Ще се състои ли новата “неоконсервативна революция” на Доналд Тръмп или ...?

/Поглед.инфо/ На 19 декември “Колегията на избирателите” с 304 гласа потвърди избора на 45-тия президент на САЩ Доналд Тръмп, със само двама отказали се под огромния натиск, но не за Х. Клинтън, а за други републиканци, докато за самата Х. Клинтън се отказаха пет от “избирателите й”. Така със скрибуцане на архаичната си избирателна система най-мощната все още икономически демокрация на съвременността, опитваща се вече четвърт век да преформатира света по свой образ и подобие, утвърди своя 45-ти Президент. Инагурацията на 20-ти Януари 2017 г., за която той призовава своите привърженици да направят рекорд, ще бъде следващата, по-скоро формална стъпка, след която Д. Тръмп ще започне практическата политика, заявена в предизборния период и с нестандартните си ходове помела стратегията на статуквото на американския истеблишмент от десетилетия насам.

Но преди още да е встъпил в длъжност Д. Тръмп, сериозните политически и геополитически анализатори, както в самите САЩ, Европа, Русия, Китай и останалия свят, които съвсем не са толкова много, не могат да не поставят въпроса ще успее ли той да проведе своята нова “неоконсервативна революция”? При това в условията на яростната съпротива на дежурните в публичните медии псевдоанализатори, които завързани за колесниците на клана Клинтън, Сорос и ЦРУ “работеха” за победата на Х. Клинтън, която трябваше да продължи геостратегията на неолибералния глобализъм и които сега ще продължат да работят, но вече срещу Д.Тръмп.

Но коя беше “неоконсервативната революция”, която иска да продължи Д.Тръмп, възстановявайки нейния автентичен дух?

Както по-възрастните читатели си спомнят, а по-младите могат да прочетат, “неоконсервативната революция” започна в края на 70-те години на ХХ в. главно от теоретиците и идеолозите на републиканската партия в САЩ – организирани около “Херитидж фаундейшън” и др. и Партията на консерваторите във Великобритания. Това беше революция, която се опита да оживи навлезлия в поредната криза развит капитализъм чрез връщане към фундаменталните морални християнски ценности, намаляване на данъците, стимулиране на личната инициатива чрез нисколихвени кредити и главно, намаляване на ролята на държавата и освобождаване на пазара като главен регулатор на икономическата динамика.Трябваше да се орежат прекалено раздутите, под влияние на примера на “реалния социализъм” и в духа на “държавата на всеобщото благоденстве”, социални програми. Не случайно в онези години, бащата на американския мениджмънт Питър Дракер писа, че и в САЩ е изграден “социализъм”. Затова не случайно “сърцето”, “моторът” на тази “неоконсервативна революция”, опитваща се да върне капитализма към класическите му “манчестърски форми”, се оказа икономическата теория на монетаризма създадена от Чикагската школа на М. Фридман. Първото, при това успешно, експериментиране с тази теория, беше направено в Чили от диктатора А. Пиночет след преврата от 1973 г.

Но, “неоконсервативната революция”, която влезе в историята на капитализма и света като “Рейганомика” и “Тачъризъм” като опит да съхрани фундаменталните християнски морални ценности и да даде нов импулс на духа на капитализма в променената от новите информационни и комуникационни технологии система от обществени отношения в самите страни на капитализма фактически се опита да съчетае “несъчетаемото”, да съедини в едно цяло установените в относително стабилна система фундаментални морални християнски ценности в епохата на националния капитализъм и националната държава с неговия експанзионистичен дух, който за да живее, трябва непрекъснато да се разраства като преодолява пространствените и времеви граници и ограничения. По същество, идеолозите на “неоконсервативната революция” се опитаха да съхранят рушащите се под ударите на новите информационни и комуникационни технологии морални ценности на стария “национален” капитализъм, освобождавайки духа на капитала, който се задушаваше в ограничените пространства на националните държави.

По такъв начин, “неоконсервативната революция” вместо да освободи цялата система от обществени отношения на капитализма в съответствие с огромните възможности, които предлагаха родените от научно-технологичната и производствена революция от 70-те и 80-те години на ХХ в. освободи стария дух на капитала, който иска непрекъснато да расте, да трупа печалба след печалба, да подчинява всичко на своята ненаситна финансова лакомия. Монетаризмът беше дал “простите рецепти”- “по-малко държава”, “повече пазар”. Нещо повече, пазарът без всякакви ограничения, т.е. “свободният пазар” стана лозунгът на пръкналите се на вълната на “неоконсервативната революция” – “неолиберали”. При това, “свободният без граници пазар” стана инструментът за прилагането на тези рецепти, чрез които парите от средство за реализиране на моралните и други ценности много бързо станаха главната ценност. Така обявена като революция на ценностите “неоконсервативната революция” се оказа неолиберална революция, която отстрани държавните ограничения и бариери пред капитала. Това оживи обаче само за кратко стария или “зрелия капитализъм”(Ю. Хабермас) в ограничените пространства на Запада в десетилетието на 80-те години на ХХ в.

Но както добре помнят читателите от зрялото и средното поколение именно през 80-те години на ХХ в. навлязлия в криза и изоставащ в технологиите държавен социализъм на Съветския съюз и страните от Източна Европа също започна някакви опити за реформи, които последният генерален секретар на КПСС и последен президент на СССР М. Горбачов обяви за “перестройка”. Идейният заряд обаче задаваха не идеи обърнати към бъдещето, които да разгърнат свободната инициатива и да демократизират системата от отношения на тези общества, а обърканите идеи на В.Ленин от началото на 20-те години на ХХ в. Т.е. не напред, а отново назад. При това и тук призивът беше “по-малко държава”. В последна сметка за една петилетка, в която комунистическата номенклатура на СССР и Източноевропейските страни показа пълната си негодност да направи необходимите реформи и в съответствие с автентичните принципи на марксизма, в които се кълнеше, да демократизира, да динамизира и социализира т.нар. “социалистически общества” завърши започнатата “перестройка” като “катастройка”(А. Зиновиев) и падна в обятията на либералния, зареден вече с идеологията на неолиберализма стар капитализъм. Така поради глупостта и предателството на комунистическата върхушка в СССР и страните от Източна Европа беше погребан социалистическия проект в Европа като другия вариант на историята. Остана Китай, Виетнам и Куба на Ф. Кастро.

