/Поглед.инфо/ Леко ускорил хода си влакът се провираше покрай Искъра между високите планини от двете страни на реката. Някога, вероятно преди милиони години, при поредния тектоничен катаклизъм, реката тръгнала от великата Рила, но вместо със сестра си Марица (Хеброс) да се отправи на юг е пробила веригата на древния Хемус (Верегава- Балкан) и се е устремила към древния Дунав (Иструм), също тръгнал преди милиони години от далечния Шварцвалд не на запад, а на изток, за да даде живот и да формира духа на много народи от тази част на Европа преди няколко хилядолетия.

В съзнанието на дремещия в едно от купетата до вратата възрастен пътник това движение на влака също му приличаше на движението на историята.Ту задъхано бързо с люшкане по завоите, ту бавно пълзене. На лицето му се четеше както умора, така и лека досада. От отсрещната страна на купето две възрастни госпожи си разказваха истории с техните внуци в Плевен, с които се бяха занимали месеци, докато родителите им работели някъде в Западна Европа, а сега се връщаха в София. Трета също възрастна госпожа четеше някакъв таблоид, в който се разказваха приключенията на известен шоумен-чалгаджия.

Тези празни разговори, тези пошли репортажи във вестниците, които удължаваха пошлостта, която се лееше от телевизионните екрани, както и факта, че за пореден път, минавайки вчера след лекциите през родното си село той се увери в тежката диагноза, която беше сам поставил преди четвърт век, че не само селата, а самата му родина България умираше. Умираше бавно и мъчително като оставена от децата си бедна стара жена, чиято малка пенсия не стигаше да плати таксите и разходите по развалящия се дом, камо ли да се храни прилично. Цели квартали в родното му село бяха опустели и храсти и бурени вече запълваха дворовете и разсипващите се някога пълни с живот къщи. Така беше и във Велико Търново, за което все по-нелепо звучеше “Велико”, както още по-угнетяващо беше състоянието на някога великолепния Велики Преслав –столицата на Симеонова България в нейния Златен век. Беше му тъжно на душата и колкото и да се опитваше да се ободрява и да гледа “философски” страдаше заради това пропадане на народа и държавата му.

Преди седмица, когато беше разбрал, че според новата програма на основното и средното образование от учебниците по български език и литература и по българска история отпадаха редица произведения на Христо Ботев и Иван Вазов, отпадаше епохата на християнизацията на България, в която бяха приети не само православието и славяно-българската писменост, но и беше се състоял онзи “Златен век” на Симеон Велики, който по оценката на руския академик Дмитрий Лихачов беше формирал България като “държава на духа”, той няколко дни не можа да си намери място от нервна възбуда. Та именно тази “държава на духа” без собствена аристокрация, интелигенция, без собствена държавна власт беше съхранила българите през двата века византийско и петте века османо-турско робство.

Когато се поуспокои написа писмо и поиска да бъде приет от министъра на образованието и науката, известната “мадам Йес”. Според него, а и другите му колеги деградацията на българското образование беше стигнала най-ниското си ниво. Познаваха се с госпожата министър от годините в университета, когато той беше доцент и млад професор по история, а тя току-що завършила право в Юридическия факултет беше станала асистентка. Тогава тя носеше с гордост фамилията на съпруга си, син на член на Политбюро на ЦК на БКП, но след промените набързо захвърли тази фамилия и се върна на фамилията на баща си известен в “онази” епоха буфосихронист. След няколко отлагания поради “голямата заетост” на госпожа министъра тя най –после го прие.

След изкуствените любезности и взаимни комплименти “колко добре изглеждат” започнаха разговора. Междувременно до госпожа министъра се появи и един от нейните съветници с папка с неговото писмо и други текстове. Лицето на “съветника” беше познато на професора и след като се запита на ум “кой ли беше той” си спомни, че преди две години този млад господин беше един от дефилиращите по жълтите павета “протестър”, който в качеството си на “писател” често даваше интервюта на услужливите репортерки за мотивите на протестите тогава. Управляващите тогава политически сили бяха предложили един скандален господин с извънгабаритно тяло и с твърде тъпо изражение на лицето за шеф на специалните служби. Рефренът на тези протести беше “Кой?”. Този “Кой?” обаче продължи и при сега управляващите да бъде важен фактор на бизнеса и съдебната система. От краткия бърз спомен, в който професорът се питаше откъде познава господин съветника на министъра , го извади въпросът на самата госпожа министър:

-Господин Професоре, ние се запознахме с Вашето писмо и смятаме, че страховете Ви са напразни. Ние не се отказваме от историята си, от класиците си, но реформата на образованието изисква да направим баланс между минало, настояще и бъдеще. За какво осакатяване на нашите деца Вие говорите?

- Госпожо министър, към какъв баланс се стремите Вие с Вашата реформа в образованието, в съдържанието на учебниците по история и български език и литература? Вие изхвърляте романите и разказите на Иван Вазов за османо-турското робство, стиховете на Христо Ботев, в които той говори именно за робството и за теглилата и борбата на народа ни.Всичко, където се говори за любовта към отечеството се изхвърля. Да не кажа ,че в историята всички велики победи на българското оръжие са смачкани до общи нищо не казващи пасажи, а е даден простор на съвместното съжителство на балканските народи, на българите с турците...

- Г-н Професоре, - в разговора се намеси и съветника – Както виждам Вас Ви измъчва носталгията по миналото, Вие с умиление сигурно говорите за героите на Елин Пелин и Йордан Йовков, на Вазов, сатирата на Ботев. Но ние сме в друго време. Народите се обединяват, интегрират, имаме свободно движение на стоки, капитали, хора. На мястото на Вашите патриархални ценности идват евро-атлантическите ценности. – Съветникът беше доволен от себе си, че му се даде възможност да поучи този професор по стара и средновековна българска история. До него госпожа министърът кимаше доволна с глава на поученията на своя съпартиец.

