/Поглед.инфо/ Когато преди пет години “гуруто” на американската геополитика през последния половин век полякът-американец Збигнев Бжежински публикува последната си голяма книга “Стратегическата визия (Америка и кризата на глобалната сила)” С., 2012 (Strategicvision. AmericaandtheCrisisofGlobalPower – 2012), в която под валяка на фактите през последните десетилетия признаваше залеза на САЩ като глобална сила и угасването на “американската мечта”, която притегляше инициативни и способни хора от цял свят, които именно осигуриха възхода на тази страна, той се опита да изтъкне редица предимства на същата тази Америка в сравнение с няколко от възхождащите сили, сред които беше не старият враг Русия, а именно Китай Според него тези предимства трябваше да осигурят глобалното лидерство на САЩ и през следващите десетилетия на новия век..

Това бяха, според него, че САЩ са най-мощната икономика в света; особената им географска позиция между двата най-големи океана на Земята и богатство от природни ресурси; САЩ имат най-авторитетната система на образование; солидна демографска база, в която липсват етнически конфликти и единство на населеинето; непрекъснати технологични иновации в производството; обвързаност с водещи човешки ценности, и не на последно място –най-мощната армия с високотехнологични оръжия , че са водеща космическа и ядрена сила.(с.82-93)

Зб. Бжежински забравя признанията си преди това за остарялата американска инфраструктура, за политическите противостояния, за станалото на 11.09. 2001 г., което показа, че Америка е уязвима не само за руските балистични ракети, но и от глобалния тероризъм. Зб. Бжежински забравя признанията на Бил Клинтън в кампанията за втория му мандат, че 40% от завършилите средно образование американци са функционално неграмотни, а 70-80 % от възрастнте американци нямат представа за другите страни и народи по света, нито за световната история. Зб. Бжежински добре знаеше, но не можа да признае, че американското общество е незряло, нехомогенно общество, в което постоянно присъстват раситски и нацистки идеи още от годините на Гражданската война (1863-1865 г.), че цели зони в американските градове са гета, в които е опасно да влезе бял американец или чужденец , че американската държава е натрупала огромен дълг (по това време 19 трилиона, а днес вече 23 трилиона долара), на вълната на които явления победи 45-тия президент на САЩ –Доналд Тръмп. Зб. Бжежински, разбира се, премълча агресивността и бруталността на американските военни операции навсякъде по света, но само срещу слаби и изолирани противници (Афганистан, Ирак, Сомалия, Либия) и че със заиграването с исляма като инструмент срещу Съветския съюз именно САЩ събудиха и отгледаха ислямския тероризъм, нещо което той признава в редица интервю пред .NouvelleObservateur. Зб. Бжежински не призна не само невежеството на огромната маса от американците, но и на политическия истеблишмент, който нямаше и няма представа за културите и традициите на народите по света, но нагло искаше да им имплантира американските образци на “модерна демокрация” и управление.

Макар че това изследване не е за Америка, но в духа на анализа за последствията през годините, които извървя човечеството след края на “Студената война” и заключителния въпрос от предхождащия текст има ли спасение от зловещо надвисналия над човечеството призрак на самоунищожението нека да видим реална ли е надеждата на Зб. Бежински за възраждане на Америка. И така: “Може ли Америка да се възроди и да върне надеждата на човечеството за хоризонт, за друго бъдеще?”

