/Поглед.инфо/ В предлганото есе, с риска да огрубя картината на българското общество днес, ще се опитам да покажа само някои от главните й контури. За всеки мислещ и страдащ за Родината ни българин тази картина е повече от нерадостна. Вече от десетилетия българското общество е обхванато от неудържими процеси на разпад. И този разпад можем да го видим навсякъде – от наближаващите четиристотин политически партии и движения и над тридесет хиляди НПО (Неправителствени организации) на една страна с по-малко от седем милиона население през десетките медии до запустелите и полуразрушени и разрушени стопански гради на изхода и входа на всеки град и всяко село, обрасли с храсти и буренаци, както са обрасли не само пътищата ни и занемарени поля, но и цели зони и квартали в градовете ни и селата ни. Този разпад можем да го видим по стените на панелените блокове и на форумите на медиите, където всеки е срещу всеки, независимо бил той учител, политически вампир и просто случайник на политическия връх, или просто някъде в бюрократичната пирамида, дошъл от нищото и пак като изтече мандата му ще отиде пак в нищото, но допринесъл за съсипването и досъсипването на държавата и културата на народа ни...

Тъжна, катастрофична картина, подобна на онази от средата на ХІV век, когато България е разделена на 7 (седем) Българии и всеки управляващ там феодал с готовност е ставал васал на нахлуващите османо-турски орди и е давал своите момчета, които да сразят непокорилите се още българи, като в същото време горите са били пълни с отшелници, които са ядели корени и треви, за да спасят душите си, вместо да хванат мечовете и да сразят агарянците. Не малка част от тогавашната ни аристокрация е приемала с готовност исляма, оставяйки беззащитния си народец, който или е приемал също исляма или е ставал покорна рая. (“Преклонена главица, остра сабя не сече!”)Тази картина тогава, която само можем да си представим по отделни автентични разкази на европейски пътешественици и по османските тефтери, е предшествала и белязала първите десетилеитя на дългото робство.Тази картина днес за съжаление наблюдаваме зримо и отново за съжаление малцина са онези, които бият камбаните, че идва ново дълго робство, но чийто звън не се чува сред всеобщото медийно ликуване на новите васали на България, които освен, че все ни водят към Европа и “се грижат за гражданите ни”, от които около 2 милиона вече слугуват на тази Европа, а други пък се обявиха даже за “патриоти”, които “спасяват” България. Такава е картината и колкото и някои да ме обвиняват в песимизъм аз говоря и пиша това не от вчера. И тези процеси на разпад вървят не само в България, а в по-голямата част от човечеството макар и с различна интензивност и в различен мащаб. Но в България този разпад е страшен... . Въпросът е обаче, защо е така и защо малко или повече хомогенното българско общество в последните десетилетия на “онази епоха” се разпадна и от “народ” се превърна в маса от население, съставено от различни по-големи или малки групи, населяващи тази територия, обозначавана все още като “държавата България”?

И с риска да възбудя яростта на “урапатриотите”, които в “спор” с подобни на тях македонци и украинци обявяват българите за най-древния народ, бил къде ли не и направил какво ли не, ще кажа, че като древен народ правил държави в периферията на действително велики империи и по тази причина цивилизационно недозрял българският народ формира в себе си трайно чертите на един неразвит индивидуализъм, реализиран само във формите на родово-патриалхалните структури. Всъщност това са били ядрата на народната тъкан, които са ни съхранили в петте века на османо-турското робство при отсъствие на държава, аристокрация и доминация на гръцката патриаршия.

Разпадът на тази родова селска патриархалност започва в годините на първия български капитализъм, но пак, без да достигне модерността на западноевропейския капитализъм, остава негова маргинална имитация. Затова наложеният върху неговата основа сталинистки държавен социализъм въпреки индустриализацията не доведе до истинска модерност, а укрепи патриархалността и традиционността във формите на неразвития, несоциализиран колективизъм. Подмененото автентично православно християнство със сталинисткия марксизъм-ленинизъм беше елементарната идеология, чрез която комунистическата номенклатура поддържаше формално единство на обществото ни. Но това пак се оказа, че не беше автентично и дълбоко прието, а оставаше само имитация, маргинално подобие. Вместо истинска социална зрялост, в която индивидуализмът се съчетава с колективизма, свободата със справедливостта, тържествуваше уравнителството и трудно прикриваната завист.