По такъв начин победата на капитализма на Запада в Студената война, подарена им от кухата и продажна комунистическа номеклатура освободи нови пространства за възхода на неолиберализирания капитализъм под лозунгите на сугестираните маси от бившите социалистически страни за демокрация и свободен пазар. Започнала беше епохата на Неолибералния глобализъм, чийто мотор беше именно “освободеният” финансов капитал...

За изминалите четвърт век и повече за мнозина стана ясно, че всъщност “демократизацията” в съответствие с принципите на неолибералния глобализъм беше форма на нов колониализъм от страна на Запада и главно от неговия Финансов, Транснационален икономически и Медиен олигархат. С унищожена индустрия, енергийни системи и селско стопанство бившите социалистически източноевропейски страни станаха пространство за пазар на второсортните стоки на Запада, а политическите им и властови структури –терен за псевдодемокрация и разгул на мафиотизираните представители на последните ешалони на бившата власт. Антиутопията “1984” на Дж. Оруел бледнееше с реалностите на тези общества. Тук безспорно България беше лидер и не случайно от 16-та държава в Европа през 1988 г. далече преди Полша, Унгария, Румъния, Сърбия и т.н. за тези 26 години тя се озова на последно място с министър-председател един бивш пожарникар, с тъмно минало и хвалещ се в началото на своя политически възход преди 15 години, че е прочел само една книга “Винету”(???)

В зоната на безвъзвратната гибел под валяка на неолибералния глобализъм първа се опомни Русия и след позора на Елциновия период през 90-те години на ХХ в. в началото на новото хилядолетие започна да се въззима. За кратко време беше модернизирана армията, което изненада генералитета на САЩ и НАТО, но даде достатъчно основания за по-твърда политика на Русия при отстояване на своите геополитически интереси и достойнство. Постепенно в самата система на ЕС започнаха да се очертават разломи между отделните групи държави от Западна и Източна Европа.

Още в края на първото десетилеите на новия век, започвайки от САЩ в пространствата обхванати плътно от Вашингтонския консенсус, основан на монетаризма и неолибералната идеология се разгърна финансовата и дългова криза. Балонът на евтините кредити, които стимулираха не икономическия растеж и технологичните модернизации, по силата на условията при които бяха раздавани, а потребителската вълна, се спука и удари не толкова банките от САЩ и свързаните с тях страни, а техните икономики, което повлече нови вълни на милиони безработни и хвърлени в бедност граждани на САЩ, Европа и останалия свят. В същото време премълчаваните от подвластните на финансовия олигархат медии данни показваха, че печалбите им парадоксално нарастваха. Само най-критично настроените и прозорливи аналитици и изследователи в тези години разбраха, че тази финансова-дългова криза е предизвикана от самата финансова олигархия, която се нуждаеше от нова експанзия на капитала, за да реализира геополитическата стратегия на неолибералния глобализъм, разрушавайки всякакви държавни граници и ограничения и налагаща своя глобален хегемонизъм. И само съвсем малко анализатори говореха през тези години, сред които и авторът на тези редове, че развихрената световна финансова и дългова криза е само върхът на дълбоката глобална криза на световната цивилизация. Именно тези изследователи посочваха още преди десетилетие, че съвременния неолиберален глобализъм няма да се спре и ще изправи света пред нови страшни изпитания.

И той го изправи. Той събуди, по-скоро разтърси пластовете на дремещия вулкан на исляма в Близкия и Средния изток, за да го хвърли първо срещу Съветския съюз и отслабената Русия, а после преформатирайки го съобразно своите образци за либерална демокрация и права на човека и малцинствата, да му предложи своите неолиберални рецепти за “малко държава”. Но зад всички тези “цивилизационни” благини, стоеше главната геополитическа задача да се овладеят отслабените му пространства, заредени със стратегическите ресурси на нефта и газа. Така бяха отгледани ударните ядра на глобалния ислямски тероризъм – “Ал Кайда”, “Ислямска държава”, Джебхат ан Нусра” и т.н., и т н. Не беше много трудно, защото в недрата на тези общества дремеха десетилетия клетките на “Мюсюлмански братя”, които чакаха своя час. Инвазиите на САЩ и верните им васали от Великобритания и ред страни от бившата Източна Европа, сред които и България, под егидата на НАТО без резолюции на ООН, повечето от които не разбираха че са инструменти в реализацията на геостратегията на “уплравлявания хаос” в Ирак (2001), Афганистан (2006) и Либия (2011) бяха последвани от “Арабските пролети”. Резултатите – вероятно вече няколко милиона убити и десетки милиони, прогонени от домовете си и настанени в лагерите на мизерията в Турция, Йордания или натирени по пътищата на Анадола и Балканите, а също през вълните на Средиземно море към Европа.

Така разгръщайки своята геостратегия към овладяване на нови пространства неолибералният глобализъм на Транснационалният капитал като триединство на Финансовия, икономическия и медиен олигархат, чието сърце е Уолстрийт и по-точно ФРС ( Федералният резерв) с помощта на управляващата администрация на САЩ, ВПК, ЦРУ, НАТО и разбира се, Брюкселската евробюрокрация, чиито главни лица през годините извършиха своите идейни салтоморталета и от крайно леви (троцкистки и маоистки) въгледи станаха неолиберални глобалисти не само задълбочиха глобалната криза на цивилизацията, но изправиха човечеството пред нова световна, действително глобална унищожителна война. И за да е по-сигурно това усещане сред милиардите човеци на Земята тези сили устроиха преврата в Украина (2013/2014г.), не само за да застанат фронтално срещу лицето на въздигащата се и обявяваща своето несъгласие със ставащото в света Русия , но и като овладеят Крим да я ударят в диафрагмата и изолират от достъпа й до топлите морета.Не се получи. За първи път от десетилетия Русия реагира бързо и максимално ефективно. По всички закони на международното право Крим премина към Русия. Наложиха й санкции, от които пострадаха главно европейския бизнес и народите на Европа.

В същото време паралелно вървяха усилията на Транснационалния финансов и икономически олигархат да впримчат европейските народи, освен във военните структури на НАТО и в икономическа зависимост чрез ТТИП (Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство), а също да завършат не само военната, но и икономическата дъга до Далечния изток, обхващайки от юг Русия и настъпващия неудържимо Китай (КНР) чрез ТТП (Транстихоокеанското партньорство). За да се господства над света не бе достатъчно да се владее “Римленда” (Римския свят – Средиземноморието) и да се контролира “Хартленда”- Евразия (Русия, Средна Азия и Китай), мечта на всички англосаксонски геополитици от Х. Макиндър, А. Махън и Н. Спикмън, до Зб. Бжежински и П. Уолфовиц, но те трябваше да се раздробят и притиснат в собственото им пространство като в резерват.

Усетили по-скоро инстинктивно (защото съглашението по ТТИП между ЕС и САЩ, както и онова по СЕТА, между ЕС и Канада, не бяха досега публикувани) заплахата да се превърнат в 28-те нови колонии на САЩ народите в лицето на екологичните движения се възпротивиха чрез протести и петиции и набиращите сили и подкрепа патриотични и националистически партии и движения в Европа. Тази опасност беше осъзната и от водещия европейски бизнес и в края на 2016 година, въпреки своите вояжи, при които извиваше ръцете на европейските си партньори (по същество васали) Барак Обама трябваше безславно да приключи своя мандат. Важен момент от краха на “удържимия възход” на Нобеловия “миротворец”Барак Обама, който олицетворяваше напъните на Транснационалния, по-точно, транснационализирания финансов и икономически олигархат, беше провалът на планираната война срещу Иран (за ядрената му програма) и Сирия (за провокациите с химически оръжия от страна на поддържаните от САЩ и техните съюзници в Близкия изток – Саудитска Арабия и Турция ислямски терористични формирования) и разбира се,Brexit’а ( напускането на ЕС от Великобритания, осъзнала несъвместимостта на имперските си традиции и амбиции с подчинението на Брюксел,ergo, на Вашингтон).

Разбира се, този крах не стана спонтанно, самостойно, в резултат от “осъзнаването” на европейските народи, на някои политически среди и бизнеса. Той не стана също, защото Пентагона и ЦРУ се бяха уплашили от нова война в Близкия изток, по подобие на тези в Ирак и Афганистан, където те влязоха с лекота, но потънаха в пясъците , от които, подобно на джунглите на Виетнам те не виждаха как да се измъкнат. Тук определено помогна Русия. Определено за този крах изигра своята роля “ръката на Русия”, при това, на нейния президент В.В. Путин. Но “ръката на Русия”, на В. Путин съвсем не се намеси в политиката на страните от ЕС, в политиката на американската администрация чрез своята пропаганда или чрез хакерски атаки, разкриващи лицемерието и корупцията на партийните босове, нито пък чрез подкупване на европейски и американски политици и чиновници, както изпаднали в параноя, по подобие на онази от епохата на Макартизма (50-те години на ХХ в.) днес на път и под път “спийкат”, “шпрехат”, “парлеят”, “глаголят”, говорят евробюрократите и отиващия си “черен чичко от Белия дом” ( от форум на “DieZeit”), а със своята друга национална политика, и друга политика в системата на международните отношения.

Каква е накратко, с риска да угробим, същността на тази политика, която съвсем не се харесва на неолибералните глобалисти? След няколко по-скоро индивидуални актове на несъгласие с васалната политика на М.Горбачов и особено на Б.Елцин спрямо самообявилите са “победители” в Студената война, Русия постепенно започна “да се съсредоточава в себе си”(А.Горчаков) и да възвръща самочувствието си на велика държава определено в новото хилядолетие при президентството на В.Путин. При ставането на Царската Руска империя от ХV в. до 1917 г. и на Съветския съюз до 1991г. въпреки годините на колебания и нестабилност именно държавата е била институтът, който е позволявал да се контролира огромното пространство, с изключителната роля на православната религия, успяла да постигне балансът с другите религии в многонационалната и многоконефсионална страна. Но връщането към водещата роля на държавата с идейната поддържка на религията е всъщност опиране на традиционните ценности, формирани в културната история на тази страна и народ и изкристализирали в нейния дух на съборност, олицетворяващ културната й идентичност. И подобно на другите големи народи, създали цивилизации и играли велика роля в историята, които имат своята “Идея” и Русия има своята “Руска идея”. И отново с риска да обедним мащабността на “Руската идея” можем да представим нейната същност като готовност на водещите умове на тази държава да поемат върху себе си инициативата, мисията, в най-трудните периоди в историята на някои народи или на човечеството като цяло, да помогнат за тяхното спасяване. Примерите са много. Да не забравяме освобождаването на Балканските народи, в това число и на България, от Османо-турското иго през ХІХ в.! А днес битката срещу тероризма в неговото леговище в Близкия изток. При това в повечето случаи при съпротивата на едни или други сили на Запада или не съвсем честното му “партниране”. В този смисъл изпълнението на тези мисии винаги е изисквало готовност за саможертва, в някои случаи от стотици хиляди , милиони млади живота ( войните с Османска Турция, войните с Наполеон, Втората световна война)

Но всичко това показано пределно кратко очертава все по-ясно друга, различна от налагания от неолибералния глобализъм еднополярен свят, Генерална тенденция на историческото движение на човечеството, Всъщност като продължение в културно.цивилизационни форми на Универсалната еволюция историята на човечеството непрекъснато заявява естествената си логика като открит процес да се разгръща в различни варианти.

Неолибералният глобализъм налагащ доминацията на Транснационалния финансов, икономически и медиен олигархат над държавите в огромна част от съвременния свят и утвърждаващ порядките на един нов феодализъм всъщност, както писах не веднъж, поразява и своята метрополия, своя център. Иначе не би бил глобализъм. Така както преди хилядолетия, ставайки империя Рим постепенно загубваше статуса си на особено пространство, за сметка на усилване на статуса и ролята на други пространства от периферията, така днес САЩ от главен инструмент на тази политика постепенно губят лидерството си. От многото показатели за настъпващия упадък през последния четвърт век е достатъчно да посочим само няколко факта – нарастващият бързо дълг, достигнал фантастичните вече 20 трилиона долара (120% от БВП), десетките милиони безработни американци и десетките милиони нелегални мигранти на социални пособия, нарастващият военен бюджет (над 600 млрд дол.) и разходи за какви ли не “дружествени” страни и организации по света с нула ефект възвращаемост. И не последно, затъване в различните военни конфликти и загуба на авторитет и готовност да сътрудничат с различни регионални сили.

Всичко това остро се чувства от огромната маса на американския народ за разлика от неговия истеблишмънт, който до състоялите се неотдавна президентски избори в преобладаваща си част се оказа, че не е разбрал опасностите, които се въздигат срещу САЩ и продължи да смята Русия и стоящият зад нея Китай за главните врагове. Просто защото те не искат да играят по правилата, които им налага неолибералният глобализъм, артикулирани от Вашингтонската администрация и искат да защитят своите национални интереси и да участват в равноправно партньорство при решаване на глобалните опасности за цялото човечество, какъвто е например глобалният тероризъм.

Изборите на 8.11.2016 г. за 45-тия президент на САЩ, при които в условията на водещата демокрация в света, независимо от масираното манипулиране на общественото мнение от страна на служещите на Транснационалния финансов и икономически олигархат медии се срещнаха реализмът на огромната част от народа на Америка и идеологическите заблуди на нейния истеблишмънт, бяха победа за народа и шок за истеблишмънта. Те бяха определено голяма победа и за Доналд Тръмп, защото той тръгна еднакво неприеман както от симпатизантите и партийците на Демократическата партия, така и от партийните лидери на Републиканската партия. Той тръгна срещу цялата медийна система, надявайки се само на себе си и на своите симпатизанти в мрежата. Но той победи, защото беше уловил очакванията и надеждите на милиони работещи, а някои от тях станали безработни, американци, защото основни производства бяха изнесени от САЩ в други страни и преди всичко в Китай, в името на високи печалби. Тръмп победи не толкова заради нестандартните методи на кампанията си. Те бяха по-скоро доспехите, а не оръжието, което привличаше вниманието върху него. Той победи, защото беше уловил Генералната тенденция на времето, при която именно държавата трябваше да се погрижи за стабилността на своето национално пространство. И затова не случайно В. Путин му беше не враг, какъвто той беше за Б. Обама, а държавен мъж, президент, с когото можете да се разберете като партньори, които се уважават.

Сега обаче пред Доналд Тръмп със страшна сила се изправя въпроса ще успее ли той да се справи с главния си враг и добре ли той го е разпознал? Защото това не е нито Китай, нито пък ИГИЛ (“Ислямска държава”) и другите терористични структури на приведения в експанзия ислям. Като феномен и реална заплаха за САЩ те са по-скоро следствие, а не причина на ставащото в САЩ и в света.

С риска да назова една публична тайна, известна на мнозина мислещи американци , европейци, и т.н. си позволявам да кажа, че Причината е Неолибералният Глобализъм. А главният субект пуснал в (не)удържим марш тази идеология е Финансовият олигархат с неговото мощно сърце Федералният резерв (Федералната резервна система). Разположено, както е добре известно отдавна на всички бунтари и протестиращи в света на Уолстрийт. Но именно това сърце със своите артерии и вени, задава пулса на тялото на американската цивилизация повече от столетие , а на света вече повече от седем десетилетия след приемането на американския долар за световна валута. Т.е. то във всяко отношение е по-опитно и по-мъдро от 70 годишния Доналд Тръмп, успял от дребен предприемач за две десетилетия да стане крупен милиардер, възползвайки се от технологиите, политиките, чрез които Федералния резерв стимулира американската икономика, макар и чрез аритмия, хвърляйки я отвреме на време в кризи, които на свой ред повличат и световната икономика през целия ХХ век до днес.

Много е писано за тайното рождение на Федералния резерв през 1908/ 1910 г и 1913 г. след една предизвикана от самите банкери финансова криза през 1907 г. и изхода от нея, в които процеси водеща е ролята на известния в тези години Джон Пирпонт Морган. Идеята за такава Комисия подава бъдещият президент на САЩ Уидроу Уилсън. И след една десетдневна “Мозъчна атака” на о-в Джекил по идея на сенатора Нелсън Олдрич и участието на водещи банкери в тези години изкристализирва идеята за такава Комисия като Федерална резерна система. Президентът Теодор Рузвелт узаконява този факт преди точно 103 години през декември 1913 г. . Веднага трябва да отбележим, че създаването на тази Комисия се прави от “професоиналисти”, познаващи добре историческия опит на фамилия Ротшилд и опиращи се на фундаменталните анализи на парите и тяхната роля като капитал, направени преди половин век от Карл Маркс.

След години на въздействие върху Вашингтонската администрация изкристализирва окончателно структурата на Федералния резерв като система от 12 федерални банки, разположени в 12 федерални окръга и включваща 2672 дребни банки с хиляди и стотици хиляди акционери отначало в самите САЩ , а после и в целия свят,. Тази изключително частна структура при държавното настоятелство поема върху себе си отговорността да решава финансовите въпроси на САЩ, т.е. да управлява финансовата система на най-мощната икономика в света.

Формалната роля на държавата по отношение на тази частна структура се изразява в одобряването на 7 членния Съвет за 14 години и неговия Председател за 4 години. Но като се има предвид, че президентите на САЩ се избират за четири години и най-много могат да упражняват властта 8 години става ясно, че членовете на Съвета, които избират председателя от своя състав са ситуирани по-продължително и “по-дълбоко”. Още в първия състав освен Нелсън Олдрич, близък на Дж. Морган влиза и Джон Рокфелер –младши, женен за Мери, дъщеря на Н.Олдрич. В съгласие с договора между държавната администрация и Федералния резерв последният фактически не зависи от Сената и от Президента. Така както е добре известно Федералният резерв печата доларовите банкноти , върху които от 1913 г. седи печата на ФР, а не на държавният печат на САЩ. Държавната хазна само издава облигации, които изкупува ФР срещу долари, при което той може да ги предлага после срещу процент. Това означава, че формално “избирани” от Сената и “назначавани” от Президента на САЩ председателите на ФР са извън техния контрол. За това говори фактът, че например Алън Грийспън беше председател 19 години, а избраният през 2006 година след него за председател на ФР Бен Шалом Бернанке “смени” вече два президента. Това са фактически двамата председатели на ФР, при които беше даден стартът на неолибералния глобализъм, довел до това състояние на глобална криза света. Въпросът е дали можем да очакваме при втория тази роля на ФР в Американската и световната икономика и политика да бъде променена.

Разбира се, същността, структурата и статуса на системата на Федералния резерв не израства от нищото, не се отделя от държавата, а следва логиката на еволюцията на ставането на самата американска държава като суперструктура/федерация от отделни държави-щати със самостоятелен конституционен ред. Въпреки рецидивите на робовладелство САЩ израстват като първата “чисто капиталистическа” държава, основана на плуралистична либерална демокрация, свободна от наследството на феодалните абсолютистки монархии и националните европейски държави с доминиращи държавен етнос, религия, хазна. Затова решението на “отците” на Федералната резервна система е логично. То има своите не само исторически предпоставки, но и практически мотиви да бъде система- корпорация от частни финансови структури, които да “контролират” системата на обществото и политическата власт.

Бидейки по същество “кръвоносната система” на обществото банковата система като емисионен център се стреми към независимост от политическата система и заедно с това по силата на своята природа изявява правото си да осигури баланс между държавата и гражданите, в качеството им на предприемач и изпълнител на определени обществено необходими дейности. В този смисъл организираната в системата на Федералния резерв банкова система с нейните твърди правила от гарантиран годишен дивидент от 6% за акционерите не е просто посредник, а задаващия ритъма, пулса на обществото чрез финансовите потоци орган. Именно тук е заложена тайната на доверието на държавата към Федералната резервна система, че тя ще предпази политиците от възможността чрез емисии на пари да се решават краткосрочни въпроси, след което цялото общество да бъде хвърляно в кризи и хос. Разбира се, това е теоретическия аргумент, че само такъв политически независим от различни идеологически изкушения финансов орган ще осигури баланса на цялата обществена система. Но тук, както ще видим по-нататък са заложени и изкушенията на самите професионалисти – банкери. Защото, ако се абстрахираме от Монблана от аспекти и процеси, анализирани от К.Маркс в “Капиталът”, то един от най-кратките изводи е, че Капиталът като пари, а не като “съкровище” може да живее, само нараствайки като непрекъснато създава “принадена стойност”, преодолявайки границите на времето и пространството. А принадени стойности, както показа пак същият К.Маркс, се създават само в икономиката, в системата на производството. Всякакъв друг начин на “правене на пари” се основава на едни или други похвати и спекулации, които не създават “ нова стойност” и в този смисъл не играят ролята на капитал.

В този смисъл само като вкарат икономиката като поле на своето обществено обръщение, “кръвообръщение” парите могат действително да “правят”нови пари. Само така се реализира формулата П- С – П’. Така чрез публичното тяло на икономиката (цялата непрекъснато разширяваща се система на производството и услугите от най-различен характер) парите реализират своята мощ да стимулират разгръщане на производството и по този начин да постигат нова “принадена стойност” и нарастване на общественото богатство или пък да намаляват темповете му, предизвиквайки други ефекти от типа на свивания, сливания, фалити, безработица, бедност.

С риска отново да опростим цялата сложна палитра от подходи и механизми на въздействието на парите върху икономиката, в случая ролята на Федералния резерв върху американската икономика, а впоследствие и чрез нея и своите контрагенти (Централни и големи банки) в световната финансова система върху световната икономика, чрез които се влияе върху икономическата, а следователно и върху цялата обществена система, можем да ги сведем до два. Първият, чрез емисия на определено количество долари се постига т.нар. “количествено смегчаване”, при което Федералният резерв дава кредити с ниски и намаляващи лихвени проценти. Това естествено води до оживявне на реалния сектор на икономиката и следователно до нарастване цената на активите, която се измерва в долари. Това също така “естествено” води до падане на курса на долара по отношение на другите валути и също така до експанзия на американските стоки на световните пазари. Тук едновременно с този процес на стимулиране на американската икономика, а впоследствие и на икономиките пряко или относително свързани с долара в света, се развихрят и спекулациите на “правене на пари от парите” в търговията и обменните курсове. Но това са съпътстващи ефекти, от които се възползват такива мегаспекуланти като Дж. Сорос и милионите дребни брокери.

Вторият подход, който “успокоява” динамиката и постига обратниите ефекти върху кредитополучателите е увеличаване на процентните ставки. Това води логично до намаляване на цената на активите ( на цените на акциите, на суровините и ресурсите – метали, нефт, газ и т.н.), а също така до повишаване курса на долара по отношение на другите валути. На свой ред това прави “по-скъпи” произвежданите в САЩ стоки и заливането на американския пазар с евтини чужди стоки.

