/Поглед.инфо/ (Подменените революции. Човечеството пред избор на нов вариант на историята или пред глобална катастрофа?)

Дългото и “тежко” заглавие на този текст показва, че авторът, както и огромната част от интелектуалния елит на съвременното човечество, е изправен пред трудната задача да определи причините, които доведоха човечеството до съвременните фантастични постижения на науката и технологиите, до огромните технически възможности и заедно с това до страшните заплахи и опасности и зловещата перспектива да се самоунищожи. Логически този анализ не може и не следва да пренебрегва икономическите, социалните, политическите и идеологическите характеристики на биполярния свят, които задаваха тон в противостоенето на двете водещи обществени системи – либералният капитализъм под егидата на САЩ и държавният социализъм воден от Съветския съюз. И не на последно място, да отговори кое в природата на капитализма му позволи да издържи в тази “Студена война” и формално да победи, продължавайки агонията на човечеството в наложената от него система на обществото и система на международните отношения. Всеки категоричен и кратък отговор на този набор от въпроси или издава повърхностно следване на зададени идеологически щампи или ще представлява само констатация на ситуацията, в която се намира днес човешката цивилизация и , която в един или друг мащаб или аспект, вижда всеки мислещ човек, включен в интерактивното пространство на планетата Земя.

Като правило в масмедиите през изминалия малко повече от четвърт век първоначалната еуфория от края на “Студената война” и победите на “Четвъртата вълна” на демокрацията постепенно беше заменена от разочарованията и нарастващата опасност от развихрилия се глобален тероризъм, климатичните катаклизми, икономическата и социална криза и демографския дисбаланс, нарастващата мигрантска вълна и не на последно място, напрежението от духа на приближаваща Глобална катастрофална “гореща” война. С постепенния отход от натрапените в публичното информационно пространство определения на настъпващата след края на “Студената война” епоха като “глобална епоха”, епоха на обществата на знанието” и т.н., които трябваше да “снемат” лансираните през предните десетилетия определения –“информационно общество”, “постиндустриално общество” и “общество на устойчивото развитие” сериозните анализатори от Америка, Русия, Китай, и Европа са почти единодушни, че настъпващата след края на “Студената война” епоха няма ясна качествена определеност и е по-скоро “епоха на турбуленция”, в чиито процеси се вплитат не само неутихналите ефекти от станалото през предишнта епоха, както и събудени от миналото сили, дремали дотогава под похлупака на господстващите в онази епоха политически режими, а също съвършено нови явления, родени от новите реалии.

Но независимо от неизчистената картина на ставащото през последния четвърт век, аз в съгласие с малцина водещи световни геополитически анализатори си позволих още преди няколко години да заявя своето виждане, че от края на 90-.те години на ХХ в и особено от вачалото на новото хилядолетие на сцената на съвременната човешка история все по-определено се очертават три главни тенденции, три главни варианти, които в различна степен на стратегичност заявяват своето право да наложат своите принципи и ценности като доминиращи и задаващи тон в последващото историческо развитие на човечеството. Битката между силите, които следват тези тенденции с годините ще става все по-остра и определено ще задава тон в публичната атмосфера на цялото човечество през следващото десетилетие.

Определено, както огромното количество от разгръщащите се днес процеси по цялата нехомогенна, но все по-силно интегрирана с помощта на информационните, комуникационните и други технологии човешка цивилизация, така и очертващите се три главни линии/варианти на развитието на човечеството бяха подготвени от процесите в предишната епоха на “Студената война”, която подобно на много други предшестващи и назовавани формално “мирни епохи” беше всъщност епоха на огромно напрежение на икономическите системи и на системата на науката, особено в нейните военни приложения. Вървеше подготвката на противостоящите в биполярния свят общества за “Горещата война”, която досега не се състоя само поради паритета на ядрените въоръжения и принципа на възпирането пред ужаса от глобална катастрофа. И независимо от “усъвършенстванията” в стратегиите на двете водещи ядрени сили – САЩ и Русия, към които все по-категорично се добавя и Китай и готовата на “самоубийство” в името на “суверенитета” на своя режим и народ КНДР, този принцип продължава да възпира засега използването на оръжията за масово поразяване.

