/Поглед.инфо/ За втори път в едно столетие българското общество се подлага на един гигантски уникален експеримент за преход от една малко или повече определена система към друга нова, за която съществуват само идеологически схеми и амбиции на набързо сформирал се “нов политически елит”. И както изглежда по всичко и този експеримент, преди да е родил така желаното от някои общество е на път да се провали както и започналият преди повече от 50 години експеримент да се строи “социализъм”, при това чрез реализиране на възможно най-лошият тогава вариант – сталинският държавен социализъм.

Вече седма година ние все по-дълбоко се убеждаваме, че избраният и следван старателно от 1990 г. насам неолиберален модел (раждащ единствено див капитализъм) се оказа възможно най-лошият от всички желани от голяма част от народа модели на прехода. И това обяснява бързото угасване на еуфорията и надеждата от започналата промяна след падането на авторитарния и командно-административен режим и също така бързото настъпване на апатията и отчаянието.

Разбира се, в годините след Втората световна война идейната атмосфера беше изпълнена със социализъм и това обяснява не само еуфорията и ентусиазма, с които беше приета тогава историческата промяна и задържалите се дълго време илюзии на масите относно съвместимостта на онова, което са мечтаели, и онова, което им беше наложено. Така или иначе, тогава в средата на четиридесетте години народът се размина с историческия шанс да утвърди като суверенен субект своя народна национална демокрация и с това да реализира великата историческа инициатива, останала и до днес завет на великия Левски. Тогава откритото насилие задуши историческия порив.

В края на 80-те години атмосферата беше изпълнена с неолиберализъм. Но това бяха последните импулси на изчерпилия своя исторически заряд неоконсерватизъм, който се опитваше да възроди класическия капитализъм в новите екстремни форми на монетаризма. И ако това беше очевидно за народите на Англия и САЩ, които бързо се отърсиха .от илюзиите, то за появилите се набързо “демократични сили” в повечето от източноевропейските страни и бившия Съветски съюз неолиберализмът беше обявен за “панацея” на всички дотогавашни беди на държавния социализъм. И се започна изпълнението на един перфиден сценарий, който отново ни отдалечи от онова, което в най-висока степен очакваше народът и което по най-разумния и ефективен начин щеше да ни изведе в челото на човешката история. Звездните мигове и духът на българската история говорят, че това можеше и трябваше да стане, че то беше реално възможно. Вместо това ние се блъскаме отново по зигзагите на световната история и се влачим в опашката на напредналите народи, за да бъдем там, където те отдавна, от десетилетия не са.

Какво представлява преходът, какви са характеристиките на духа на българската история и какви са предпоставките и условията за неговото пълноценно реализиране в протичащият период?

Като историческо движение преходът е процес на преобразуване, преструктуризиране и организиране отново на дезинтегрирани и дезаорганизирани подсистеми и звена на една обществена система. При този процес определен субективен фактор иска да установи с помощта на политически и други средства определена нова организация, нова структура на политическата система, да интегрира нейните подсистеми и звена по нов начин, за да получи нов желан ефект, нови желани резултати.

Следователно, преходът е целенасочен, малко или повече съзнателен исторически процес. Пренастроените по новому структури на обществото и преследваните от него резултати ще бъдат толкова по-ефективни, колкото: първо, поделият тази историческа инициатива субект (политически елит) ясно и достъпно за масата от народа формилира целите и средствата за тяхното реализиране, и , второ, тези цели отговарят на потребностите и интересите на основната маса от народа, на неговите представи и очаквания.

В противен случай, преходът ще се реализира като насилие от страна на една малка група от обществото върху цялото общество. Очевидно е, че в този случай и дума не може да става за демократичен преход. Колкото и да е осъждана демокрацията като не особено ефективна форма на политическа организация и управление (самоуправление) на обществото, ако нейните принципи се реализират от един национален елит, който действа в синхрон, съгласие, консенсус със своя народ, то толкова по-ефективна ще бъде тя, толкова по-енергичен и с поносима социална цена ще бъде прехода. Не само морално, но и политическо правило е, че преходът към демокрация не може да се извършва с недемократични, полудемократични или псевдодемократични методи и форми. В голяма степен това не само зависи от реалностите на времето, но и от даденостите на националния характер, от националния дух на определен народ.

Разбира се, насилието е по-малката беда в сравнение със стихийния процес на разрушение на старите институции, структури и форми на обществото без да се предлагат и изграждат каквито и да е нови. В този случай дезинтеграцията и дезорганизацията е разрушителен, гибелен, процес, при който системата неминуемо загива с много тежки последствия за хората, които живеят в подобни общества на разрушителен преход. След такива разрушителни стихийни процеси в обществото, съпроводени с много страдания и трагедии на неговите граждани то би могло изобщо да изчезне, или след дълги исторически паузи отново стихийно да се възземе. И в този случай, всичко ще зависи от съотношението на външни благоприятни или неблагоприятни фактори и характеристиките на дадения национален характер, на духа на дадената история.

Обикновено духът на българската история, който е духът на българския народ в неговото историческо движение през различните събития и изпитания се описва върху основата на неговите проявления в най-новата ни история от 1878 година насам.В най-добрия случай се разглеждат неговите прояви и в епохата на Възраждането от средата на ХVІІІ век. В случая се изпуска фактът, че за да оцелее и да възкръсне след петвековно тежко робство българския народ е имал и преди това някакви достойнства: неговият дух вече изкристализирал се е отличавал с необиновенна жизненост, упоритост и основателност, будност и откритост към времето и света, които именно са го съхранили. Иначе трудно можем да си обясним откъде Христофор Жефарович, Партений Павлов (Павлович), Филип Станиславов, Петър Парчевич и Петър Богдан повече от век преди Паисий писаха за славните български политически и военни победи, за величието на българската държава и работеха за възраждането на народа.

Безспорно важен момент от историческото формиране на българския народностен дух представлява епохата на Борис І и Симеон Велики, когато учениците на българските славяни Кирил и Методий Климент, Наум, Ангеларий, Константин и др. въплътиха първата велика историческа инициатива на младата държава народът й да има своя писменост и да общува с бога и света на своя език и да създава своя духовна култура като равен на всички останали, които са могли да се изразяват само на т.нар. свещени езици – еврейски, гръцки и латински. Пак от тази епоха звучи проповедта на богомилите за социално равенство на всички хора, която идея като втора велика българска инициатива обогатява европейската и световната история ,защото през албигойци и катари, през Реформацията, родила протестантизма, тя стига до Кромуел и Великата френска революция, в чийто лозунг равенството е редом със свободата и братството.

Но не са ли изява на нещо още по-дълбоко този стремеж към знание и към равенство, към самостоятелна държавност със своя специфична уредба? Ако следваме наложилите се в разните исторически писания и от там преминали в учебниците по история хипотези за моноголо-татарския, тюркско-номадския произход на българите тези идеи и този подем на държавност и на културна дейност изглеждат внезапни, едва ли не повлияни от Византия. Но запознаването с действителната история на прабългарите, които са активния фактор на новата българска държава и култура ( в работите на В. Бешевлиев, Й. Вълчев и П. Добрев) показва съвсем друго. А именно, че този подем и тези идеи, тази развита държавност и това строителство са резултат от цялата дотогавашна история на прабългарите, един от най-древните народи на Земята, сродни с шумерите и извървяли своята история в пространството и времето от края на първото хилядолетие пр. н. е. от долините на Памир (Имеон), през планините на Кавказ и степите на Дон и Днепър ( където е не само гроба на Кубрат, но и на Аспарух) до Балканския полуостров и днешните български земи. В това историческо движение те осъществяват една интензивна “културна радиация” (А.Тойнби) на своя език, писменост, циклов календар, монотеистична религия (...), сложна йерархическа структура ( четиристепенна, а навсякъде по това време тя е тристепенна) на развита държавност, силна военна организация и нови елементи на въоръженията, опит в монументалното строителство на големи градове и крепости (нямащи нищо общо с Византийското строителство).

От първия, известен от Именника на българските ханове (Ювиги канове) и царе легендарен основател на Велика България Авитохол (син на сърна) до Аспарух (Исперих) основателят на новата и последната българска държава обединила прабългари, славяни и траки в пределите на Югоизточна Европа са минали почти шест века. Но вероятно корените на българската държавност и култура са няколко пъти по шест. По своя път те са оставили четири велики държави – най-древната Балхара край Памир и Северна Индия, Велика България, запомнена с Кубрат (остатък от нея днес е т.нар. Кабардино-балкарската (българската) република в Руската федерация), Волжка България (Татарстан, в която днес има повече от един милион души с българско самосъзнание) и нашата, Аспарухова България. И навсякъде велики градове – край Памир град Бакат, построен някога от оногурите –главното древнобългарско племе, в Кубратова България – Булкар (днешен Балхар на Кавказ) и Хумара (пълно копие на Плиска), а край Волга –глад Велики Болгар. И ...планините голям и малък Балхан (??) край Каспийско море и т.н. И стотици имена и думи, съхранили се и до днес – начиная от Борис и Боян и завършвайки с Цоньо, Щерьо и т.н. , всички думи на родство и бит, които не се срещат у други славянски народи , като татко, кака, булка, стринка и т.н. Десетките имена на градовете от Охрид до Варна, Каварна, Белград и т.н., и т.н....

Именно благодарение на тази окритост към света и ранното формиране в своя народностен дух на стремежа към знанието за света като израз на универсалния дух, българският народ оцелява в различните епохи на тежки изпитания и катаклизми, докато десетки други народи , появили се с него, а и далеч след него, безследно са изчезнали. Но този универсализъм на духа на българския народ и история не би го съхранил, ако липсваше другата съставка – стремежа към държавност, особената роля на държавата в българското общество от дълбока древност до наши дни.

Именно държавата гарантира не само съхраняването на факторите на духа, на културната идентичност, но и реализирането на принципите на равенството, предпоставка не само на дълбоко вкоренения в характера на българина егалитаризъм, но и един особен колективизъм. Този колективизъм не отрича личността, нейните индивидуални качества; той отрича неравенството, особено когато то е резултат от нестраведлива политика, която подтиска. Затова това колективистично общество можа да роди един Левски, пръв изключително извисяващ се над равните нему, един Ботев и т.н., няма да стигнат страниците да изброяваме славните имена на българската история , изразяващи и персонифициращи в най-ярка форма българския дух.

Jeзи принципи на откритост, универсализъм, равенство и колективизъм залягат във фундамента на младата българска държава, когато от три равнопоставени народа – древни българи, славяни и траки се ражда новата народност. Те съхраняват народа не само в годините на византийското и турското робство, но и в годините на т. нар. тоталитаризъм, синоним на “закрито общество”, според Карл Попър.

Всъщност идеологемата на К. Попър за т.нар. “открито облщество и неговите врагове”, която е създадена само, за да оправдае необузданият индивидуализъм на западните общества не работи по отношение на българската история, така както не работи и въобще по отношение на световната история, вкарана в схемата на “закрита” Спарта и “открита” демократична Древна Агина.

В основата на Спартанската политика лежали следните принципи:

1. Защита на остарелия племенен строй; затваряне на всички външни въздействия, които биха могли да повлияят на племенните табу.

2. Антихуманизъм: затваряне за всички егалитаристки, демократически и ндивидуалистически идеологии.

3. Автаркия: да бъдат независими от търговията.

4. Антиуниверсализъм, или партикуларизъм: да съхраним различието между нашето племе и всички останали, да не се смесваме с подчинените (низшите).

5. Господство: да господстват и да поробват своите съседи.

6. Да не стават твърде големи: “държавата може да се увеличава само до тогава, докато не престане да бъде единна и докато не възникнат универсалистки тенденции “ (К. Попър ,Откритото общество и неговите врагове, т. І)

Сравнявайки тези принципи със съвременния тоталитаризъм, към който той причислява и България до 1989 г. , Попър смята, че те напълно се потвърждават с изключение на последния, при който на тоталитаризма вече е присъщ империализъм.... Разбира се, и откритото общество, какъвто образец ни дава Древна Атина, също се е стремяло към империализъм, но той бил “по-добър”, “справедлив” , “демократичен”. Не е ли това цинично оправдание на империализма на западните либерални общества и особено днес на империализма на САЩ, зинали да глътнат света?

Но целта на “демократичния и либерален империализъм”, под чийто пресинг в условията на прехода вече шеста година се намира страната ни е не да демократизира обществото ни в съответствие с неговите исконни национални принципи и традиции, носени от духа на българската история, чийто най-висок връх е идеята на Апостола Левски за “демократска република”, “народно управление” на българската нация, където всички народности (българи, турци, евреи...) са равноправни в религиозно, национално и гражданско отношение”, а тъкмо обратното, в духа на довършване на “Студената война” разрушаване на българската държавност ,загубата на идеята за национално достойнство, национална и културна идентичност.

Затова не случайно първият акт на продажната перестроечна клика беше да се унищожи един от главните принципи на българската държавност. Създавана и просъществувала хилядолетия като централистично организирана държава, където на върха на йерархичната структура на властта е стоял държавният лидер - кан, княз, цар заместен в годините на държавния социализъм от генерален секретар на КП България по подсказаната от неолибералните съветници на новопръкналите се политически вождове след 1989 г. установиха България като парламентарна република. Така персонифицираната от горе до долу власт беше размита в тялото на Парламента – висшия орган на колективната безотговорност.

По такъв начин беше нанесен удар върху държавността ни с демагоските аргументи за установяване на демокрация. Никой тогава не попита, а защо САЩ са президентска република, защо Франция е президентска република и са сред водещите демократични страни в света? Разбира се, опасността от нова диктатура или възхождане на върха на властта в президенската република на разни аватюристи и откровени негодяи никой не гарантира, както това става и в парламентарните републики. Всичко трябва да бъде премислено и формулирано в правата и правомощията на президента и условията за неговото избиране, както и кой да има такива права на избор и как да става това.

Редом с ролята на държавността ни и формата на държавното ни управление духът на българската история се носи от нашата християнска вяра, от православието. С приемането на християнството в неговия източен, православен вариант не само се решава въпроса за единна идеология и мироглед на младата българска народност, но и утвърждаването на нейния народностен дух и име. При това православието със своя демократизъм просто споява в едно народностните вярвания на прабългари, славяни и траки като ги вплита в единната мирогледна християнска система при признаването на върховенството на светския (държавния) владетел. Православната църква не само приобщава българския народ с другите славянски народи, но и с върховете на духовната култура в ония времена –носени от Византия. С други думи, православието не е фактор ,закриващ духовния живот на младата държава и народ, а фактор, който ги приобщава към световната култура, самият той обогатявайки я със своите оригинални образци. Православната църква е център за развитие на религиозната книжнина и народностния език и литература.

Достатъчно е да споменем имената на православно-християнските будители и писатели Климент и Наум Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Презвитер Йоан, Григорий и Козма, Теодосий Търновски и св. Евтимий,-Патриарх Търновски, Св. Иван Рилски и т.н.

Православната християнска църква строи множество манастири, храмове, църкви, някои от които и до днес са ярки архитектурни паметници.

През ХІV век Търновската патриаршия става един от водещите ду,ховни центрове на Православния Изток. Достатъчно е да се спомене, че езиковата и православната реформа на Патрарх Евтимий достига и се приема и от Русия и върху нея се полагат основите на руския литературен език през ХV и ХVІ век. След падането на българската държава под турско робство учениците на Патриарх Евтимий утвърждават книжовното и литературно дело на България в другите славянски страни. Константин Костенечки полага много усилия за прилагането на търновската езикова и правописна реформа и за въвеждането на единен книжовен език и правопис в Сърбия.

Най-напред в Молдова (1401-1406г.), а след това и като Киевски митрополит (1414-1420г.) и на цяла Русия дълбоки следи със своето дело оставя ученикът на Патриарх Евтимий Григорий Цамблак.Значимо е също и делото на митрополита на Киев (1375-1377 г.), а после и на Москва и на цяла Русия (1390-1406 г.) Киприян, ученик на Теодосий Търновски.

Този списък на “духовната радиация”, на културната експанзия на българското православие, което съдейства не само за утвърждаване и съхраняване на българския народностен дух, но и за полагане основите на една специфична православна цивилизация може да бъде продължен до наши дни. Но в случая е важното да се посочи, че православието съвсем не е “оловен диск”, по думите на А. Тойнби, който закрива слънцето от духовните стремежи на славянството. И самата православна цивилизация не е “глуха улица”(А. Тойнби), а една от големите магистрали на развитието на единната човешка цивилизация. В орбитата на “културната радиация” на България дълги векове се намират не само Сърбия, Украйна, Белорусия и Русия, но и такива романски страни като Молдова и Румъния. И това също не следва да се забравя.

Духът на българската история се формира в непрестанното противостоене, преминаващо често в битка “на живот и смърт”, срещу една велика сила. Отначало това е Византия, по-късно е Османска Турция. Именно в непрестанното мъжествено противостоене и доказване на правото на равенство с тази велика сила се е формирал якия български дух. Но този дух познава и моменти на слабост, на съглашателство, на мълчаливо приемане ролята на по-слабия, зависимия, покровителствания.

Като израз на тези черти на българския дух са се формирали в продължение на цялата 1315-годишна история на последната, нашата България две главни партии, два главни субекта на историческо поведение и действие – Партия на държавността и Партия на космополитизма, на съглашателството и на предаването на националните интереси. Разбира се, тези названия са условни, в тях се отчита доминирането на една от двете идеи, които съпътстват проявата на духа и волята на българския народ, изразявана от неговия духовен и политически елит , а именно – идеята за държавността, за независимостта, за достойнството, за правото да бъдеш равен сред другите държави и народи; и идеята за космополитизма – да признаеш правото на друг да бъде твой “по-голям брат”, покровител, поучител с всички произтичащи от това положение последствия за свободата и независимостта. В последна сметка това е “откритост” в името на чужда сила и загуба на своята държавност и идентичност.

Към първата партия можем да посочим имената на великите български държавници – Аспарух, Крум, Омуртаг, Борис І, Симеон Велики, Самуил, Петър и Асен, Калоян, Иван Асен ІІ, на Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Петко Каравелов, Александър Стамболийски, национал-комунистите и другите представители на демократическите партии, радетели за една национална народна демокрация.

Към втората партия на космополитизма са Михаил Шишман, Георги Тертер, Арон, Иван Владислав, Ст. Стамболов, двамата Кобургготи, Тодор Живков. Тази недостойна кохорта се завършва от днешните “демократични” политици во главе с Ж.Желев.

Разбира се, в една епоха, каквато е нашата, на множество глобални предизвикателства и водещи интегративни тенденции в политическата, икономическата, технологическата, информационната и други области е немислимо да се съхрани държавата в стария й познат вид и функции. Националната държава в много отношения отмира, за да отстъпи място на различните местни, регионални, континетални и световни организации и институции, федерации и конфедерации от най-различно естество. Става едно ново преструктуриране на световното и националното пространство, където държавата става едно от ядрата, които трябва да гарантират националния суверенитет, историческата и културна идентичност на даден народ, и... колкото и да е парадоксално –процесите на интеграция от различно естество и на различно равнище. Но именно затова в умението да се намери най-рационалната линия на поведение в тази сложна ситуация, при което , без да се изостава от водещите световни тенденции да не се загуби суверенитета и културнта идентичност на народа, да не се размие неговия исторически дух, е заложена отговорността на днешната партия на държавността.

За съжаление, вече десетилетия в българската история доминира партията на космополитизма. Тя постоянно поставя държавата в унизителното положение да бъде поучавана и зависима от други, които обявява за свои по-големи братя и покровители. Затова и преходът, в който сме въвлечени не е процес на Възраждане, а процес на безпардонно разграждане на българската държавност, разрушаване на нейните устои, на духа на българския народ, на все по-силна външноикономическа зависимост и загуба на културна идентичност.

Онова, което е жизнено необходимо днес, докато не е късно и държавността ни не угасне в мрака на електронното варварство, където господари ще бъдат не примитивни паши и бейове, а анонимни финансови босове, е Ново Възраждане, Нова историческа Инициатива на българския дух, която да го изведе икономически, технологически и културно като равен сред водещите народи, за да бъде и утре, и во веки веков!

______________

* (Този текст е писан и публикуван през февруари 1996 г. , а след това и в книгата ми “Между две епохи (В търсене на пътища за изход от кризата)” .София 1998, но тъй като е актуален и до днес непроменен го предлагам на читателите на сайта Поглед.инфо. –авторът)