Можеш ли да накараш бивол да полети?

/Поглед.инфо/ (Размисли на глас върху детските спомени на героя, прочетеното тогава и днешните ни социално-политически реалности)

Зала № 63 на Университета беше пълна. Едва на последните редове можеше да се намери някое свободно място по средата. Присъстващите преподаватели и студенти от няколко различни специалности на факултета бяха дошли на семинара на катедра “Политическа психология” заинтригувани от темата “Можеш ли да накараш бивол да полети?”, по която като основен докладчик беше заявен проф. П. Гамов Професорът от няколко години вече минал 70-те беше пенсионер, но редовно участваше в семинарите и дискусиите, организирани от катедрата. Като дискутант беше обявен сегашния ръководител на катедрата проф. Ст. Ненов.

Ето, малко преди 16 часа на този топъл майски следобяд в препълнената зала влезе и проф. Гамов и като махна с ръка на внимателно гледащите го се отправи към трибуната, където вече го очакваше проф. Ненов. Поздравиха се и той седна на единия от двата стола пред масичката до трибуната. А там вече застана десетина години по-младия от него ръководител на катедрата, който като намести очилата си с лявата ръка обяви:

- Колеги, докладчикът е вече при нас и можем да започнем нашия семинар по обявената тема, която определено ви е заинтригувала с формулировката, както и с краткия обяснителен подтекст, който ни дава възможност, без да се осланяме изцяло върху конструкциите и схемите на Фройд, Юнг, Фром, Маслоу, Рубинщайн, Райса Л. Берг и другите авторитети на психоанализата, дълбинната психология и по-модерните прочити на човешката психика от политическата психология да разсъждаваме на глас за нашите български реалности днес в рамките на този семинар. И така, давам думата на нашия обичан ветеран да сподели своите размисли върху някои негови детски спомени, какви не знам, асоциирани с прочетеното тогава и асоциацията с днешните ни политически реалности.

Сега вече на трибуната застана проф. Гамов. Макар и минал 70-те той беше запазил стройната си фигура, както го бяха запомнили колегите му от преди десетилетия. Той извади от джоба на сакото си лист и като го отвори пред себе си погледна към залата. Първите редове виждаха добре не само синьо-сивите му очи и бръчките около очите, но и един леко избледнял белег на лявата му буза с формата на подкова. Възрожденските му посивели мустаци ги караха да го свързавт във въображението си със знаменитите професори още в епохата преди той да е бил роден. Като се леко усмихна той започна:

-Уважаеми, скъпи мои колеги, няма да скрия, че въпреки че съм изнасял хиляди лекции и съм говорил пред какви ли не събрания и форуми аз се вълнувам, както съм се вълнувал всякога. За младите колеги сигурно е интересно да чуят, че като студент имах интереси и към ораторското изкуство и не случайно исках да приличам на най-обичаните ми професори, които говореха красиво...

- И умно- допълни проф. Ненов, който гледаше с топлота своя по-стар колега, от когото се беше учил преди години.

- Точно, и умно. – кимна проф. Гамов – Помня от онези години мнението на древен оратор, което после повтаря генерал де Гол, че говоренето е като храненето. Когато четеш готови текстове и не вдигаш глава от листовете все едно, че поднасяш на аудиторията студено и престояло ядене, а когато говориш и гледаш залата и слушащите, те ти ги угощаваш с вкусно и топло ястие.В живия цялостен контакт чрез словото се срещат душите. Но това е за формата на нашето общуване. Тя е особено важна, още повече когато става дума за човешката психика като реакция, преживяване на политически явления, Помните определеинето на Аристотел за човека като “зоо политикон”. Това е нещо много повече от преживяване на поведението, на изявленията, на глупостта на различни хора на властта, на различни корумпирани особи, които постоянно се борят срещу корупцията, а тя залива обществото ни и ние сме една от най-корумпираните страни на Европейския съюз.

- И няма никакви наказани, никакви осъдени политици, въпреки много публични факти. А масата на народа поговори, поговори ден два и не реагира на заключенията на съда и оправдателните присъди “поради липса на доказателства от престъпен характер”- обади си замръководителя на катедрата доц. Е. Панова.