Огромният военен потенциал и изнасянето му и в Космоса със стратегическите балистични ракети, космически кораби и междупланетни станции беше подготвен и демонстриран в годините на “Студената война”, но неговите изходни идеи, първи образци и проекти бяха създадени в годините, предшестващи и по време на самата Втора световна война (1939-1945гг.). А.Дюринг, А. Колмогоров, Н.Винер, Р.Опенхаймер, Вернер фон Браун, С.Корольов, И.Курчатов и стотици др. положиха фундамента, върху който постнекласическата наука през следващите десетилетия на ХХ век щеше да разгръща научно-технологичната и научно-производствената революция. И както индустриалната революция, чието начало положи парната машина на Джеймс Уат стана един от ключовите фактори, върху които се разгърна новата обществена система, която К.Маркс описа и обясни в “Капиталът” т. І – капитализма, така следваше да се очаква, че новите технически средства и новите технологии, които откриваха пред човечеството възможности за радикална промяна на системата на общественото производство и общественото управление ще подготвят условията за така жадуваната от народите Социална революция, чиито три фундаментални принципа високо обяви Великата френска революция (1789-1794гг): “Свобода, Братство, Равенство” и които и до днес звучат в различните си национални акценти и артикулации, при всеки опит на народите да постигнат Свободата като основно право на всеки човек, да постигнат Социална справедливост за възможността да се реализират свободно в съответствие със своите способности и да бъдат Солидарни и Съпричастни към всички страдащи на тази Земя. Всъщност това беше и мечтата на К.Маркс, която той опредмети като политически проект за бъдещия социализъм/комунизъм като общество на свободно асоциираните производители, в което е премахната експлоатацията както от скритите, така и от бруталните начини на нарастване на капитала чрез принадената стойност и неспирната му експанзия във времето и пространството като условие за неговото съществуване като капитал.

Именно чрез колективните форми на свободно асоциираните производители върху базата на техните индивидуални собствености виждаше К.Маркс и пътя за преодоляване на отчуждението. Своя политически проект К.Маркс изведе не като благодушна мечта за един по-справедлив свят по подобие мечтите на Томас Моор и Томазо Кампанела, Анри сен Симон и Шарл Фурие, а върху фундамента на своя анализ на диалектическата логика на съвременния му капитализъм, чиито най-развити форми той изследва в първата страна на капитализма Англия. Още в предварителните размисли върху природата на тази обществена система в “Очерки към критиката на политическата икономия”( GrundrissezurKritikderPolitischenOekonomie”) той писа, че бъдещето общество ще бъде общество, в което масовата индивидуална собственост ще функционира в колективни форми. Всъщност това се оказа и главната линия на развитието на световната икономическа система. Така, въпреки че в своите конкретно-исторически политически проекти К.Маркс се оказа неправ, то в своите гениални прозрения, опряни на огромната база от знания от съвременната му обществена наука (политикономия, история, философия, право) той се оказа в световно-исторически смисъл прав.