Духът на Америка, непрекъснато въплъщаван в нейната история, т.е. в нейното собствено развитие и в системата на международните отношения като политика и геополитика изкристализирва в края на ХІХ и началото на ХХ в. във Философията на Прагматизма (Ч.Пирс, Дж. Дюи, У. Джеймс и др.), И колкото и да е рисковано да се представя една философия накратко, то опитът ми и познанията ми на стотици философски учения и доктрини ми дават основание да направя това. Прагматизмът узрява върху базата на различни европейски емпирични, сенсуалистически и инструменталистки теории, според които не е важно какъв е обектът на познанието и евентуалното въздействие, какви са неговата същност и качества. Той трябва да се определи като чужд на познаващия субект- човек, което означава, че отначало той е некомфортен, неудобен за този субект –човек. Логично е да се желае, че за да стане удобен, комфортен този обект трябва да бъде преобразуван, преформатиран в съответствие с интересите на субекта-човека. Затова тук не стои въпросът за съобразяване на субекта с обекта, а обратното, субектът трябва да извлече максимална полза от обекта съгласувайки своята вяра с емпиричния си, по същество повърхностен опит. Затова, според тази философия, не истината, а ползата е главната цел на познавателния процес. Затова не е важно какъв е обектът, а какво иска субектът да постигне от него. Преведено на езика на политиката, геополитиката, геостратегиите на читателите ще им стане ясно какво е движило в цялата недълга история Америка и движи и днес експанзията на капитализма на същата тази Америка. Всичко друго е камуфлаж. И отново, ако спомним Платон с посочените от него фактори, които движат политиката –апетита и желанията, ще видим колко прав е той и в този случай. Апетитът и желанията на Америка да бъде добре за сметка на другите. Днес Доналд Тръмп открито го обяви пред 72-та Сесия на ООН – America is first! Това е духът на Америка! А може ли един човек, една държава, един народ да се откаже от своя дух.. Може, но това ще означава да преживее радикална революция, която ще ознаменува неговия край, неговата гибел. Затова Америка не само не може да се възроди, но и не трябва да бъде повече хегемон на света. Тя не се възползва от шанса в края на 70-те години на ХХ в. да стане лидер на света и да го поведе по нови пътища, а извършвайки своята “неоконесревативна революция”, която беше по същество капиталистическа контрареволюция, хвърли човечеството в глухия коловоз на историята. Нататък? Или гибел, или преход на друга линия, но водено от друг лидер.

Познанията ми по световната история, политика, икономика, геополитика и геоикономика, философия ми дават основания да заявя с висока степен на убеденост, че този нов лидер може и следва да бъде Китай!

Като изходим от фундаменталните принципи, че геополитиката на всеки народ, особено този, който има достойнството да отстоява своето име, идентичност и място в историята на човечеството се основава на няколко основни фактора, които действат в синергия като система 1. Географията, територията и разположението в глобалното пространство; 2. Населението, етническия му състав, степен на хомогенност, степен на единност; 3. Историята, натрупания опит и мъдрост; 4. Материалната и духовната му култура, тяхната оригиналност и уникалност, традиции и способност за иновативност; 5. Националната му философия и националния психокосмос; 6. Способността му да се учи от другите, като съхранява своята национална и културна идентичност; и не последно 7. Наличие на лидерски дух, способност да води.

Нека отговорим на въпроса:”Какви са основанията ми да смятам, че Китай може и следва да бъде новия лидер на света?”

И така: 1. Територията, географията. Със своите 9,6 млн. кв. клм. територия Китай е четвъртата по големина страна в света след Руската федерацаия (17,1 млн.кв.клм), Канада (10 млн. кв. клм) и САЩ (9,8 млн. кв. клм) Той е и морска държава с около 18 000 хиляди клм. удобна за пристанища брегова линия и над 5000 острови в Източно китайско, Южнокитайско, Бохай и Жълто море. Но той е и държава на сушата, заемаща ключовата, фундаментална позиция на Голяма Евразия, простирайки се от север Руския Сибир и пустините и полупустините на Монголия (Гоби) през Великата китайска равнина на Юг до най-високата планинска верига на Земята – Хималайте – (от 53 гр. и 30’северна ширина до Джеймсов риф –южна ширина, което прави повече от 49 гр. разлика).Тук растоянието е над 5 500 клм. И от Тихия океан на изток до планинските вериги на Памир, Тяншан и Хиндикуш на запад. Тук е и най-високото плато на Земята – Тибет. Тук растоянието е над 5000 клм. Това е територия, която на югоизток е в зоните на Тропика , а на север в зоната на умерено-континенталния климат.Общата граница на Китай с цяла редица страни от Азия и Европа с различни религии и място и роля в древната и съвременнта история е около 22 800 клм. Макар и бедна на гори тази територия е богата на природни изкопаеми, енергийни и огромни водни ресурси. От запад към изток тази територия е прорязана от няколко големи реки, сред които Хуанхъ (Жълтата) и Яндзъ (Червената) реки са сред най-големите реки на света. Те са свързани с Големия канал, който прорязва Китайската равнина.