-Колеги, това е един много сложен комплекс от действащи в синергия различни фактори, различни причини както от исторически напластявания, интерпретирани по различен начин от политическите идеологии, които народът ни през вековете, особено в новата ни история е бил принуден да приема като последната истина и морален образец, така и от реалностите ни днес, когато отново е принуден да се бори да оцелява. –професорът погледна листа пред себе си и продължи- Точно затова избрах такава формулировка на темата. Вероятно още мнозина от вас не разбират защо трябва да караш бивола да лети.

- И защо? Какво се крие зад бивола? – от различни мяста на залата се чу този въпрос.

- Ще започна отговора си с напомняне на атмосферата в първите месеци и години на промяната, когато и най-младите колеги са били деца, но имат някакви впечатления и спомени, а другите колеги като зрели хора са наблюдавали ставащото и са се опитвали да си го обяснят. – професорът гледаше колегите си не като публика, а като събеседници и те чувстваха това. Мнозина кимнаха с глава, а някои даже споделиха първия изплувал в съзнанието им спомен.

-Да, то беше невероятна еуфория, очакване на промяна, желание и готовност за промяна.- подхвърли седящият до масичката ръководител на катедрата проф. Ненов.

- А аз водих и децата и не само гледахме, но и участвахме в митингите. Даже веднъж аз говорих пред “Александър Невски”- допълни и доц. Е. Панова.

-А колеги, също знаете и наблюдавате и констатирате нещо съвсем друго само за по-малко от едно десетилетие- продължи професор Гамов- Е вярно, както и да го интерпретираме събиитята през януари 97-ма бяха изкуствен епизод в настъпващата вече апатия, която през последните години, независимо от циркаджийството на протестърите е поразителна.

- Да, г-н професоре- обади се и един от студентите Иван, - преди време във фейса някои поде инициатива за протестен митинг и в мрежата организаторите вече сочеха над няколко хиляди желаещи да участват. Но когато отидох на пл. “Александър Батемберг” там се събраха по-малко от сто човека, а митинга беше обкръжен от над две хиляди полицаи.

- А вие какво искате от един обеднял и оскотял в голямата си маса народ, който не само е оглупял от зомбиране и манипулиране, но и се е обезверил за всичко.- младият д-р Ф. Козовски беше станал прав и нервно викаше към трибуната, на която старият професор чакаше да се изкажат и когато направиха забележка на доктора той продължи:

-Ето това явление е наблюдавал преди десетилетия още в епохата от тридесетте на миналия век нашия голям и за съжаление днес почти забравен писател Людмил Стоянов и в една от статиите си беше сравнил българския народ с бивол, който в горещо лято е легнал в някаква локва и въпреки, че го хапят всякакви пиявици и гадове, въпреки, че е гладен предпочита да лежи в калта и няма сила, пише писателят, която да го размърда, да го вдигне.

-Да, силен образ и в много отношения верен- каза професор Ненов.

-А един ваш колега от студентските години, господин професоре, проявил се много активно в първите години на промените в своята книга “Голямата промяна” пък сравнява българина с охлюва, който се крие в черупката си като си въобразява, че се е спасил и чака благоприятно време, за да изпълзи- допълни пак доцент Панова.

Без да реагира на репликите на колегите си професор Гамов продължи- Когато обаче аз прочетох този текст от Людмил Стоянов в горните класове на гимназията вече имах опита от два случая в детството ми именно с бивол, биволица. Също много бях чел и размишлявал върху психиката на българите по време на Априлското въстание, според разказаното от Захарий Стоянов, а също поведението на същите тези българи на Шипка и Шейново само след година, а после при Одрин и Бунар Хисар през Балканската война по разказаното от Антон Страшимиров в “Нашия народ”.

-Да, колеги, хубаво е да прочетете наред със Захария и Йовков и Антон и Димитър Страшимирови, които познават дълбинните пластове на душата на българина в особени, екстремни ситуации .- отново се включи професор Ненов, - но, слушаме ви скъпи професоре за вашите спомени от детството с биволицата, както казахте, а също и размислите ви тогава и сега върху Захарий и Антон Страшимиров.