Онова, което поддържа единството на една маса население и го прави народ и нация не е просто територията, на която то живее, не е и само езикът, на който общува помежду си в бита и труда, а общите духовни принципи и ценности, споделената обща съдба и отговорност към историческа памет и към бъдещето на всички от тази маса население. Затова не случайно обществата на държавния социализъм вместо да се модернизират в съответствие с възможностите на родените от научно-производствената революция технологии бяха поразени, и сред тях България най-силно, от разгърналата се вълна на неолибералния глобализъм в началото на 90-те години на ХХв. И също така не случайно част от комунистическата номенклатура, която така и не беше разбрала и не беше приела като убеждение дълбоките принципи и идеал, които носеше окарикатурената идеология на комунизма с лекота я захвърли, за да прегърне в най-карикатурния му вариант лозунгите и принципите на демокрацията и свободния пазар и идеологията на примитивния антикомунизъм. Беше извършено едно невероятно политическо и идеологическо салтомортале. За съжалеине това не стана само с представители на нашата комунистическа номенклатура и с техните наследници, вървяли в онази епоха постоянно на “зелен сфетофар”, за да се окажат днес в първите редици на елита на новия примитивен български капитализъм и псевдодемокрация. Това стана и в останалите източноевропейски страни, а даже и в самата Западна Европа, където на върха на Брюкселската евробюрократура се възкачиха не един и двама бивши троцкисти, маоисти и какви ли не “...исти”.

И стана така, че идеологията на неолибералния глобализъм , налагана от същите тези номенклатурни чеда, наредени на коритата на Сорос и Ко под лозунгите за “по-малко държава”, “права на човека и малцинствата” и “пълна свобода на пазара” порази най-силно традиционните общества с техните елементарни представи за индивидуализма и сред тях най-силно България. Бълвана от медиите, от училищните и университетските трибуни идеологията на неолибералния глобализъм не само опразваше територията на страната ни., в която нарастваше масата на дондурканите пак в съответстве с тази идеология маргинални групи население (роми/цигани и всякакви малцинства), но опразваше и усещането на огромната маса от народа, че са българи, наследници на велики предци и завети, че са имали велика драматична и трагична история в името на своята държавност, свобода и достойнство. Ставал само за отделни периоди в новата си история народ с пасионарен подем народът на България отново поразяващо е превърнат в население, което оцелява само в своите малки родови и други групи без общ дух, без идея, която да го води в битката му на живота, в битката за свобода и достойнство.

И както преди половин век със залеза на пролетариата се видя кухостта и вредността на идеологията на пролетарския интернационализъм, така през последното десетилетие все повече мислещи човеци на планетата ни Земя разбират, че превърнатата форма на този интернационализъм в неолибералния глобализъм е не само куха за прекариата на съвременния капитализъм, но е в същност опасната идеология на Световната финансова олигархия (със своето сърце на Уолстрийт), която чрез ТНК (Транснационалните копрорации) и слугинската манипулираща и зомбираща роля на зависимите Медии води човечеството към нов феодализъм.

В тази ситуация виждаме как не случайно в някои традиционни общества отново се възражда религията. И ако в страните на исляма, не успяли да се освободят от колониалното наследство на Запада, това възраждане придобива патологични форми на политическия ислям и вълната на тероризма като реакция на опитите на същия този Запад да разруши държавните им структури, то в други общества православното християнство все по-активно се включва в подкрепа на държавното строителство. За съжаление Българската православна църква отдавна след годините на Втората световна война е изпаднала в летаргия и жалък слугинаж на управляващите клики и не е във състояние да изпълнява своята апостолическа роля на духовен стожер и водач на държавата ни.

Затова спасението на народа ни днес е само в неговите ръце. То трябва да овладее ума и мобилизира волята на онези честни мислещи и страдащи за Отечеството и Родината ни негови синове и дъщери, които като издигнат Единството на принципите на Свободата, Достойнството и Социалната справедливост в една Национална Доктрина, изразяваща неговия автентичен дух, го поведат в битката за неговото бъдеще!