Релефът на това огромно пространства дава основание на някои географи да го сравняват с пирамида, чиято основа са равнините на изток до Тихия океан , а върхът й са затварящите западната граница планински вериги на Памир, Тянашан и Хиндикуш, извисяващи се над 6 и 7 хиляди метра над морското равнище. Според мен релефът на това пространство в голяма степен прилича на китайска пагода с много нива. И не ли природата със своята божествена красота е вдъхновявала китайските художници, архитекти и строители в сътворяването на своите прекрасни сгради, вписващи се хармонично с околната среда? В това отношение не случайно китайците са учители на другите азиатски народи –корейци, японци, виетнамци и др. не само във философията, но и в естетиката, в архитектурата, в музиката, живопистта, литературата, предавайки им своята висока традиция за хармония на човека и създаденото от човека с природата, с ландшафта.

Равнините и долините на цялото това пространство, които заемат около 35% от територията на Китай, а така също намиращото се на повече от 4000 м. височина плато Тибет през последния четвърт век на неудържимия възход на Китай е структурирано от една модерна инфраструктура с автомобилни магистрали и железопътни линии, по които се движат скоростни влакове с 300 -400 клм в час. Всички големи центрове са свързани с въздушни линии, обслужвани от модерни самолети. Стъпил на магистралата на стратегическото планиране Китай продължава да овладява богатствата на своето пространство от изток на запад.

2. Със своите 1 400 млн души Китай е най-голямата по население страна в света. Бидейки не само днес, а в цялата писана история на човечеството винаги една четвърт (1/4) или една пета (1/5) Китай има пълно основание да се смята за представител на човечеството като цяло. При това над 90% от това население са от една етническа група – ханци. Всеки от останалите десетки народи няма повече от 10 мл. души. Ако се съгласим с мнението на Л.Н. Гумилев, почерпено от древнокитайски летописи ханци са не само един етнос, но са наследници на около 500 рода от дълбока древност.В този смисъл това е най-хомогенното население –народ на Земята, който предава от поколение на поколение своята изначална антропо-генетична структура, изкристализирала във вековете на първите империи пр.н.е. (Цин, Хан и т.н.)

За духовните качества, за гения на това население с тази мощна демографска база можем да съдим по много неща, но достатъчно е да споменем оригиналната уникална философия и въобще духовна култура създадена в дълбока древност (ХХХV – ІІІ в. пр.н.е.) , както и създаваното днес в духа на тази велика традиция в областта на архитектурата, строителството, науката, технологиите, изкуството. (За някои от тези неща ще става дума в следващия анализ). Затова можем да говорим, че не само с постиженията на материалната си култура, но и главно с постиженията на духовната си култура, с моралните и духовни ценности поднесени на народа от древните му велики учители като Лао дзъ, Кун дзъ(Конфуций), Мен дзъ, Мо дзъ, Сун дзъ, Хан фей дзъ и десетки и стотици други това население, този народ постига и поддържа непрекъснато своето единство във времето и пространството.

3. Китай е една от първите древни оригинални цивилизации на Земята. Това е държавата-цивилизация с повече от 5500 години непрекъсната история .Именно в историята, белязана от възходи, войни, въстания, падения, зависимости, борби за отстояване на идентичността, и нови възходи се е компресирала хилядолетната мъдрост на този народ който в лицето на духовния си елит винаги е знаел от къде идва, кой е, и какъв е Пътят му. Войните, които е водел са били войни за отстояване на държавата и суверенитета си, а не да покорява други народи и да граби блага и ресурси. Исконният му практицизъм и трудолюбие са го научили сам да постига богатствата си и да задоволява желанията си с това, което му е предоставила съдбата и епохата.