- И двата случая, за които ще разкажа сега и ще ги анализирам в светлината на видяното и предаденото ни от Захарий и от Антон Страшимиров за българите станаха през лятото на далечната вече 1952 година. Тогава нямах още 10 години. Само преди месец бях загубил по-големия си и единствен брат при трагични обстоятелства и вече ходех сам да пася нашата млада биволица. Винаги с нас беше и кучето ни Лиско – строен черен мелез между овчарка и ловджийски сетер. Лятото беше горещо, а тъй като тогава имаше много животни и на ТКЗС и на частни стопани по хълмовете на родното ми село и на “Лъката” почти нямаше трева. Почти нямаше трева и на хълма, откъдето на север започваше акациева гора, а на юг се простираха нивите на “Равнището”, където бяха засяли стопанска фия. Това е силна фуражна култура. Като се огледах и видях, че няма никой аз пуснах своята биволица да се нахрани от тази фия. Трябва да отбележа, че тя беше стройно и интелигентно животно и вероятно чувстваше моята напрегнатост и пасеше само в самия край на нивата. Може би след половин час от акациевата горичка излезе чичо Илия Т. с пушка и едно голямо рунтаво куче. Беше известен като един от най-грубите и безкомпромисни пъдари на ТКЗС-то. Като го видях аз бързо накарах биволицата, която наричахме “Галка”, да отстъпи от края на нивата с фия, повтаряйки, че тя току-що е влязла. Пъдарят обаче грозно се засмя и каза:”Късно е, аз те гледам от половин час. Хайде тръгвайте в общината!” Това означаваше да ни затворят и да глобят “солено” баща ми. Продължавах да повтарям, че това е било само за минута и да се моля. В това време кучетата се сдавиха. Биволицата наблюдаваше напрегнато ту пъдаря, ту мен, ту борещите се кучета. В един момент, когато онзи пес повали “Лиско” и го притисна тя не издържа и като разтърси главата си бурно грабна песа на пъдаря на рогата си и го хвърли зад себе си. Този изскимтя потрошен и сега вече “Лиско” се вкопчи в гърлото му. Пъдарят започна да грещи и да вика да махна кучето си като свали пушката да стреля. В този миг аз бутнах биволицата и само й казах:”Хайде, Галке!”И това тежко животно се понесе с невероятна скорост към селото, към къщи. Едва смогвах да тичам след нея. Чух само, че пъдарят изкрещя:”Стой, ще стрелям!” и стреля глупакът му с глупак. Но само след минути ние бяхме в къщи. Дотича и Лиско.Бяхме силно уплашени, но и щастливи, че успяхме живи да се измъкнем от тази опасност. Едва след години аз щях да се връщам към този и другия случай, за който сега ще ви разкажа и да се питам познаваме ли ние добре психиката, душите на нашите по-нисши ., според еволюцията, братя. Познаваме ли ние дълбинните пластове на тяхното възприятие на света, на нещата, на нас хората, което се издига над инстинктите им...

-Да, удивително, познаваме ли ние онова, което ни прави всички деца на живота? – професор Ненов гледаше аудиторията, всъщност питаше и себе си.

- Удивителен е и другия случай, който стана може би в края на същия или другия месец на това лято....По време на лятна гърмотевична буря аз вместо да остана с другите пастири реших да тръгна към село. Водата се лееше като маса. Вървях след биволицата и кучето по тесния път между хълма, от който бурно течаха порои и с рев се вливаха в реката. Почти непрекъснато тази водна маса се прорязващше от светкавици, последвани от оглушителни трясъци. Вероятно не само аз бях в някакво ненормално състояние, но и двете ми животни силно стресирани. За миг спрях под една черница, над която се издигаше топола. В средващия миг силен блясък ме ослепи и паднах. Светкавица беше ударила върха на тополата. Скочих и побятнах след уплашената биволица. Не виждах какво правеше кучето. Само след минута попаднах пред два мощни пороя. Несъзнателно влязох в първия и ведната бях пометен в реката. Секунди, в които инстинктите са ме водели и след като не успях да се хвана за нищо заливан от мътните вълни се опитах да плувам към другия бряг. В това време гледам до мен биволицата, която за секунди обърна глава към мен. Сякаш ми казваше: “Хвани се за мен и плувай!”Инстинктивно напипах опашката й. Сега вече имах някаква опора. Не можах да преценявам нищо, но само след минути биволицата стигна другия бряг и пое нагоре. Аз продължавах да се държа за опашката и изпълзях от тази ад на вода и кал. Паднах на брега върху някакви бурени и треви. Опитвах се да изляза от вцепеняващия ужас на станалото, да се събера и да реша какво да правя по-нататък.Дъждът беше спрял. В това време гледам биволицата се навела над мен и ме гледа с големите си черни очи. Заплаках. Погалих я по главата и като станах тръгнахме към дома....

