/Поглед.инфо/ Ако не бяха нашите приятели от Съединените щати, ние така и нямаше да разберем, че на територията на България ще бъдат разположени американски войски и американско военно оборудване. Най-напред за тези планове ни осведоми вестник "Ню Йорк Таймс", а после американският министър на отбраната Аштън Картър и зам-шефът на американските морски пехотинци в Европа и Африка Норман Кулинг внесоха важни уточнения по темата. Може би някои от вас си мислят, че за разполагането на чужди войски и бойна техника на наша територия трябва да научаваме от българските управляващи. Нищо подобно! Крайно време е да се разделите с тези наивни представи. Защо ли? Ами защото случващото се в България отдавна не се определя нито от тези, които заседават в Министерския съвет, нито от тези в парламента. Единствената роля, която тези хора, кой-знае защо наричани политически елит, изпълняват, е да вдигат телефона и да изпълняват безропотно инструкциите, подготвени от презокеанските ни братя.

По времето на Леонид Илич Брежнев - по-възрастните знаят кой е той, а по-младите могат да направят справка в Гугъл - в социалистическия лагер действаше доктрината на т.нар. "ограничен суверенитет". Според нея съюзниците на Съветския съюз имаха право на независима политика, но това право изчезваше в момента, в който Москва преценеше, че има да свърши някакви свои работи на територията на някой от братските страни. Днес тази концепция е творчески доразвита и спокойно можем да я наречем доктрината на "нулевия суверенитет". И тя е изключително удобна за онези, които по-инерция биват наричани български управляващи. Удобна е, защото им спестява главоболията от вземането на самостоятелни решения. Достатъчно е да отскочат до съответната чуждестранна амбасада, за да разберат какво точно трябва да правят.

Най-тъжното е, че основната вина за това камериерско поведение не е нито на амбасадорите, нито на служителите в Държавния департамент. Разбира се, те правят всичко възможно, за да прокарат интересите на свръхсилата, но доколко това ще се случи и дали няма да засегне нечии други национални интереси, това вече изцяло зависи от местните овластени лица. Тоест от тези, които сме избрали във властовите институции с надеждата, вероятно твърде наивна, че ще защитават българските интереси. Въпросните хора имат два варианта на поведение, когато се сблъскат с поредното желание на американските братя. Могат да се хвърлят да го изпълняват с изплезен език и с радостно махане на опашка. А могат да изберат и друг вариант - да помислят, да преценят дали пък всяко чуждестранно желание трябва да бъде изпълнавяно безропотно, дали пък не трябва първо да се погрижат за българските интереси и едва след това за за нечии други, колкото и да са братски. Всъщност вторият варинат май е в сферата на фантастичното. При контактите си с великите сили българските, така наречени, управляващи винаги са предпочитали да козируват, отколкото да мислят.

Някой правоверен евроатлантик, току-що получил поредния грант от "Америка за България", вероятно би възкликнал: "Ама какво има да мислим! Ние сме членове на НАТО и ЕС, съответно каквото кажат от централата, това е!" Да, спорът с грантовите анализатори не е лесен. Как да спориш с човек, чиято убеденост в правата евроатлантическа вяра може да бъде сравнена само с непоколебимите убеждения на бойците от Ислямска държава, според които разстрелването на невинни туристи е директен път за контакт с Всевишния? И все пак някои неща задължително трябва да бъдат казани. Далеч не всички държавници се държат така все едно с влизането в НАТО и ЕС са им направили лоботомия. Каквото и да говорим за един Виктор Орбан, например, не можем да му отречем едно - човекът наистина се държи като премиер на страната си, а не като чиновник, който чака да му изтече мандата, за да отиде на работа в някое американскоNGO.Тоест има държавници, които действително се грижат преди всичко за интересите на собствените си държави, а чак след това се занимиват с желанията на съюзниците. И знаете ли какво? Съюзниците уважават много повече именно този тип държавници. Уважават независимото поведение. Онези другите, които ги гледат умилително и аха, аха да проговорят, ама така и не го правят, защото са съгласни с всичко, няма как да бъдат уважавани. Всъщност те и не искат това. На тях им е напълно достатъчно някой да ги почеше зад ушите.

Деконструкция - БНР