Въпреки, че както в “Капиталът”, така и в другите си произведения по критика на политическата икономия на капитализма К. Маркс анализира и други форми на капиталистическото обществено производство, което по различен начин идваше на смяна на феодалните и патриархални, а също в САЩ по това време и робовладелски форми на производство, т.е видя многовариантността на историята, макар и в неразвити форми, той остана верен на европоцентристкия и еднолинеен, механистичен възглед за движението на историята. И още, издигнл своя материалистически възглед за определящата роля на материалното производство като база за смяна на обществените формации той не отчете, че в свързаните както помежду си с хиляди връзки, а също и с природата общества в определен момент ключова роля могат да играят и съвършено други фактори като религията, природни катаклизми, епидемии или просто моралния дух, който възпламенява пасионарността на едни или други народи за цели периоди от тяхната история, след което заглъхва. Затова по подобие на Хегеловата схема на Философията на световната история и схемата на обществено-икономическите формации и водещите към тях социални революции се оказа еднолинейна и затворена – “от първобитния безкласов комунизъм” ... до.”безкласовия развит комунизъм” (“Аз съм Алфа и Омега” –Христос “Евангелие на Йоан”). Затова по тази логика след като капитализмът, основан върху частната собственост е виновник за всички беди и експлоатация на човек от човека, то логически следва, че освобождението трябва да стане чрез “експроприация на експроприаторите”, т.е. унищожаване на частната собственост и утвърждаване на обща, държавна собственост. И именно тук, в своите конкретно-исторически политически проекти К. Маркс се оказа неправ. Затова роденият в съответствие с елементаризираните негови идеи държавен социализъм в СССР и страните на Източна Европа и Азия след периодите на екстензивен растеж, когато се компенсираше ненаправеното от предшестващия го неразвит капитализъм забуксува.

Защо стана така, че нито капитализмът в своя замах от 1789 г., във Великата френска революция, а преди това и в Американската война за независимост и Декларацията за независимост от 1787 т. не можа да реализира издигнатите велики лозунги-принципи “Свобода, Братство, Равенство”, които звучаха в следващите два века при всяка революция, нито социализмът в различните си реализации можа да направи това, вдъхновен в една или друга степен от идеите на К.Маркс? .

Има един френски афоризъм, който ни насочва към отговора на този въпрос. “Философите подготвят революциите. Революционерите ги правят. Но от резултатите им се възползват хитреците”(В.Парето ги нарече “лисиците”). Казано другояче, това означава, че философите, изразяващи в една или друга степен световния разум на своето време чрез своите идеи показват неразумността на съществуващото и разумността на онова, което може да се реализира като нова дйствителност върху съществуващите и раждащи се нови възможности. Революционерите приемат тези идеи, въздигнати в политическа идеология като идеал и в съответствие с реалностте на своя народ и страна се опитват да ги реализират като действителност по пътя на една революция, при това в много случаи чрез насилия, диктатура, терор. Защото за съжаление действителността винаги е много по-груба, по-сложна, многопластова в сравнене с всяка теория, идеал. И тук идват хитреците, които под старите лозунги започват своята политическа игра на лавиране и приспособяване към силните фактори в даденото общество, а това са икономическите и финансови структури. Така от идеалите на философите и техните политически проекти остават само кухите лозунги, които показват, че техните идеи са били просто поредната утопия. Така става с християнството, с исляма, така става с идеите на Платон и Русо за ролята на аристократичната република и въобще на държавата за налагане на всеобщата справедливост в колективно олганизираното общество, така става с идеите на Лок за свободата като свещено право на всеки човек и неговата отговорност към обществото, така стана и с марксизма...

Всъщност деформациите, подмяната на замислите вложени в посланията и идеите на Христос и Мохамед, на Платон, Лок и Русо, на Маркс започват от напъхването им в определени канони, религиозни догми или политически доктрини и политически идеологии. Но всеки канон, всяка политическа идеология е вече превърнат образ на постоянно развиващата се действителност. Затова както неговото пропагандиране има все по-малък ефект, а опита да се реанимира в нов образ, съобразен формално с новите реалности води до още по-големи подмени на очакванията и стремежите на огромните, пробудени от тези идеали маси. В този смисъл прокламираните нови революции, “перестройки” (“революции в революциите”) по същество се оказват контрареволюции, които не просто задържат движението на човечеството към по-съвършени обществени отношения в съответствие със създадените реални възможности и натрупани знания. Ярък пример за това ни дава католическото християнство, което след като трудно преживя труса, нанесен му от Протестантизма (започнал с 19-те тезиса на Витенбергския монах Мартин Лутер в 1517 г.), който в многото си варианти беше опит да се възстанови автентичната връзка на човека с Бога без посредството на църквата, извърши своята Контрареформация в Испания и целия Латиноамерикански континент.