Залата зашумя. Преподаватели и студенти коментираха чутото и всеки търсеше своя отговор, а професорът като хвана лицето си след минута продължи:

-И до сега не мога да си обясня как биволицата се оказа до мен в реката, защото доколкото си спомням преди да вляза в първия голям порой тя вече беше преминала и през втория по-малък. Какъв инстинкт беше я задвижил... явно не инстинктите на Фройд, нито пък някакви архитипове на Юнг, нито чисто социалните мотиви на Ерих Фром. Може би тук повече биха ни помогнали онези линии в генно-културната еволюция, които се проявяват най-релефно при човека и за които пише Раиса Лвовна Берг, но които са заложени изначално в живите същества. Но вероятно много, много дълбинни и пробуждащи се само в екстремни ситуации. Такива екстремни ситуации в нашата нова история са описани в защитата на прохода Шипка от българските опълченци и руските и белоруските солдати, а също сражението при Шейново същата тази 1877 година описано от Антон Страшимиров. И то е първият поразил командването на руската армия взрив на пасионарността, която анализира след години Лев Гумильов, като бестрашие и готовност за саможертва в името на делото, на другарите, на народа. След няколкото неуспешни атаки на руски хусари и улани под поразяващия огън на турската артилерия на армията на Вейсал паша командващия частите на отряда на генерал М.Д.Скобелев вдига няколкото дружини български опълченци. С непознат устрем и смразяващ рев българите прелитат над окопите на уланите и хусарите и връхлитат върху неочаквалите това редици на турците, които в ужас започват да бягат.

-За съжаление ние малко знаем за тези взривове на българския дух, които са взривове на подсъзнателни пластове на психиката на българите. – отбеляза проф. Ненов.

- Колеги, - продължи проф. Гамов – искам само да напомня и ситуациите при Бунар Хисар октомври 1912 г. и Одрин март 1913 г. описани от Антон Страшимиров и разказани от един от моите деди. При Бунар Хисар Преславският полк в състав всичко от около 1500-1600 бойци е изправен срещу дивизията на Мухтар паша ,около 16 000 души, т.е. един срещу десет. Въпреки всичко Преславци атакуват с познатия боен вик:”Напред на нож!”Но неочаквано турците ги срещат с ураганен шрапнелен огън. Падат много убити. Момчетата трепват и тръгват назад. Няколко стотин метра отзад са били резервите и санитарните части. Резервите или запасняците около 400 човека Страшимиров нарича “старчоците”, защото били по на 40-50 години. Отстъпващите и бягащи млади бойци ги срещат именно тези “старчоци”. Те започват да ги спират и да викат: “Къде бре деца, назад! Зад нас са нашите майки и сестри, зад нас е България!” А после те сами тръгват напред и викат:”Напред деца, напред! Или искате пак да бъдем роби? Напред, деца, напред!” И става чудото- целият полк от уплашени и окървавени млади хора тръгва в яростна атака срещу десеткратно превъзхождащият ги противник и с “Тамерлановски рев” и страховито “Ура-а! се хвърля в масата на тръгналите да ги пресладват турци. Сега вече турците са обхванати от ужас и бягат безразборно кой където види. Велика победа на българския дух!

След последните думи от този разказ на професора в аудиторията настъпи тишина, в която само се чуваха тихи подсмърчания. Мнозина бършеха сълзите си, а лицата им бяха бледи и озарени от онзи пламък на духа на дедите им, който е предизвиквал бурния огън на техните души. Старият професор продължи:

-Още съвсем накратко и за Одрин, както ми е разказвал дядо Иван, чичо на моя баща, подофицер, картечар в трите войни от 12-та до 18-та, след което ще имате възможност да чуете моите заключения и мнението на проф. Ненов.Е така, дядо Иван ми разказва пак в онези години на моето детство, че след като 9-та Плевенска пехотна дивизия, в състава на ІІ армия, ръководена от генерал Никола Иванов е държала източния фронт на обсадената Одринска крепост и няколко пъти отразява опити на турския гарнизон да пробие обсадата през есента и зимата на 1912/1913 г.най-после Фердинанд и командването .дава съгласие на атаката на крепостта, която започва ва 11 март след полунощ. След два часа мощна артилерийска канонада, при която българите прилагат нова тактика на вълните, към телените заграждания се устремяват сапрьорите и започват да режат телта. Само час след това обаче в атака е хвърлена цялата дивизия, която в снега

и калта се понася към загражденията с мощно цепещо ноща “Ура!”.Дядо Иван, който заедно с друг войник са били на тежките картечници “Максим”, които са около 200 кг разказва, че понесени в този ураган те с партньора си Първанов летят. Но когато стигат до телените заграждения виждат, че сапьорите са прерязали две линии, но третата и четвъртата не са успели и върху телта лягат първите дотичали там бойци, а другите преминават през тях като по мостове. Ревове, плач, кръв, сняг и кал всичко е било примесено в тези минути на върховно напрежение, в което те не са мислели за живота си, а само как по-бързо да влязат в турските окопи и там да унищожат врага. Било е невероятно изригване на народната душа, водена от идеята, че трябва да победят и да открият пътя на свободата на своите братя от поробена все още от Османска Турция Тракия. Когато дядо Иван разказваше това той вадеше голяма домашно изтъкана кърпа и бършеше течащите като порои сълзи. – професор Гамов спря и като се обърна с гръб към залата започна да бърше сълзите си.

Залата мълчеше. Всички бяха като вцепенени, представяха си сцената на тази невероятна битка и победа.

- За съжаление знаете историята и как всичко това завършва. От мегаамбициите на Фердинанд и глупостта и сервилността на управляващите политици победите на българския войник, победите на духа и волята на народа са проиграни, за да дойдат националните катастрофи. – завърши с тих глас професор Гамов.

- Колеги, имате думата за въпроси или да помолим професора да даде своите заключения и тогава и аз да кажа своето мнение по тази тема.- каза ръководещият семинара проф. Ненов. И след като залата не възрази професор Гамов продължи:

- Колеги, виждате, че към разказаните съвсем накратко случаи не можем да приложим схемите на фаворизираните авторитети по въпросите на човешката психика, човешкото съзнание. Тук ставаше дума за прояви на пасионарността. Нито грам фройдистка сексуалност, нито някакви културни архитипове. Тук стваше дума за изригване на могъщата енергия на душите, на психиката на народа ни в името на победата, в името на свободата на поробените още братя. И желание за мъст, за възвръщане на поруганото достойнство на бащите и дедите. Тук според мен виждаме действието на двата универсални принципа на Еволюцията и Историята – на Дълга и Свободата. В цялата предшества Историята Еволюция те действат като Антропен и Космологичен принцип. Това е, което мога да кажа. Така че, когато докоснеш тези струни на душата, на психиката на живото същество, в случая на човека българин и той може да прави чудеса и биволът може да полети.

-Да, професор Гамов, ние знаем вашите възгледи и без да претендирам за каквото и да е опониране на казаното от вас, -каза професор Ненов- мисля, че можем да говорим в духа на вашите идеи за ролята на генно-културните кодове като въплъщение на антропния и космологичния принципи, вече като принципи на дълга и свободата реализирани в множество варианти в зависимост от въздействието на множеството фактори, които съпътстват процеса на освобождението на човешкия дух. За мен е повече от категорично ясно, че както примерите с биволицата от вашето детство говорят за единството на всичко живо с човека, постигано в определени ситуации, когато определените струни на психиката влизат в синхрон, така и проявите на пасионарност са показател за постигането на синхрон, хармония между струните на душите, съзнанието на хората от един етнос, народ, религия, култура и т.н. Това трябва да се анализира, но за съжаление изследванията вървят в други плоскости.

- Да, професор Ненов, ако ми разрешите да заключа, -доц. Е. Панова беше станала и като се обърна към залата продължи- необходими са повече от всякога изследвания в тази посока, в която ни въведоха размислите на глас на професор Гамов. Днес повече от всякога нашият народ ,да и човечеството като цяло, се нуждае от намиране на фактора, който да покаже единството на струните на психиката, на душите ни пред огромните опасности, които ни заплашват – тероризъм, климатични промени, бедност и деградация. Ние се нуждаем от разбиране на връзката , на единството ни с Началото, с Твореца. За съжаление не само политиците не разбират това, но не го разбрат и водачите на църквите, а и много от хората на науката. Затова нека да благодарим на професор Гамов, че ни накара да мислим в тази посока, защото действително пред нас стои изпитанието да накараме “биволът да полети”, народите да осъзнаят опасностите и да се обединят.- завърши доц. Е. Панова.

Залата ръкопляскаше, мислейки върху историята, чутото и размислите на трима от водещите учени на Университета по политпсихология...