на другите участници в тогавашния политически живот са били по-организирани, по-смели и решителни. И изобщо: ако се бяха сетили да се наведат и вземат търкалящата се по улиците власт, то...

Болшевиките се готвят дълго и усилено за своята революция. Това показват два от основните труда на В. И. Ленин „Задачите на пролетариата в нашата революция” (за него стана дума малко по-горе) и „Държавата и революцията. Учението на марксизма за държавата и задачите на пролетариата в революцията”. Ленин, макар и в емиграция, следи внимателно хода на буржоазната революция и отчита всичките грешки, които участващите в нея политически субекти допускат съзнателно и несъзнателно, волно и неволно. Той анализира бързо променящата се ситуация и дава указания как пролетариата чрез болшивишката партия да се подготви за взимането на властта. Ленин наблюдава отстрани, но информацията му е достатъчно пълна и точна, а анализиторските му способности забележителни, за да осъзнае, че часът на социалистическата революция, за който са мечтали Маркс и Енгелс, се приближава. Но и че за да е успешен изходът от тази революция, е необходима специална подготовка. Най-важното е пролетариатът да осъзнае необходимостта и неизбежността на тази революция и своята роля в нея. Той трябва да се подготви идейно и теоретично, за да ускори политическото си съзряване и да придобие убеденост и увереност в себе си като главна действаща сила в предстоящите събития. Но Ленин трябва да убеди не само пролетариата, а и всички близки до него съсловия, недоволни от създалото се положение. В революцията трябва да се увлече целият народ и особено армията, дребната буржоазия, чиновниците, силите на реда.

Още повече, че политическата ситуация в Русия след Февруарската революция продължава да е революционна, т. е. кризисна и критична; нищо не е решено, недоволството расте и назряват грандиозни събития в започналата и все още неприключила борба за власт. За да се разсече Гордиевият възел, са необходими решителни, но преди всичко точно премерени политически действия. В „Задачите на пролетариата в нашата революция” Ленин представя мащабна, но напълно реалистична програма за изход от привидно безизходната ситуация. Този негов труд показва колко задълбочено е политико-практическото мислене на Ленин и как вярно отчита реалностите, но и с какво умение и прозорливост чертае програмата за промяна в хода и характера на революцията и довеждането й до успешен край.

В книгата си „Извори и смисъл на руския комунизъм” Николай Бердяев рисува интересен образ на В. И. Ленин. Той подчертава способността му да мисли практично за сметка на теоретичното мислене. Аз не искам да оспорвам констатациите на великия философ, защото в тях има известно подценяване на Ленин, нещо като „потупване снизходително по рамото”. В. И. Ленин е единственият руски политически деец през 1917 г., който не просто съзнава цялата сложност на ситуацията, но и вижда конкретните мерки за спасението на Русия. Мащабът на мисленето му е потресаващ. Това е мислене на политик и държавник, който не се поддава на илюзии, не взима желаното за реално, отчита сложността на това, което предлага да се извърши. В целия хаос и в отчаянието, обзело почти всички тогава, той изработва реалистичен политически план и насочва освободената от революцията енергия към предварително насочени действия.

Революциите като средство за промяна на политическата власт и смяна на обществено-икономическата система станаха възможни в модерната епоха. Революцията е всенародно дело, мащабен проект на насилие и кръвопролитие, което разрушава един тип държава, за да създаде на неговото място друг тип политическо устройство, направено по образ и подобие на новата управляваща класа. Но ако на буржоазията принадлежи капитала, който е огромна сила и в буржоазната държава е всемогъщ господар, то пролетариатът има само две ръце и своя труд, който му се налага да продава, за да съществува. От тук са коренните различия не само в битието на двете класи, но и в начина на провеждане на техните революции и в характера на държавите, които създават след победата си. Буржоазията може да си позволи това, което нарича „демокрация”, т. е. избирателно право, свобода на словото, разномислие. Ленин правилно нарича демокрацията „обвивка на капитализма”, видимост, прикриваща реалната същност. Защото „демокрацията” в буржоазната държава е допустима до определена степен и в определени норми и посоки. Чрез нея буржоазията оправдава милостинята, която отпуща на работника, наричана от Маркс „екзистенц минимум”. Т. е. даване толкова, колкото да е достатъчно за съхраннение на работната сила и тя да бъде способна да възпроизвежда капитала. И нищо повече! Приказките, че се повишава стандартът на живота са съвсем изпразнени от съдържание, защото стандартът на живота се увеличава с далеч по-бавни темпове от нарастването на производителността на труда, увеличението на капитала, растежа на производството и печалбите на корпорациите. За да произвежда повече, по-качествено и с повече възможности за увеличаване на печалбата, на пролетариата е необходимо да се създават по-добри жизнени условия. И нищо повече. Но и стандартът на живот расте единствено в богатите държави. В бедните дори не помръдва.

Капиталът има повече възможности и лостове да държи в подчинение потисната класа, да я управлява и манипулира, да я обезсилва в нейните социално-политически претенции. Той може да купува! И купува, когото сметне за необходимо да купи. Особено лидерите на работническите и синдикалните организации и движения. Купуването е форма на терор и тоталитаризъм, на недопускане на брожения и изразяване на недоволства.

Пролетариатът няма тези възможности и този морал. Поради това е приннуден, след като извърши революцията, да наложи своята „диктатура”. Той няма как да купува тези, на които вече е отнел богатството и властта. А те никога няма да се сдобрят с него и му простят това, което той е направил с тях. Ще му пречат с всички средства, които имат и които владеят. Щом държавата е организация за потискане, инструмент за подчинение, какво би трябвало да направи пролетариатът в момента, в който овладее държавата? Това е политическа и историческа логика, а не проявление на разпуснатост, безкултурие, жестокост. Нима френската буржоазия е била деликатна и културна в отношението си към победената от нея аристокрация след Френската буржоазна революция. Буржоазната диктатура в Западна Европа е не по-малко брутална и жестока и е взела не по-малко жертви от пролетарската в Русия.

Нравствения облик на революцията търсят единствено в социалистическата – сякаш буржоазната е лишена от грехове и престъпления. Сякаш буржоазната не разрушила човешки съдби, не е взимала човешки живот. Но въпреки това въпросът е изключително важен и на него трябва да се отговаря постоянно. Защото е въпрос и за смисъла на революцията и социалните борби, за възможностите човек да постигне социална справедливост и осигури равни условия на живот на всички хора.

В социално-икономически и политически план Октомври 1917 г. ускори и наложи индустриализирането на Русия, за да приключи започналата от Петър І руска буржоазна революция. Промени се структурата на обуржоазеното руско общество, което пък даде възможност да се извърши радикалната смяна на икономическата система и се установи нов тип политическа власт. Капиталистическата система бе силно разклатена и стана видно, че е наближил нейният край.

Октомври 1917 показа, че идва времето „след капитализма”, че то е неизбежно и че трябва да сме готови за него.

С други думи, Руската революция, като всяка революция е край и начало, разрушение и съзидание. Тя е обективно необходима и ще се повтаря всеки път, когато в капиталистическата система се породи подобна на руската през 1917 г. социално-икономическа и политическа ситуация.