На онези, които познават философията и въобще духовната култура на Китай не може да не е направило впечатление, че водещ духовен, високоморален принцип на духовния и управляващия елит в продължение на цялата писана история на този народ, зафиксирана в хиляди хроники и манускрипти е бил Дългът. Това го четем в обръщението на върховния управител на държавата Ся (3500 г. пр.н.е.) към народа си, когато той трябва да ги преведе през големи опасности като мотивът му е, че предците няма да му простят, ако той не спаси народа си. Дългът е принципът, който в учението на Конфуций обединява началата, изискванията, които трябва да спазва всеки китаец, от върховния император до обикновения селянин, ако иска да бъде “благороден мъж”(VІ в. пр.н. е.). Дългът, отговорността за човечеството изправено пред страшни заплахи е мотивът, който ръководи лидерът на днешен Китай Си Цзинпин и цялото ръководство на тази държава-цивилизация да подготви и обяви проекта на новата геостратегия на Китай за идващите десетилетия на ХХІ в. “Един Пояс –Един Път”.

4. Китай е не само една от четирите първи оригинални цивилизации на човечеството наред с Шумер, Египет и Индия, не само най-голяма по населеине , и едниствена при това с непрекъсната държавна традиция, но и най-закрита, затворена. Природата просто е създала това огромно гнездо, пазейки го векове, за да разцъфти тази оригинална цивилизация без взаимодействията с другите, която на свой ред също е създала символите на тази закритост със строителството на Великата китайска стена, единственото съоръжение от древната история, което се вижда от Космоса и “Забраненият град” на императорите от епохата на династията Мин. Всичко това естествено е родило собственото име на тази държава-цивилизация –“Джунго” (Срединно царство” – “Поднебесна империя”). Разбира се, в историята има и други народи, които са смятали, че тяхната държава е център на Земята, на Ойкумена, но сред тях основанията на Китай са категорични. Тази “закритост”, следвайки логиката на духа и творчеството е раждала уникалните образци на цялата духовна и материална култура, която създава Китай до времето, когато започва да взаимодейства, да общува с другите култури и цивилизации и обогатявайки ги сама да се обогатява. Така постигайки сърцевината на своята уникална идентичност Китай заедно с това създава не само своя универсален Принцип –Дао като Начало и основа на всички неща във Вселената, като Път, който води към “Великия порядък”, но и чрез “Великия копринен път” през планинските проходи на запад се свързва с останалите пространства на Земята – Средна Азия, Индия, Персия, Византия и Рим, Египет – Африка. Той ще обогатява тези култури, царски и императорски дворове с изделията от порцелан, с тъканите от естествена коприна, с барута и компаса, т.е. с всичко, което векове и даже хилядолетия преди другите народи е създал сам.И сам ще започне да се учи от другите запазвайки своята дълбока идентичност.

5.Древната китайска философия, израстнала върху фундамента на протофилосоките идеи и гениални прозрения в предишните епохи се оформя в цяла редица школи в периода от VІІ до ІІ в. пр.н.е. като едно огромно пано, където отделните учения не воюват помежду си, както е в Древноиндийската и Древногръцката философии, родили се в същите векове в “осевото време на историята” (К. Ясперс), а се допълват, обогатяват, преливат, следвайки великия принцип на хармонията, на единството на “Ян” и “Ин”. На тази философия, която изразява духа на националния и цивилизационен психокосмос на този народ е чужда агресивността, антагонизма, които наблюдаваме в някои гръцки, древноримски и особено европейски и американски философии. При това фокуса на тази философия, в който се съсредоточават всичките й послания, чрез които тя ще предава своя дух през вековете във формите на материалната и особено духовната култура на този народ е човекът като висша ценност на живота на Земята и Вселената..