В съвременнта ни история това са безспорно започнлата в края на 70-те и началото на 80-те тодини на ХХ в. в Англия и САЩ неоконсервативна революция в системата на капитализма и “перестройката” на социализма в средата на 80-те години на ХХ в. в Съветския съюз и след това в страните на социализма от Източна Европа. И ако “перестройката”, както е известно, завърши като “катастройка”(Ал.Зиновиев), то “неоконсервативната революция” на западния капитализъм се разгърна като неолиберална вълна и за едно десетилетие заля почти цялата планета.

Защо започнаха тези “революции”, “перестройки”, а всъщност контрареволюции в системата на либералния капитализъм и държавния съветски социализъм? Защото в резултат от зададената от лидера на либералния капитализъм - САЩ надпревара във въоръженията със своя главен опонент, а по същество идеологически и политически противник и откровено враг- Съветския съюз, която ги доведе до абсурдни висоти като бяха създадени 67 000 ядрени бойни глави , които можеха да унищожат не само цивилизацията, но и всичко живо на Земята поне 50 пъти (Карл Сейган), те се оказаха с изчерпени икономически ресурси. По думите на големия американски футуролог Алвин Тофлер в края на 80-те години те приличаха на боксьори в състояние “гроги” и въпросът беше кой от тях ще падне преди другия, който ще се обяви за победител. Финалът на “Студената война”беше ознаменуван с разпада на Съветския съюз и приемането на Вашингтонския консенсус, т.е. на принципите на универсалния пазар в съответствие с идеологията на неолиберализма и демокрацията. Така практически провалът на контрареволюцията на държавния социализъм откри хоризонт за временната глобална победа на капиталистическата неолиберална контрареволюция, започнала като “неокносервативна революция”на стария развит капитализъм.

Но както е добре известно всеки финал, всеки резултат е завършващ момент от предшестващ процес на движение, на развитие. Кризата, изчерпвнето на ресурсите от провежданата дотогава политика в САЩ и Съветския съюз започнала почти веднага след края на Втората световна война надпревара във въоръженията вече осезаемо се чувстваше още в средата на 70-те години на ХХ в. В Съветския съюз тогава бяха направени плахи опити от А.Косигин за реформи, но вярната на идеологическите догми на ленинизма-сталинизма партократура ги задуши. Започна агонията с мимолетния геронтологичен парад (Брежнев, Андропов, Черненко), който ще се финализира с Горбачов и Елцин, които и щяха да доведат до края на системата, чиято партократура се оказа куха и негодна да види реалностите и възможностите за успешни реформи, които предлагаше научно-производствената и научно-технологичната революция в тези години.

Вместо да освободи инициативата на милионите граждани на Съветския съюз и Източно европейските страни чрез създаване на едно множество от равнопоставени форми на собственост в зависимост от обектите и мощностите, които да се съревновават в условията на свободен пазар, спазвайки определени наложени от закона правила и по такъв начин да социализира собствеността. И вместо да демократизира бюрократичните партократични структури чрез въвличане на широки слоеве от населението под различни форми в изработването и вземане на решения на различни нива на обществения живот и по такъв начин да социализира системата на организация и управление на обществените процеси комунистическата партократура или затегна държавното начало в икономиката и социалното управление или пък се хвана за остарелите и мъртво родени идеи на В.Ленин за НИП (НЭП-а) от началото на 20-те години при съвършено други условия, при съвършено друга база и обществена нагласа. По такъв начин, страхът от бъдещето и негодността на управляващия политически елит доведе до самоубийството на системата на държавния социализъм.