По такъв начин чрез своята политика Федералният резерв постига относително в контролирани от него параметри баланс на американската и световната икономическа система. Разбира се, не всякога “демиурзите” на финансовата система на САЩ, а впоследствие и на света успяват да постигнат този баланс. В резултат, не само от тяхната субективна воля, но и от много други неотчетени фактори се развихрят икономическите кризи на капитализма.

И тъй като става въпрос не за една банка и една фабрика/завод, а за хиляди банки и стотици хиляди и милиони бизнес структури от различен мащаб информацията за политиката на ФРС може да стигне до тях само чрез определен публичен посредник и това са Медиите. При това, за да не изкривяват и да не използват за други цели информацията, която им подава ФРС тези медии е желателно да бъдат “послушни”, т.е. зависими.

Така става ясно, че парите/доларите, емитирани от Федералната резервна система или просто Федералният резерв могат да изпълняват ролята си на Капитал само в системата на един Триумвират – Пари-Икономика – Медии. Но както е известно от историята -Първият триумвират на Рим (60 г. пр.н.е.) правят Гай Юлий Цезар – Гней Помпей и Марк Лициний Крас (победителят на Спартак), но много скоро Цезар разгромява своите партньори и става Единственият. След убийството на Гай Юлий Цезар от републиканците племенникът му Гай Юлий Цезар Октавиан през 43 г. пр. н.е. прави Вторият триумвират с Марк Лепид и Марк Антоний. И тук Цезарят разгромява и убива своите “партньори” и остава Единственият – Принцепсът (Императорът).- Фактически Цезарят е в ролята на Бога, който временно се е превлъплътил в другите, за да стане ясно на всички кой е Той. Време е все пак да приведем поне един цитат от учителя К.Маркс: “Парите и стоката в процеса на обръщението са само форми на една самонарастваща субстанция – капиталът . Именно в този процес стойността влиза в частно отношение със себе си. Тя като първоначална стойност се разграничава от себе си като принадена стойност, както Бог –отец се различва от себе си като Бог –син, а и двамата са на една и съща възраст и в действителност са едно лице. Защото само чрез принадената сойност от 10 ф.ст. авансираните 100 ф.ст. стават капитал, а щом те станат такъв, щом бъде създаден Бог-син, а чрез сина и Бог-отец – различията между тях отново изчезват и двете са едно: 110 ф.ст.”(К.Маркс, Капиталът, т.1, София, 1955, с. 183) Именно като самонарастваща стойност в процеса на обръщението в икономиката парите стават Капитал, парите раждат пари – П- П’. Или както са казали още меркантилистите -moneywhichbegets(парите, които раждат пари). А що се отнася до третия член на Триумвирата –Медиите, те просто са инструментът, слугата, чрез които Духът на Бога-отец се вселява в Бога-син, за да докаже, че Богът е всъщност Отецът и е един. Така се оказва, че банкерите създатели и ръководещи вече повече от столетие Федералната резервна система (ФРС) добре са научили урока от К.Маркс как именно чрез икономиката “парите правят пари”., за разлика от комунистите, които не можаха да научат как след като бъдат “експроприирани експроприаторите” да се построи “царството на свободата” в съответствие със “закона за планомерното колективно развитие”. И по същество направиха държавен капитализъм, управляван от комунисти.

Но финансовите уроци на К. Маркс бяха за системите на националните икономики от епохата на националния капитализъм. Трябва обаче да отбележим, че неговите ученици –“отци” на Федералния резерв бяха стратегически предвидили още един елемент, освен посочените по-горе, с който да обогатят неговата частна структура – Федералният комитет по открития пазар и по този начин да го подготвят да играе глобална стратегическа роля в системата на световния капитализъм.

След три десетилетия от образуваенто на Федералната резервна система този час дойде в края на Втората световна война (1943 г.), когато пак в условията на секретност при факта на несъмнения залез на Британската империя и загубата на авторитета на паунда (фунта стерлинга) доларът на САЩ беше обявен за световна валута.

Стартът за тази роля на долара беше даден през юли 1944 година в Бретан Уудс –щата Ню Хемшир – САЩ. Главната роля в конференцията , в която участват 730 делегати от 44 страни, включително и министърът на финансите на СССР Михаил Степанов, под председателството на министъра на финансите на САЩ Хенри Моргентау, играят ръководителя на американската делегация Хари Уайт и на Великобритания Джон Мейнард Кейнс. Битката е между представителя на угасващата Британска империя и възхождащата нова “уникална империя” САЩ. Докато Дж. М. Кейнс предлага да се създаде нова световна парична единица “банкор”, която да се освободи от златното покритие, то Хари Уайт настоява доларът да стане световна валута и да се съхрани златното му осигуряване. Побеждава не великият Кейнс, а чиновникът Уайт, защото голяма част от делегатите подкрепят новата сила. Тогава се взима решение и за създаване на Международния валутен фонд (МВФ), който започва да действа през 1947 г. и Световна банка за реконструкция и развитие (СБРР), която преобразувана като Световна банка (СБ) започва своята дейност още през 1946 г. В тях доминация имат разбира се, представителите на САЩ и подконтролните им страни. Така в Бретан Уудс духът на Капитала, разпръснат в различните национални валути се персонализира и като негов последен “истински пророк” беше обявен американския долар.

Сега вече персонализиран в долара духът на Капитала, трябваше категорично да потвърди своята роля на Бога –отец, който да разгърне своите способности да прави от парите пари. И той ги показа в новите пространства подконтролни на неговата воля – Западна Европа и Япония.

Но в устроеният след Втората световна война биполярен свят останаха враждебни на ролята на долара пространства (Съветския съюз и неговите източноевропейски сателити), където тон в икономиката задаваше руската рубла, “вързана” от Сталин здраво за златото. Това беше един от малкото уроци, които семинаристът-болшевик беше научил от стария К.Маркс, че именно в качеството на пари златото е абсолютната мярка на стойността. А колко е златото на Съветския съюз никой не знаеше. Дотогава доларът също беше “вързан за златото”.Но колко злато трябваше, за да се разгърне световната роля на долара? За две десетилетия златните запаси на САЩ се стопиха наполовина. Следваха години на инфлация и обезценяване на намаляващото злато.

Заедно с това някои от съюзниците на САЩ също показваха нежелание да играят по правилата на Федералния резерв и неговите международни/световни инструменти – МВФ и СБ, а по късно и Световната търговска организация (СТО) наследила ГАТТ (Генерална агенция на търговията и тарифите).- например, Франция при генерал Шарл де Гол. Въззелите се след погрома през Втората световна война Германия и Япония също укрепваха своите валути –марката и йената, които наред с паунда и швейцарския франк също играеха ролята на резервни валути.

Всичко това принуди Ричард Никсън по съвет на хитрия си държавен секретар Хенри Кисинджър през 1971г. да “освободи” долара от златната му котва и да го пусне в свободно плаване, формално свързан с “черното злато” –нефта, пак по идея на същия Х. Кисинджър, успял да убеди Саудитските монарси за подкрепа в “играта”. Това беше може би моментът, в който освободения от задължението долар да бъде съобразен с духа на капитала, който само вързан за “абсолютната” стойност на златото като пари, чрез процеса на обръщението, създава нови стойности, стана инструмент на олигархията. Пред заложената в генната структура на финансовата система амбиция да управлява всичко в обществото и в цялата човешка цивилизация паднаха всякакви ограничения и изискванията за спазване на някакви правила. Финансовата олигархия, водена от Федералният резерв окончателно беше победила.

Сега вече в битката срещу опонентите на абсолютната роля на долара в световните финансови дела и развитието на световната икономика трябваше да бъдат включени и други инструменти за налагане волята на абсолютния дух на капитала и неговия персонален представител долара. И така, както Богът /Аллах говори на Мохамед чрез архангел Джабраил/Гавраил, така вече ФРС не само говори чрез Медиите какво прави и ще прави, но заедно с това в овладяваенто на новите пространства вече работят ЦРУ, Пентагона и цялата Вашингтонска администрация. Известна е на четящите и мислещите читатели ролята на тези институти през ХХ в., особено след Втората световна война, довели до хегеменията наPaxAmericanaи илюзията за вечност.

Разбира се, всичко това трябваше да се плаща. И в ретортата на ФРС течаха бурни процеси на печатане на нови и нови долари без всякакво покритие. Това все по-силно започна да заплашва културата на капитализма, което видяха не само велики футуролози като Даниел Бел (“Културните противоречия на капитализма” 1976)и Алвин Тофлър (“Трусове във властта” 1990) , но и такъв апологет на американската “изключителност” като Зб. Бжежински. В края на 70-те години на ХХ в. кризата в двете водещи страни на Капитала – Великобритания и САЩ изведе на политическата сцена Маргарет Тачър и Роналд Рейгън. Именно те започнаха неоконсервативната революция. Идейното оръжие беше, както посочих по-горе, маргиналната икономическа теория на монетаризма, излюпена в Чикагската школа на Милтън Фридман. Всъщност теорията на монетаризма беше това, от което се нуждаеше ФРС, за да разгърне своята политика в глобален мащаб – “по-малкото държава”, никакво държавно регулиране, пълна свобода на пазара, контрол само върху паричната маса.

След временното оживление на развития капитализъм Капиталът отново се задъха. Пред него стояха страните на “реалния социализъм” от Източна Европа и СССР, които както става ясно от признанията на М. Тачър в нейните мемоари, плашеха със своята планова икономика Запада. И тъй като, както е известно, и в самите страни на “реалния социализъм” се чувстваше потребността от реформи в съответствие с възможностите на новите технологии, част от комунистическта номенклатура под лозунгите за “перестройка” извърши историческото предателство, довело до безславния край на този строй. Неочакваната победа в “Студената война” отключи процесите на новата глобализационна вълна. Но вместо да се разгърне в съответствие с логиката на обективните закономерности и възможности глобализацията, както призна още в края на миналия век в своя “Манифест за един стабилен свят”, публикуван вNewYorkTimesMagazine, водещият американски журналист Томас Л. Фридман “е американска”, “ е в интерес на Америка” и нейният “скрит юмрук”, с който се налага по света са ”армията на САЩ, ВВС на САЩ, ВМС на САЩ, Морската пехота на САЩ”.

Но и овладяното като пазар пространство на бившите социалистически страни от Източна Европа и СССР не можа да спаси вече глобалният капитализъм от финансовата и дългова криза (2008), която всъщност беше глобална криза на цивилизацията. Тази глобална криза определено изискваше радикални промени в цялата система от принципи и правила на цивилизацията, в съответствие, с които тя функцонираше през последния четвърт век. Пуснатите, по информация на канадско-американския ТVBlomberg, към неизвестни потребители от ФРС като кредити 9 (девет) трилиона долара именно в тази 2008 г. вместо да успокоят финансовия пазар от припламващите фалити на водещи американски и европейски банки, а с това и да съхранят забавения ритъм на световната икономика, фактически, както стана ясно, изиграха ролята на бензин, от който пожарът обхвана цялата световна икономическа и социална система.(Както стана известно по-късно до тогава в обръщение в света при съвкупен световен БП (Бруто продукт) за около 70-75 трилиона долара се въргаляха над 4,5 квадрилиона долара, да не говорим за трилионите евро, паунди, франкове, йени, юани, рубли и т.н., и т. н..Тези 4,5 квадрилиона долари бяха “само” 60% от въртящите се в публичното пространство пари на човечеството, докато икономиката на САЩ представляваше 20% от този световен БП.

Всъщност именно тези пари без реално икономическо покритие и без каквито и да са възможности за възвръщаемост от взелите ги като кредити потребители се оказаха един огромен балон, който се спука. Парите вече не можеха да произвеждат пари, защото не играеха ролята на капитал, който създава принадени стойности, а ставаха повече просто в резултат от работата на печатните машини. Финансовата олигархия отдавна беше загубила чувството за реалност. Та малко ли е? С печатането на долари без всякакво покритие тя купуваше политици, партии и правителства, унищожаваше умни и опасни опоненти, сриваше икономиките на цели държави и региони (1998) и въздигаше негодници, които я слушаха. Водените от нея ТНК (Транснационални корпорации) постепенно овладяваха цялото пространство на Земята, помитайки милиони дребни и средни бизнесструктури, които се опитваха самостойно да плуват в бурния океан на световната икономика.

В паниката обхванала частната структура на сърцето на финансовата олигархия на света – ФРС бяха задействани другите инструменти (“архангелите”) или по-точно “скритият юмрук” – ЦРУ и Пентагона. В резултат “цъфнаха” “Арабските пролети”(2011) и втората “оранжева революция” или просто преврат в Украина (2013-2014). Влезе в действие доктрината на Стивън Ман за “управляемия хаос”.Трябваше да се сломят нови, не докрай овладени пространства с такива стратегически ресурси като нефта и газа. Но както се убеди и Зб. Бжежински - престарелият геополитически стратег на “уникалната империя” –САЩ, на “голямата шахматна дъска” играеха не само САЩ, но и други играчи, в редица отношения по-мъдри и с по-голям исторически опит (Русия, Китай, Иран и др.). И за да не загинат, а с тях и целия свят САЩ се изправиха пред императива радикално да променят своята политика по отношение на света и на самите себе си. За съжаление, по всичко изглежда, че това не го е проумял Барак Обама, чийто мандат завършва безславно след серия от провали на геополитически инициативи и загуба на авторитет на САЩ не само сред опонентите им –Русия, Китай, Иран и т.н. , но и сред най-близкте им съюзници и васали – Великобритания, Франция, Турция и т.н.

Мащабите на глобалната криза на човечеството, поразила в една или друга степен всички страни и народи и заплашващи цялата цивилизация както от глобална катастрофална война, така и от развихрения глобален тероризъм и агония от бързо настъпващите климатични промени в една или друга степен са известни на милиони и милиарди човеци. Те поставят пред огромни изпитания не само народите на Европа, на Близкия и Среден изток, на Северна Африка, но и на самите САЩ.

При тази ситуация започва мандатът на 45-тия президент на САЩ Доналд Тръмп. Политанализаторите тепърва ще следят всички ходове на президента на най-мощната засега икономически държава в света и в каква степен той ще следва поетите обещания в предизборната кампания. Тази статия няма такива претенции. Следвайки логиката на казаното по-горе авторът иска само да озвучи отново въпроса “дали Данолд Тръмп разбира причините, които преди 35 години доведоха до подмяна на замислите на “неоконсервативната революция” с неолибералния глобализъм и ролята на Федералната резервна система (Федералния резерв) в тези процеси”? И ако, “да!”, то какви стъпки ще предприеме, за да спре тази пагубна за човечеството и за самите САЩ роля? И паралелно с неговите усилия в тази посока какво могат да направят другите “големи играчи” в света, за да изградят заедно новия световен ред в интерес на всички страни и народи?

Грамадността на поставените въпроси ме заставят само тезисно да маркирам вариантите и последиците, които във висока степен на вероятност ще се разгръщат при една или друга предприета инициатива и стъпка.

Известно е, че ЦРУ озвучи хипотези без всякакви факти за т.нар. хакерски атаки от страна на Русия върху сайтове на Демократическата партия, без да се спира върху цинизма на преписката в щаба на загубилата изборите Х. Клинтън, които били довели до победата на Д.Тръмп. В съзвучие с тези хипотези без доказателства и отиващия си президент Б. Обама наложи поредните санкции срещу Русия. Сред анализаторите и симпатизантите на Д.Тръмп доминира мнението, че се готви както покушение върху 45-тия президент на САЩ, даже преди да встъпи той в длъжност, така и се подготвя почвата за евентуален импийчмънт, след като той встъпи в длъжност.

ЦРУ, както посочих по-горе и което е публична тайна за всички сериозни анализатори в света, е само един инструмент на Финансовата олигархия , чието ядро е системата на Федералния резерв. Политическата практика на САЩ, а и на света, има доста примери как действа тази система, когато се посяга на нейната роля и интереси – Дж. Ф. Кенеди (1963), Ричард Никсън (1973), Оскар Лафонтен (1998 ) и т.н. Това сигурно е добре известно на Д.Тръмп и затова не може да се очакват от него, въпреки шокиралия опонентите му стил на политическо поведение в предизборната кампания, такива неразумни ходове. Те могат да бъдат фатални...

За Доналд Тръмп много по-успешна може да бъде стратегията, при която той постепенно, съгласувано с другите големи “ геополитически играчи” днес на сцената на съвремемната човешка история като В.Путин, Си Цзипин и др., сред които и Франсуа Фийон постепенно подготви почвата за реализиране на идеята на великия Джон Мейнард Кейнс от 1944 г. ООН да приеме една нова универсална валута –world,welt,monde, мир, свят и т.н., ,която по подобие на универсалните мерки – 1 м., 1 кг, 1 тон, 1 клм, 1 градус и т.н., без обвързване със златото или какъвто и да е друг природен продукт, а да бъде като израз на световната икономика, създаваща истинските стойности и богатства на човечеството, се постави в една действително Световна банка под мониторинга на специален орган на ООН. Всички останали национални и регионално използвани валути трябва да се приведат в съответствие с тази универсална, принадлежаща на цялото човечество валута.

Разбира се, с решаването на този въпрос няма да се разрешат всички глобални, регионални и национални проблеми на човечеството, но по моето дълбоко убеждение това е ключът към развързване на огромния възел от проблеми, натрупани през последния век и откриване на хоризонт за установяване на нов справедлив международен ред, при който човечеството заедно и всеки народ сам за себе си ще търсят решенията за своята свобода, достойноство и просперитет.