Самоопределянето на “Джунго” (Китай) като център на Земята, който трябва да снеме принципите на небесното Дао в “Поднебесната”, в обществото, в неговата социална наредба логически ни води към извода, че фактически нейн център е самия човек.. При това човекът не е просто център на “Поднебесната”, но той е център, в който се съединяват Небето и Земята, великите начала на “Ян” и “Ин”, стремежът към хармония, изразен не само в изкуството и архитектурата, но и в хармонията на отношенията между поколенията, съхранена в дълбоката и здрава традиция до днес. Именно хармонията изгражда “Великия порядък”, който въплъщава основните принципи и начала: човеколюбието (хуманизма) , ритуала (етикета), справедливостта и мъдростта (учението, знанието, ума). Всички тези принципи са свързани с дълга. Дългът не подчинява на мимолетни емоции и настроения, а на изискването да подхождащ към всеки член на обществото, към всеки човек, така както би искал да подхождат към теб. Ако ритуалът (етикета) е формата, в която се реализират всички други начала-принципи, то човеколюбието е онзи принцип, който трябва да води цялото поведение на всеки човек, а мъдростта (ума) е онзи фактор, който спомага на всеки да се издигне в тази установена от дълбока древност йерархична структура. Във всички времена най-високо в йерархията от качества на човека стои мъдростта (ума, знанието) . Не случайно в почти всички древни учения “съвършенномъдрият” управител или философ стои най-високо. Не случайно не най-богатият и не задължително стоящият начело е най-уважаваният, а “съвършенномъдрият”, независимо бил той беден учител или издигнат чиновник. “Съвършеномъдрият” притежава всички останали качества. Тези идеи са заложени във всички древни философски учения, но в най-развита и последователна форма те се представят в морално-философското учение на Кун дзъ (Конфуций), мъдрецът живял в VІ в. пр. н. е. и оказал най-силно и дълбоко въздействие върху духовната култура на Китай през следващите векове.

Мъдростта, учението, знанието във всички епохи и до днес е главното средство за издигането на способния човек и за успешното решаване на проблемите. Не случайно в духа на тази традиция един от любимите на Дън Сяопин древни афоризми е :”Учението – това е основата на движението напред”. Китайското общество е изначално общество построено на принципа на демократизма, защото не богатството или принадлежността на човек към една или друга група, класа в западните общества или каста в Индия, са определяли възможностите за неговия просперитет и издигане в обществената стълбица, а неговия ум, неговите способности. Тръгвайки от самото дъно на обществото всеки е могъл да се издигне най-високо в обществената йерархия. При това всичко е ставало в една стриктно следвана система на обучение в три степени и изпити след всяка степен. По такъв начин чрез тристепенната структура на обучението и тристепенната конкурсна система на върха могли да се окажат най-способносите, най-знаещите, онези, които в вай-висока степен са били в състояние да решават проблемите на обшеството в своята епоха. Така е в епохите на императорските династии, така е в годините след Синхайската революция и обявяването на Китй за република (1911), така е след 1949 г. когато Китайската народна република започва строителството на социализма и след четвърт век лутания уверено обявява че това ще бъде социализъм с китайска специфика. Така е в най-голяма степен след 1980 г., когато кадрите свързани с Дън Сяопин, а след това с поколението на Цзян Цзъмин, а днес това на Си Цзинпин заемат ръководни постове в политическата, държавната, стопанската и духовно културната структура на огромната държава и я водят уверено към лидерската й позиция като условие за промяна на системата на международните отношения, изграждана по рецептите на САЩ след Втората световна война и изправила човечеството пред непознаните преди предизвикателства и опасности.

6.През всичките епохи, включително и през съвременната епоха Китай е показвал удивителна способност да адаптира към своята мощна философско-религиозна морална конфуцианска система на културата, съхранила елементи и принципи на даосизма в синтез с будизма всякакви други идейни и философски въздействия, всякакви елементи на чужди етнически и регионални култури и идеологии, стига те да не противоречат на нейната основна ос, на носещия стълб на системата на националната и културна идентичност. Трябва да се има предвид от досегашния няколко хилядолетен исторически опит, че тук трудно може да съхрани културната си и дори етническа идентичнст всеки завоевател, откъдето и да е той. Защото, както гласи един китайски афоризъм, “можеш да завоюваш империята на кон, но не можеш да я управляваш, седейки на коня”. За да правиш това успешно трябва да слезеш от коня и буквално да “потънеш” в претопяващия всичко “котел” на китайската култура и традиция. Така става с джурджените от династията Цзин, с монголците от династията Юан, с манджурите от династията Цин; това е, което плаши редица от западноевропейските страни да превърнат Китай в колония през ХІХ и първите десетилеитя на ХХ в., оставяйки го в състояние на полуколония; това е, което в последна сметка доведе до приспособяването на една типично западноевропейска политическа и философско-икономическа доктрина, каквато е марксизма към реалностите на Китай и нейното по същество “китаизиране”.

И тъй като независимо от наличието на много различни културни елементи в огромната жива и непрекъснато обогатяваща се система на китайската култура две са основните. световно значими идейни учения- това на конфуцианството и това на марксизма, възниква големият въпрос какво е общото между конфуцианската доктрина и доктрината на марксизма, за да могат те да се интегрират в една цялостна философско-политическа и философско-икономическа система, обогатена с елементите на либералния пазар в глобална среда, за да се получи работещия синтез, какъвто наблюдаваме днес в идеологията и практиката на съвременен Китай, изгрждащ пазарен социализъм.

Общото се съдържа почти във всички основни принципи на двете учения, които ги делят двадесет и пет века. Първо, и конфуцианството, и марксизма тръгват от първенствуващата роля на общото – държавата, обществото. Само в тях и чрез тях индивидът може да се реализира пълноценно като човешка личност. В огромната пирамида от общности на различна степен – държавата, провинцията/района, областта, града/селото, общината/фабриката, семейството, човекът е на най-ниското стъпало. Но той е фундамента. Неговата свобода се реализира чрез свободата на цялото/общото. –“Свободата на всички е условие за свободата на всеки” (К. Маркс)И още, при Конфуций свободата е следването на традицията, спазването на дълга. Дългът е обаче необходимост. При Маркс “свободата е опозната и овладяна необходимост”. Не можеш да бъдеш свободен, ако не са свободни всички, ако цялото е несвободно. Затова принципът на Дж. Лок издигнат като водещ в доктрината на либерализма “ свободата на всеки като условие за свободата на всички” е красив лозунг, но практически ражда чудовища на насилие от силните над слабите. При него няма и помен от справедливост. Гуруто на доктрината на “Отвореното общество” К. Попър открито твърди, че свободата не признава справедливост. Днес Дж. Сорос и кохортата след него са тези, които с помощта на милиардите и медиите налагат тази доктрина в подвасалните на САЩ страни. Обратното, и конфуцианството, и марксизмът залагат като свой друг основен принцип “справедливостта”- “социалната справедливост”. Не може да има свобода, където цари несправедливост. И подтиснатият, и подтисникът са несвободни, защото е нарушен фундаменталния закон на хуманизма, човеколюбието. А и конфуцианството, и марксизмът са морално-философски доктрини, защото както Конфуций смята, че справедливостта е нарушена, когато липсва “човеколюбие”, “хуманност”, а Маркс смята, че социалната справедливост е нарушена, защото човекът е “отчужден” от плодовете на своя труд, “експлоатиран” в условията на господството на частната собственост и капиталистическите обществени отношения, където главния мотив, цел на производството е не създаването на блага, а печалбата, нарастването на капитала. Затова за Конфуций възстановяването на хуманността/човеколюбието изисква справедливи отношения между управляващите и поданиците, между бащата и сина, и т.н. При К.Маркс възстановяването на справедливостта и хуманизма изисква “социализиране” на частната собственост и превръщането й в индивидуална собственост, която се реализира в колективни общи форми.. Това е истинският К.Маркс, а не представяният до 1989 г. в теорията и практиката на държавния социализъм в бившия Съветски съюз и страните от централна и източна Еврпа. Своето важно, ключово място в системата от основни категории на конфуцианството и марксизма заема знанието, мъдростта. За Конфуций вече казахме. Но за Маркс знанието, научното знание е не само и просто път към успеха, но и чрез знаещият човек, техническите средства и технологии се превръщат в “непосредствена производителна сила”.

Спазването на посочените принципи на конфуцианството, сред които както посочихме важно място играят също така ритуалът, етикетът, формата, е важно условие за постигането на “Висшия порядък”, на хармония и успешно развитие на обществото. При К. Маркс “порядъкът”, “хармонията” разглеждани като “Планомерно и пропорционално развитие на обществото” изискват познаването на основните обществени закони, в това число включително и “Закона за планомерното развитие”, който по неговите думи е “нещо повече от закон на колективното общество”, висш принцип. Преведено на езика на Конфуций това е висшият универсален Принцип, Начало и Път (Дао), чието спазване осигурява хармония в обществото, динамика и просперитет.