Но страхът от бъдещето беше главната причина, която мотивираше търсенията и решенията и в системата на капиталистическата икономика и общественото управление. Зад този страх стояха икономическите интереси на силите, които определяха политиката и решенията за това по какъв път да се върви , за да се съхранят тези интереси. Това, за съжаление го виждаме в повечето случаи на човешката история. Когато трябва да се направи смела и решителна крачка напред в непознатото бъдеще хората се обръщат назад и страхливо се хващат за познатите им образци от миналото. Или просто стопират, чакайки да премине “бурята”. Така изчерпал възможностите на “обществото на всеобщото благоденствие” в следвоенните години и хвърлен в надпреварата със света на социализма развития капитализъм започна да буксува. Силно укрепналите синдикати все по-категорично воюваха за правата на работниците. Социалдемократическите партии на Европа задаваха тон в “Източната политика”(В.Брандт, Ф. Митеран). Възможностите за “кражба на работно време” като едно от условията за нарастваща принадена стойност , както и експанзията в пространствата на “пробудените” след колониализма на Запада народи от т.нар. “Трети свят” силно намаляваха и все по-категорично на хоризонта на капитала се издигаше въпроса за неговото бъдеще. Няколкото разразили се икономически кризи в страните на развития капитализъм в първата половина на 70-те години на ХХ в., когато отпадна и златното покритие на наложения като резервна валута в годините на войната (1944) американски долар усилваха страха пред бъдещето. В тази ситуация силно се активизираха ThinkTank – овете на Републиканската партия , сред които водеща позиция зае HeritageFoundation. Именно от нея се роди идеята за необходимостта от “неоконсервативна революция” в моралните основи и принципите на капитализма като обществена система. И тук, като инструмент за решаване на проблемите на капиталистшческата икономика беше инкорпорирана в неоконсервативната “революционна” доктрина икономическата неолиберална теория на Чикакската школа на Милтън Фридман. “Монетаризмът” беше една определено маргинална теория в системата от теории на капитализма в тези години. Но тази маргинална теория, която проповядваше проста рецепта да се намали до минимум държавната регулация на пазара и да се урежат всички социални плащания и разходи на държавата и само се “контролира паричната маса”, първо приложи диктаторът Аугусто Пиночет в Чили след преврата през 1973 г. , а 1979 г. неговия пример последва “желязната леди” М. Тачър. Артистът, изпълняваш третостепенни каубойски роли Роналд Рейгън, в качеството на президент, не се поколеба да съживи по такъв начин капитализма на Америка, връщайки му образците на манчестърския капитализъм от епохата на неговия възход. Главният принцип на икономическите операции на освободения от държавните регулации свободен пазар трябваше да стане скоростта, а печалбата главната цел. Всичко трябваше да стане пазар на услуги – образование, здравеопазване, пенсионно осигуряване и т.н. Какви са тези глезотии на “социалната държава”? Затова не случайно първи жертви в този марш на възхода на неолибералната пазарна икономика станаха миньорите в Англия и авиодиспечерите в САЩ, чиито профсъюзи искаха да запазят статуса си в системата на английската и американската икономика. Така, като възраждаше принципите на социалдарвинизма на първоначалния капитализъм в една съвършено друга епоха, в която новите информационни, комуникационни и производствени технологии предлагаха прекрасни възможности за социализация на капитала и социализиране и възраждане на опразнената либерална демокрация с формите на участващата демокрация “неоконсервативната революция” на консервативните политически сили в Англия и САЩ фактически на дело беше контрареволюция.

По такъв начин, както държавният социализъм в Съветския съюз и зависимите политически от него страни на Източна Европа нема интелектуалната и политическа смелост и решителност да направи своята революция в система от реформи, а катастрофира чрез своята “перестройка”, която на дело се оказа контрареволюция и се хвърли в обятията на либералния капитализъм , така и сам либералният капитализъм осъществи своята контрареволюция под лозунгите на “неоконсервативната революция”. Но подменените революции и в едната, и в другата противостоящи обществени системи, които се бореха за доминация и определяне бъдещето на човечеството след краткия период на еуфория ги изправиха пред глухи улици, раждайки в самите тях чудовища.

И отново трябва да кажем, че както, макар и формално, либералният капитализъм под егидата на САЩ, се оказа победител в “Студената война”, така стана и в последващото десетилетие след нейния край. Защото именно в етапа, когато се изчерпи порива от неолибералните инжекции в старото тяло на капитала падналия в краката му идеологически противник му предостави свежа кръв и своето пространство за експанзия. На помощ на “Бога –Отец” и “Бога-Син” дойде “Бога-Дух”. Бяха вкарани в действие с пълна мощ Медиите на Капитала – CNN, DeutscheWelle, “Свободна Европа”, “Гласът на Америка”, към чийто хор се прибавиха и “либералните” медии в самите бивши страни на социализма, подхранвани от фондациите на Дж. Сорос и Ко , и които подготвиха неговото духовно-политическо срутване.. Информационните и комуникационни технологии на капитала поднасяха на събуденото за активен политически живот, но неориентирано и не знаещо нищо за реалностите зад “желязната завеса” населеине на бившите страни на социализма, което приемаше като откровения лозунгите за демокрация и свободен пазар, без да подозира, че зад тези “меки форми за въздействие” (Зб. Бжежински) вървяха неоколониалните интереси на оживилия се капитал.

Така, първото десетилетие след края на “Студената война” (90-те г. на ХХ в.) обявявано като десетилетие на глобализацията, интеграцията, демократизацията и т.н. беше десетилетие на неоколониалната експанзия на Запада в пространствата на Източна Европа и бившия Съветски съюз. Това беше десетилетие, в което за втори път САЩ се оказаха на върха на своето могъщество, което породи у тях илюзията за пълна доминация над човечеството в еднополярен, устроен по техните правила и изповядващ техните ценности свят.Но това беше и време, в което се видяха не само арогантността на американската външна политика и невежество, но и каквато и да е реална представа как да бъдат решавани надигащите се като вулкани глобални проблеми и опасности за човечеството и за самите САЩ. Водени от Триото (Светата Троица на Капитала) –Финансовия олигархат, ТНК (Транснационалните корпорации ) и Медиите към овладяване на нови пространства и ресурси САЩ не виждаха натрупващите се в самите тях проблеми, както и това, че “пробуденият” останал свят съвсем не иска да се преформатира по техен образец.

След еуфориите за настъпващия ХХІ век като век на PaxAmericana (Б.Клинтън) администрациите на Дж.У. Буш и Б. Обама продължиха по инерция да вярват, че този век действително настъпва под знамето на “неолибералния глобализъм”. Но още в началото на новото хилядолетие (11.09.2001) на тези илюзии беше нанесен удар от събудения предните десетилретия от самите САЩ свят на исляма. В различните си “отгледани” от ЦРУ бандитски структури на исляма –“Ал Кайда”, “Ислямска държава”, Джебхат ан Нусра” .”Боко харам” и десетки други светът на исляма заяви претенциите си за преформатиране на света в “Ислямски халифат” по пътя на глобалния тероризъм. Колкото и несистемна, не единна и аморфна беше тази заявка тя положи началото на една друга тенденция, която иска да формира бъдещата световна история.

И пак, в това първо десетилетие на новото хилядолетие “съсредоточавалата се в себе си Русия” (Ал. Горчаков) след позора на епохата на Горбачов-Елцин твърдо заяви своето право да върви по собствен път, съхранявайки своята културна и национална идентичност ,отстоявайки своите държавни и геополитически интереси ( Мюнхен, 2007, В. Путин). Веднага след нея плътно застана възхождащият дотогава мълчаливо Китай. Следващото десетилетие беше време на организиране около тях на нови международни структури – ЕврАИС (Евразийския икономически съюз), БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Ю. Африка), ШОС ( Шанхайската организация за сътрудничество). Определено се очерта третата голяма тенденция/вариант за развитието на човечеството в настъпващите десетилетия – наричана най-общо тендецията на умерения консерватизъм, който снема в себе си и идеите и принципите на патриотизма, на умерения национализъм.

По такъв начин срещу линията на неолибералния глобализъм, която Триото на американския капитал, макар и под други форми при президента Д.Тръмп, следва се възправиха другите две линии/тенденции: на ислямския халифат и на умерения консерватизъм. В същото време през тези тодини на новото хилядолетие и век с особена сила и мащаби се изправиха подготвените от предните десетилетия в резултат от алчната и безогладна политика на капитала дисбаланс на климата, пораждащ мощни катаклизми и мигрантската вълна, породена от военните конфликти и бедността в страните от Азия, Латинска Америка и Африка.

Всички тези фактори действат не самостойно, а взаимодействайки си като по този начин в своята синергия пораждат мощни ефекти, някои от които могат да станат катастрофални за човешката цивилизация, а противостоейки си погасяват в някаква степен своята мощ , удължавайки агонията й.

Всеки случай този Път на човешката история , в който народите са се ръководели от принципите на свободата и дълга в разбиранията на своите правители и който път е осеян с милиарди жертви и страдания на човечеството днес определено го води към гибел. И този факт в различните му измерения се осъзнава от всеки образован и мислещ човек на планетата Земя. Въпросът днес е “Защо се стигна до тук и има ли спасение за човешкия род и цивилизация?”

Факт е, че един от големите и категорични резултати от разгърналата се през последните десетилетия върху основата на информационните, комуникационните и военно-космически гехнологии е непознатата за предишните епохи компресия на времето и пространството на Земята.Но компресията на времето се проявява не само в непознатата динамика и бързо протичане на всички социални дейности, но и в актуализиране на началата на човешката история. В много случаи древното минало на много народи става актуално.Така наред с модерността вече виждаме събудени както принципите на световните религии, така и инстинктите на племената и етносите от древната им история. В някои случаи те започват да задават тон в хаоса на отношенията между народите и държавите днес. Всъщност, те никога не са заспивали, а само са били прикривани зад фасадата на различни “нови” и псевдонови идеологии. И това не е случайно, защото това е “коренът”, началото, социоантропогенетичната структура, от която израства определена цивилизация. Така че, ако искаме да разберем главният мотив, който е движил и движи народите, организирани в държави в тяхното историческо движение и експанзия в пространствата на Земята трябва да се върнем към тези начала.И тук безспорно отговорът ни го дава геният на Платон. Политиката на държавите в неговата епоха, а за съжаление и до днес, се ръководи от такива биологически фактори като апетита и желанията (по същество изразявани с първосигналното мислене) и за това Платон смята, че правилната политика трябва да се контролира от разума. А въплъщение на разума са философите и те са тези, които трябва да управляват идеалната държава според Платон. Уви, в почти всички епохи държавите са ръководели не високоентелигентни особи, а обратното, но за сметка на това характеризиращи се с неудържими желания за власт и господство. При това не само над своите съплеменници, но и над по-голям брой народи.

И ако погледнем зад захаросаните текстове на учебниците по история ще видим, че не добро, свобода и благоденствие на народите са носели завоевателите, а грабежи, насилия, пожари, разрушения и убийства. И мотивите на тяхната експанзия съвсем не са били опознаване на света, на други народи и култури, защита на гроба Господен или потвърждение на истините на науката, а грубият интерес да забогатеят. И това важи и за Кръстоносните походи, и за експедициите на Христофор Колумб, Васко да Гама, Фернандо Магелан. Да не говорим за завоеванията на Рим, на Арабския халифат, на монголците на Чингис хан, на тюрките и турците-османци до ХV в., а след това колониалната експанция на британците, французите, холандците, испанците, португалците. Каква култура са носели на ацтеките малограмотния Ернандо Кортес и на инките неграмотния Франциско Писаро? Каква култура е носел на народите от Азия до Европа неграмотния изверг Тимур ланг или Селим жестоки избил своите 40 сина, за да запази короната и да я предостави на най-негодния, влязъл в историята като Сюлейман Великолепни, по който българските баби ръсят сълзи от турските сериали? За да стигнем до ХХ в., когато след двата катастрофални за Европа катаклизма на двете световни войни хегемонията на Британската империя беше постепенно подменена от хегемонията на тяхната бивша колония САЩ. И навсякъде тази алчност, този огромен ненаситен апетит да се грабят зависимите народи и да се заставят да приемат техните ценности, техните правила на организация и управление, назовавани либерална демокрация. Така всъщност след раждането на капитализма не свободата, справедливостта и солидарността движеха историята, а именно експанзията на алчноста, ненаситния апетит на британско-европейския-американския капитализъм, казано накратко капитализма на Запада.

Но както ни показва истинската, а не подменената в зависимост от едни или други завоеватели, диктатори, “господари на света” история, всяка експанзия , всяка алчност и претенция за световно господство е стигала до своя предел, до своя край. Бедата е, че краят на такива претенденти за световно господство е пораждал катаклизъм в голяма част от пространствата на Земята. Днес, в условията на силно интегрираната световна система при наличието на оръжията за масово поразяване, този край на последния претендент за световна хегемония може да се окаже катастрофален за цялото човечество. .

Хипотезите, изграждани върху множество артефакти от “Забранената археология” ( ForbiddenArcheology”.MichaelCremoandRichardThomson ), говорят с висока степен на достоверност за съществували преди съвременната цивилизация на човечеството на други древни и високоразвити цивилизации, загинали или поради страшни природни катаклизми или самоунищожили се. Така че оптимизмът на днешните претенденти, които първи и единствени досега използваха оръжията за масово поразяване (1945- Хирошима и Нагазаки) и са готови да унищожат цял един народ –Северна Корея -2017 (Речта на Д.Тръмп пред 72-та Сесия на ООН), за да поставят в зависимост целия свят е оптимизъм на луди и показва най-страшната и реална опасност от самоубийство на цивилизацията. И ако все пак страхът от възмездие ги възпира, както това беше в годините на “Студената война”, то следваната икономическа политика и стратегия на изчерпване на природните ресурси и замърсяване на околната среда, довели до климатичния дисбаланс, неминуемо ще предизвика екологическия колапс на планетта и гибелта на човешкия род.

Зловещият призрак на гибелта в резултат от една ІІІ-та (ядрена) и последна световна война или агония и пак гибел от екологичния колапс вече години витае в публичната атмосфера на развитите общества, така както е било в навечерието на І-та и ІІ.-та световни войни. Но ако тогава е имало надежди за спасение чрез неутралитет, то сега няма никакви илюзии за никой народ.

И все пак има ли надежда за спасение? Има! Тя е в смяната на Парадигмата -духа на основните идеи и принципи, задавали и задаващи тон в досегашната история, която нова парадигма да утвърди принципите на действително Устойчивото развитие на всички народи и региони на планетата; Тя е в създаването на нови институции и организации на международните отношения, на света, начиная от ООН, които да работят за народите, а не да са инструмент на САЩ; Тя е в утвърждаването на нови финансови инструменти за регулиране на световната икономика. (Така както беше направено с мерките за растояние, тежест, температура и т.н. в края на ХІХ и началото на ХХ в.). Утвърждаване на единна световна парична единица (world, welt, мир, свят и т.н.), която да замени американския долар, осигурил досегашното икономическо господство на САЩ; Тази надежда е свързана с възхода на нов лидер, а не претендент за хегемон на човечеството.

Финалният въпрос на този анализ е текат ли процесите, които ще укрепят надеждата и има ли такава държава-цивилизация, която да поеме като лидер спасението на човечеството и открие нови хоризонти пред него?


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели