Всъщност онези, които добре познават историята на Европа, която от регионална цивилизация, основаваща се на синтеза на елино-римските и юдео-християнските принципи и ценности на културата след ХV в. в един икономически и културен възход родил Ренесанса и Просвещението и капитализма, в своята колониална експанзия успява да се наложи като универсална цивилизация над останалите социализирани пространства на Земята, си дават добре сметка, че не само до ХV в., а и до 90-те години на ХХ в. двете “Европи” – Западната и Източната имаха различна историческа съдба и формираха своята национална и културна идентичност в преобладаваща степен в лоното на двата основни клона на християнството – римо-католицизма и православието, а и последния половин век преди “демократичното приобщаване” на Източна Европа към Западна изповядваха различни политически идеологии в държавните си политики. А това означава, че не едно и две поколения и в Западна, и в Източна Европа са формирали в пластовете на своето съзнание различни възприятия за света, за човека и за свързаните с тези пространства култури на Изток и на Запад. Колкото и да е общ ствола на Европейската цивилизация и по това тя да се различава от останалите цивилизации на Исляма, на Индуизма, Будизма и Конфуцианството, и разбира се, от трибализма на “негритюда”(Леополд Сенгор) двата мощни клона на тази цивилизация за вековете са формирали и две различни културни координати, за които всеки политически проект, ако иска да бъде успешен трябва да държи сметка.

Разбира се, след вековете войни и вражда, с които се характеризира историята и на Западна Европа до 1945 г. полагането на началото на обединяване на европейските народи през май 1948 г. в Хага и последвалите Римски договори от 1957г. до договорите от Маастрихт (1993 г) и Амстердам (1997г.) не беше демонстрация на пълно единодушие и приемане на важните решения за институционалното и правово изграждане на Съюза, но тук все още нямаше радикални причини, които да поставят под въпрос провежданата до тогава политика на икономическа, политическа и културна интеграция на европейските страни-членки. Вярно, че още през 1981 г. в “западния” по същество Европейски съюз, изповядващ католицизъм и протестантство беше присъединена и православна (ортодоксална ) Гърция, но това беше по-скоро подарък към историята и ролята на Гърция в съдбата на Европа и главно на Средиземноморието, отколкото признаване на значимостта на икономиката й. Проблемите щяха да възникнат по-късно, когато след еуфориите от разширяването на Изток се очертаха тежките проблеми, пред които се изправи ЕС както за своята културна идентичност като цивилизация, така и по въпросите за правно-институционалната си конструкция и в единство с това, социално-икономическата му природа, реализирана в провежданата политика спрямо новите страни-членки от Източна Европа.

Първият голям проблем пред политическата върхушка на ЕС, щеше да избухне още в началото на новото хилядолетие след йезуитски предизвиканите “арабски пролети”, разпадането на Либия и като финал засега конфликтът в Сирия, които процеси отприщиха вълните на миграцията от Близкия изток и Северна Африка на стотоци хиляди изповядващи исляма и не приемащи и нямащи намерение да приемат така любимите на Брюкселските бюрократи “евро-атлантически ценности”. Защото изповядващи идеите на “откритото общество” (К.Попър), брутално налагани с купуване на “елитите” от финансовата олигархия (Дж. Сорос и Ко) същите тези Брюкселски бюрократи отхвърлиха предложението в Лисабонския договор, като несъстоялата се конституция на ЕС, да бъде записано, че ЕС и Европа се основават на юдео-християнските и елино-римските принципи и ценности, които са основополагащи за всички нейни граждани и желаещи да бъдат такива.

Но разбуждането на дремещия векове вулкан на исляма в Близкия изток и Северна Африка от големия партньор, а по същество ментор на ЕС САЩ, в лицето на финансовата олигархия (Уолстрийт и ФРС) и Транснационалните корпорации, стремящи се към овладяване на нефтените и газовите ресурси на този регион на света, стимулира и глобалния ислямски тероризъм. Както е добре видно главните пространства, където този тероризъм се разгръща засега са тези на Западна Европа и на Русия и само епизодично в самите САЩ. И тук, без да изброявам всички моменти на аморфните системи за сигурност, с които днес разполагат страните от ЕС не може да не се посочи, че те не само не взаимодействат със системите за сигурност на Русия и нейните партньори и съюзници, но обратното, ги считат за по-голям враг от структурите на ислямския тероризъм. (??) В същото време тези системи за национална и общоевропейска сигурност не само не са самостоятелни, но в голяма степен са зависими от доминиращата в Североатлантическия Алианс (НАТО) агресивна спрямо Русия, Китай и техните партньори и съюзници идеология и политика. Тук действа примитивната морална оценка на “добри” и”лоши”, така широко представяна в картинките на Холивуд. При това , разбира се, в зависимост от гледната точка и интереси на “чичо Сам”.

Редом, или по-точно, неотделимо от заложената в принципите и подходите политика на създадените през годините институции на ЕС към останалия свят върви и тяхната политика към народите на новоприетите страни-членки от Източна Европа през 2004 г.-Чехия, Полша, Унгария, Словакия, Литва, Латвия, Естония, Словения, и през 2007 г. Румъния и България , които до 1989 г. бяха в системата на социализма. С малки изключения този прием беше продиктуван повече от геополитически и геостратегически съображения за изнасяне по-близо до границите на неподалата се на “дресировка” Русия и за откриване на нови пазари за западноевропейските и американските ТНК.

Добре се помни от средното и старото поколение на тези държави, че “демократичвите промени” в тези страни вървяха под лозунгите за “свободен пазар” и “демокрация”, като паралелно с процедурите за интегрирането им в ЕС вървяха и процедурите по включването им в структурите на НАТО и приемането им в СТО (Световната търговска организация), при което и двете организации, както и цяла редица други от рода на СБ и МВФ бяха и засега са, по признанията на Зб. Бжежински (1997) “инструменти на САЩ”. Малцина обаче знаеха, че това “включване” ставаше неотделимо с приемането на Вашингтонския консенсус и неолибералната идеология и провеждането на съответната политика по бързо разрушаване на всичко постигнато от тези страни и народи в годините на социализма. И това се правеше доста старателно от представители на втория и третия ешалон на бившата комунистическа номенклатура, които така и не разбрали идеализма на комунизма бързо прегърнаха реализма на либералния капитализъм. В това отношение особено се отличиха България и Балтийските страни.

Така много скоро, за по-малко от десетилетие, след разсейване на “синята” мъгла на примитивния антикомунизъм за голяма част от народите на страните от Източна Европа, присъединени към ЕС и другите присъдружни структури, стана ясно, че всъщност прокламираната демокрация е една фасадна демокрация, удобна форма, зад която се установи властта на различни авторитарни структури, зад които стояха новоизлюпената финансова олигархия на тези страни и чуждестранните им ментори от Западна Еврпа и САЩ. В условията на разрушената икономика на тези страни движението на хора и капитали беше от Изток към Запад, а на стоки във веригите на мощните западни компании от Запад на Изток. Така Западът на Европа, не загубил, а напротив възбудил старите си имперски инстинкти получаваше евтина висококвалифицирана работна ръка и изнесените от Изтока капитали и евтини ресурси, а Изтокът получаваше изобилие от стоки, както “първа”, така и “ втора ръка” (secondhand). Така (не)усетно бившите социалистически страни от Източна Европа бяха превърнати в нови колонии с всичките ужасни социални и демографски последствия за техните народи. И тук палмата на първенството държат същите тези Балтийски страни и България.

Но ограбените по същество пространства на Източноевропейските страни само за кратко, за по-малко от десетилетие, оживиха апетите на западния неолиберален капитализъм. Разбира се, това не задоволяваше Брюкселските бюрократи, зад които стояха структурите на финансовата олигархия и крупния промишлен капитал. И те заговориха за “Европа на две скорости”, което трябваше да придаде публичен израз на реалното положение на нещата. В старанието си да държат в хватката на неолибералния контрол финансовите системи на всичките страни-членки не само в еврозоната, но и в останалите страни, те наложиха “Фискалния пакт”, т.е. задължението никой национален бюджет да не преминава границата от 3% дефицит годишно.И открито , и прикрито водещи фигури на Съюза внушаваха необходимостта да се усилват централизиращите процедури и ЕС да стане като една държава по подобие на САЩ. С половин глас преди години А.Меркал и Н. Саркози говореха за налагането на таван на трансакциите и за данък на трансакциите, които да усмирят бясното движение на огромните парични потоци на финансовия капитал от едни раойни към други райони на света. Това беше плаха реплика на идеите на О.Лафонтен преди години, които му костваха политическата кариера в правителствто на Г.Шрьодер. В.Шойбле, главният “счетоводител” на Германия, осигурил нейното пълно доминиране над останалите страни членки на Съюза говори преди години за нобходимостта от реформи и установяване на “нова структура”, която и за него не беше ясна. Малцина бяха онези от водещите европейски политици, които говореха за връщане към идеите на “бащите основатели” на Съюза за Европа на свободните народи, Европа на отечествата.

В тази ситуация съвсем естествено в различните страни-членки на ЕС в зависимост от икономическата им конюнктура и тенденции избуяха различни движения и партии на евроскептици и националисти. Именно в тази ситуация, след като Дейвид Камерън не успя да убеди Брюкселските бюрократи и главно А.Маркел и Ж.Кл. Юнкер от реформи на Евросъюза в посока на повече права на националните държави се състоя Брексита на Великобритания.После последва “тръмпирането” на евробюрократите завързани за колесницата на неолибералния глобализъм, мащабно тласкана от Б.Обама, Х. Клинтън и др. с избирането за 44-ти президент на САЩ на Д. Тръмп и страха от парламентарните избори в Холандия и президентските във Франция. Както е известно и в двата случая победиха “еврооптимистите”. В първия случай М.Рюте, благодареине на глупостта на турските министри, във втория на Е.Макрон, “чиновникът” от Ротшилдовските финансови структури, който нанесе удар и върху “десницата” на дискредитирания през цялата кампания Фр. Фийон и върху “левицата”, водена от Ж.Л.Меленшон. Но победилият под лозунгите за “Повече Европа” Е. Макрон още при първото си знаково посещение при сегашния “властелин” на ЕС, а и на Европа до границите й с Русия и Турция Ангела Меркел неочаквано си “позволи” смелостта да постави въпроса за радикални промени в основните институции и права на ЕС. А. Меркел не възрази. Дали дипломатично или вече и на нея й беше казано и беше й станало ясно, че ако иска да оцелее ЕС като уникален проект в настъпилата глобална епоха, в която вече тропа на вратите на развитите общества “4-та Промишлена революция”, когато цялото пространство на Земята се тресе от проблемите на бедността, климатичните промени, нарастващите вълни на миграцията и вълните на глобалния тероризъм, епоха, в която Китай вече уверено заявява своето право на лидер на народите за друго устройство на света със своя глобален проект “Един Пояс – Един Път”, Европейският съюз трябва да се реформира, да се преустрои радикално.

Въпросът е:”Кога и как ще започне този процес и ще успее ли той, или ще го последва съдбата на съветската “перестройка”?И още, има ли работещи, мобилизиращи идеи за тази промяна и политически сили, които с национално достойнство и с висока отговорност за съдбата на европейските народи и на човечеството ще намерят верните форми и ще поведат вярната политика, която да изведе европейските народи сред действителните лидери на съвременната история или те ще продължат да се самозалъгват с псевдопромените, предложени от Брюксел след Брексита?

След по-малко от половин година германците и останалите народи на Европа ще отговорят накъде ще тръгнат в новата 2018 година...