По такъв начин учението на К.Маркс, един продукт, при това не случаен на западноевропейското обществено-историческо развитие (защото в европейската цивилизация още от гръко-римската древност са заложени двете противоположни тенденции, според едната от които общото/държавата е водещо(Платон), а единичното, индивида е подчинено, а според другата единичното/индивида е водещо, а общото е подчинено (Аристотел) и чиито крайни форми виждаме в налагания след 90-те години на ХХ в. неолиберализъм) се прихвана в една далекоизточна цивилизация, която изначално беше приела и следваше принципа ,че общото е водещо, а единичното е подчинено и вече десетилетия в един умен синтез даваше своите богати плодове на неудържимия възход.

Освен тези принципи, създадени в различни, отстоящи една от друга повече от 2500 години епохи, но подхранвани от традицията и самите те подреждащи и актуализиращи непрекъснато традицията, има още нещо, което не просто се съдържа в конфуцианството , но е част, съществена черта в манталитета на китаеца, от неговата културна и национална идентичност, което му позволява да се вписва във всяка епоха и особено днес, това е неговия практицизъм. Без да се подава на високометафизически умопостроения и езотерически съзерцания китаецът във всяка епоха е стоял здраво на земята, на почвата на реалностите. А тази нагласа на духа на китаеца също е нещо, което марксизмът не просто подкрепи, но по един несравним с другите западноевропейски философско-политически и икономически системи теоретизира, издигна до нивото на доктрина в своето учение за практиката. Пръв Мао Цзедун разви на примера на Китай, неговата революция и първите стъпки на социалистическото строителство марксисткото учение за практиката като главен кретирй за истината, както и за конкретно-историческия и конкретно-културния, съобразен с националните особености характер на практиката. Това не трябва да се пренебрегва. Но главната заслуга за съвременен Китай, за освобождаване на силите на китайския народ за строителството на специфичния за Китай пазарен социализъм има безспорно Дън Сяопин. Именно върху неговите идеи за реализма в политиката ,за постепенността и динамиката на развитието, за реформата като разкрепостяване на силите на народа, за приемане на всичко прогресивно от стопанския опит, културата, науката, образованието, техниката, технологиите и управлението от развитите страни ,за творчеството и етапите на модернизацията вече близо четири десетилетия Китай осъществява своето безпрецендентно възраждане.

7. Всичко казано по-горе във висока степен показва реалните взможности и предпоставките Китай да бъде един нов лидер на човечеството различен от досегашните и също така във висока степен адекватен на очакванията на огромната част от човечеството за такъв лидер. Казаното също е отговор на страховете на Зб. Бжежински и опита му да омаловажи разгръщащия се мощен потенциал на Китай като лидер в един друг свят, различен от този на доминацията на Запада и конкретно на САЩ като “уникална империя” (Зб.Бжежински)..

Като се проследява историята на цивилизациите и особено на онези първи четири (Шумер, Египет, Индия и Китай), с които започва човечеството се вижда уникалността на всяка една и приноса й в културата на човечеството, но също така се вижда, че най-бързо и най-високо в материалната си и духовна култура, в технологическите постижения Китай изпреварва другите и до началото на ХV век е безспорен лидер. За съжаление в онази епоха, когато все още не е постигнато единството в пространството на всички цивилизации и те независимо от експанзията на различни народи от запад на изток и от изток на запад продължават да бъдат регионални цивилизации. Тук разказите и възторзите на Марко Поло са просто екзотика и нищо повече. Същата стойност имат и разказите на първите португалци и холандци стигнали до Китай покрай нос “Добра Надежда”

Без да се възползва от лидерството си след началото на ХV в. Китай постепенно изпада в летаргия и едва ударите на малките европейски хищници през ХVІІІ, ХІХ и началото на ХХ в. , а също и на превъзмогналата феодалните си порядки, пак благодарение на европейците Япония, го разтърсват от тази летаргия, за да направи своята Синхайска революция (1911 г.) събуден от идеите на Сун Ятсен , а от 20-те години на ХХ в. постепенно марксизмът и национализмът на Европа в различна степен и понякога наслагвайки се в една система, да мобилизират неговия дух и воля.

