/Поглед.инфо/ През последните месеци в световната политика върви един оздравителен процес. Лидерите на статуквото се отправят на еднопосочно пътешествие към политическото небитие. Отидоха си англичанинът Дейвид Камерън и американката Хилъри Клинтън, а след оглушителния провал на неделния референдум си заминава и италианецът Матео Ренци. Този типичен фалшив левичар винаги е стоял много по-близо до елита на богатите и привилегированите, отколкото до традиционните симпатизанти на левицата. Неслучайно сравняваха маниерите му с тези на Берлускони, а в собствената му партия имаше силно изразена съпротива срещу политиката му. Всъщност с „не” на италианския референдум гласуваха не само почитателите на Бепе Грило и на „Северната лига”, но и истинските леви хора, които не искаха начело на страната да стои „хайвереният левичар” Ренци. Що се отнася до президентските избори в Австрия, техният резултат също е израз на отвращението на повечето избиратели от традиционния политически елит. И двамата участници на балотажа – спечелилият Александър Ван дер Белен и загубилият Норберт Хофер са представители на партии извън традиционното дясно-ляво статукво. На първия тур на изборите кандидатите на традиционната десница и на традиционната левица се класираха едва на четвърто и пето място. Това е изключително показателно за отношението на хората към тези, които ги управляваха толкова дълго време. Показателни са и първите думи на новия австрийски президент, след като стана ясно, че печели изборите. Ван дер Белен каза, че е привърженик на „свободата, равенството и братството", това прословуто триединство, завещано ни от Великата френска революция, този изначален принцип на левицата, който толкова силно дразни днешните либерално-олигархични елити.
Освен че се отнасят високомерно към всякакви прояви на солидарност и общи действия, политическите елити живеят с усещането, че ние, останалите хора, сме много глупави. Елитите смятат, че са достатъчно няколко клишета, за да ни подкарат като малоумно стадо в посоката, която си пожелават. И са убедени, че най-добре си вършат работата, когато ни заплашват с всевъзможни катастрофични сценарии. Специално нас в България напоследък обичат да ни повтарят колко страшно щяло да стане, ако се разклатела стабилността, ако се въведяла мажоритарна избирателна система или ако някой средностатистически брюкселски бюрократ нещо ни се разсърдел. Лично аз не виждам нищо лошо в това стабилността, която произвежда бедност, корупция и несправедливост, не само да се разклати, ами направо да отиде по дяволите. Изобщо не ме е страх от мажоритарната система, защото не при нея, а при пропорционалната, която днес всички либерални политолози така пламенно защитават, се родиха всичките ни беди през последните 25 години. А що се отнася до средностатистическите брюкселски бюрократи, те трябва да са ни последна грижа. Имаме да се занимаваме с достатъчно сериозни проблеми, за да се интересуваме от настроенията на разни евроатлантически чантаджии. Между другото, те също си имат достатъчно сериозни проблеми. Ако не променят из основи начина си на работа, всички те – от най-високопоставените еврошефчета до току-що назначените млади кариеристи – ще трябва спешно да се преквалифицират. В домоуправители например. При положение, че ги вземат, разбира се.