Но старият професор търпеливо изслуша дежурните тиради на съветника, които не веднъж през тези години беше слушал и без да се колебае попита:

-Накъде е движението на стоките, капиталите и хората ,господине? Не беше ли унищожена нашата индустрия и селско стопанство, за да станем пространство, пазар на стоките , при това второ и третокачествените на Запада? Накъде се движат потоците хора в Европейския съюз?Идват ли тук млади немци, холандци, шведи и т.н. да работят или само идват през лятото на евтин алкохолен и секстуризъм? Защо сме първи в Европа по самоубийства и защо сме последни по демографски ръст и по бедност? Защо вече няма специалисти в онези малко останали предприятия, а в западна Европа, САЩ и Канада работят в повечето случаи не по квалификацията си около 3 милиона млади българи?

- Е, и Вие какво? С Вашия дядо Йоцо ли, слепия, който не вижда “гледа” и с баба Йлийца ли, която помага на един терорист да се спаси ще задържите тези млади хора в България? Господин Професоре, Вашият патриотизъм, Вашият национализъм остана в историята. Той е последното убежище на комунизма- изтърси накрая съветника повтаряната преди четвърт век банална фраза от новопръкнали се демократи, синове и дъщери на комунистическата номенклатура.

Това определено вече ядоса стария професор и той с трудно скривана злост към този грантаджия каза:

-Млади господине, незрящият дядо Йоцо и баба Илийца са хора не от господарите в обществото. Те са прости хора, обикновени българи. Но в душите си те носят най-съкровените ценности и чувства за човечност, за живот, за спасение на героите, които искат животът на народа ни да бъде по-добър, по-достоен. Това са хора, които са били истински човеци, макар и малки, макар и бедни. Това са хората, които правят тъканта на народа ни. И те са истинските патриоти, защото обичат това пространство, тази земя България и го изпълват с душата си. А колкото до комунистите, Вие повтаряте мантрите на примитивния антикомунизъм. Комунистите не са националисти, а са интернационалисти. Но са били такива във времената на Маркс с неговия призив “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” Но такива са днес всички глобалисти, неолиберали. Но не в името на народите, а на финансовата олигархия...Именно за тях няма държава, няма отечество...

Госпожа министъра, която до преди възражението на професора слушаше с видимо удоволствие своя съветник определено започна да нервничи и не съвсем любезно прекъсна последните думи на професора с дежурните нищо не казващи фрази:

-Господин професоре, ние имаме и други задължения, а не само да слушаме Вашите политически речи. Ние отново ще прегледаме програмите по български език и литература и по история и ще се опитаме да постигнем баланс на материала. А Вие, оставете дядо Йоцо и баба Илийца на историята. Да, те са били българи, но в друго време. Ние днес сме европейци, преди всичко.

Ставайки и като мачкаше шапката си тогава професорът успя само да каже:

- Да, така е, но те са втъкани в нашия корен, в нашата душевна, културна идентичност. Ако не ги носим в себе си ние ставаме по-бедни, ние ставаме “никой”. Само като българи ние можем да се наричаме европейци...

Връщайки се отново и отново към тази среща с тези “съвременни еничари”, както той ги нарече пред колегите си старият професор натрапчиво си спомняше и думите на своя учител по българска история преди четвърт век, че отново държавата и народът ни както преди 620 години са изправени пред бездната на ново робство. Самият той още в онези години определено беше характеризирал започнатите промени като форма на един нов перфиден колониализъм на старите европейски колониални империи и САЩ по отношение на страните и народите от Източна Европа, към неговата родина.

Потънал в тези безутешни мисли той почти с изненада погледна към неочаквано появилото се в отворената врата на купето едно хубаво малко момиче с къдрави коси на около 10-11 години с раничка на гърба. А момичето със звънлив глас се обърна към всичките тях в купето:

-Извинете, видяхте ли паметника на дядо Йоцо, нали тук трябваше да бъде?

- Да, тук след Лъкатник, горе на скалите. –отговори една от възрастните госпожи, - Но от няколко години свалиха паметника, но остана само постамента от бял мрамор.

- А защо са го свалили? – попита разочаровано хубавото българско дете – Това е паметник на нашата култура, на нашата духовност...

- Не знаем дете, вероятно за да го ремонтират . – съчувствено отговори пак същата госпожа.

Сега вече в разговора се включи и професорът:

- А вие защо питате, дете, за дядо Йоцо, кой ви накара?

-Ние сме от Монтана, следовници на историческата ни памет, на паметниците на духовната ни култура и история. Госпожа Кинова, която ни преподава по история ни запали и ние искаме да видим с очите си тези паметници. Тя често ни води на такива походи.- Момиченцето говореше уверено и беше видно, че то и неговите съученици щяха да продължат този свой поход в местата и паметните знаци на нашата история.

В това време влакът леко се разтресе и ускори своя ход. Момиченцето благодари и им пожела приятно пътуване. Силно развълнуван старият професор само каза:

- И на тебе, мило дете, приятно пътуване ... в историята на нашата памет! – А после само на себе си прошепна – Българийо, майко, ти си още жива и ще бъдеш! – и от очите му се отрониха няколко едри сълзи.

Без да кажат нищо госпожите го изгледаха разбиращо. Влакът задъхано се промъкваше през тунелите на Стара планина.