Преминал през десетилетия на войни за независимост и граждански войни с цената на огромни жертви в края на 1978 г. Китай воден от “малкия “Дън ( Сяопин-малък) тръгва по своя Голям Път към модернизация и неудържим възход.

От 90-те години на ХХ в. до днес, когато модернизацията се разглеждаше и разглежда като основно съдържание на реформата и стратегията за възраждане не можеше да не възниква въпроса не върви ли Китай в грешна посока и отказ от избрания през 1949 г. път. Защото според западни и китайски изследователи в процеса на модернизацията пред Китай непременно щял да застане въпроса за отказ от своите фундаментални ценности, изграждащи структурата на неговата уникална хилядолетна културна традиция в името на индивидуалистичната либерална демокрация с нейния хедонизъм и рационалистически технологии. Изводът на много от тях е Китай да се откаже от избраната стратегия на догонващ икономически модел на развитие и либерална демократизация като съхрани своята уникалност.

Но без да се впускаме в дискусия с разсъжденията на Ж.Дерида, М.Фуко, Ю.Хабермас и други западни философи за “модерна” и “постмодерна” на западните общества ще подчертаем, че историята не е еднолинеен, еднозначно, европоцентристки развиващ се процес, при който по-развитите в индустриално-технологично отношение общества задават образеца на по-неразвитите, както смяташе даже и К.Маркс. Защото историята е сложен, многолинеен процес, при който дори общества с по-неразвити технологии и икономика могат да се окажат много по-напред в развитието на философията, литературата, изобщо духовната култура. Примерите дори за развитието на водещите държави на една Европа ХVІ – ХХ в. са достатъчни. Това с още по-голяма сила важи днес в условията на непознатата в предните векове интеграция на човечеството в глобалните мрежи. Но когато става дума днес за следваната от Китай стратегия на модернизация не трябва да се забравя, че заедно с развитието на материалната култура, материалната цивилизация, стои въпроса и за развитието на неговата духовна кулутура, неговата духовна цивилизация. А това развитие не може да бъде друго освен развитие на най-дълбоката същност на китайската духовна култура. Именно така, а не повтаряйки образците на Запада Китай внася своя принос в развитието на човешката зивилизацзия, показвайки на народите, че има и друг вариант на развитие, осигуряващ хармония между производството и потреблението на материалните блага и духовното развитие на човека, а не този на либералния и неолибералния капитализъм с неговия индивидуализъм, хедонизъм и консумативизъм.

Затова тръгвайки по пътя на реформата и стратегията за модернизация не само Дън Сяопин, но всички ръководители на КПК и Китай и особено днес Си Цзинпин категорично подчертават, че основата на тази модернизация и стратегия е развитието на социализма с китайска специфика.

По такъв начин в заключение към тези по неизбежност тезисни постановки защо може и следва Китай да бъде новия лидер на света в идващите десетилетия на ХХІ в., не можем отново да не посочим, че непознатата за съвременния свят динамика на мощен възход на Китай е пример на великото креативно единство на традиция и модерност на общество, което съхранявайки своята най-дълбока културна идентичност се развива и което се развива, за да съхрани своята най-дълбока идентичност, давайки по такъв начин своя пример на останалите народи в съвременната глобална епоха. И може с увереност да се предвиди, че само ако остане верен на този принцип Китай ще постигне своите цели, заложени далече в бъдещето. Несъизмерим с останалите цивилизации в древността, днес той е несъизмерим и със своето уверено движение към бъдещето. В което, само ако сегашният угасващ претендент за хегемон на света не предизвика някой страшен катаклизъм за човечеството, Китай ще бъде естествения лидер на света. Историята работи за него, защото според друг един друг древен китайски афоризъм:”Плодовете се берат, когато узреят”.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели