/Поглед.инфо/ В историята на българската църква, на християнската духовност и култура през Средновековието се изявяват забележителни духовни водачи, интелектуалци, просияли монаси... Имената на Светите братя Кирил и Методий, на Климент, Наум, Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър, Иван Рилски, Теодосий Търновски, патриарх Евтимий са известни на всеки българин. Нека припомним имената и най-вече делата на някои архиереи и светци, които определено заслужават повече внимание от онова, което им се отделя. Естествено, при наличните извори да се каже нещо ново за тях е твърде трудно, понякога почти невъзможно. По тази причина ще се задоволим със сравнително кратки бележки за тези без съмнение значими личности, имали незавидната участ да останат в сянката на по-известните си събратя.

Архиепископ Йосиф (870/871 – 876)

Колкото и да е парадоксално, днес за първия български духовен глава не се говори, името му почти не се споменава. “Известността” му, ако изобщо може да се говори за такава, е чисто христоматийна, изразена в бегли споменавания във връзка с други личности и конкретни събития. Няма пълна сигурност и за името му – в двата известни преписа на “Чудото на св. Георги с българина”, книжовен паметник от края на ІХ в., архиепископът е наречен с различни имена, съответно “Йосиф” и “Стефан”.

Колко и да се спори за точния статут на българската църква през 870 г., независимо как е била тълкувана и прилагана получената от българите “автономия”, избраният архиепископ на практика олицетворява не върховнана власт или опеката на Вселенската патриаршия, а именно българското духовенство, държава и народ. Да бъде забравян и игнориран първият български архиепископ не е нито справедливо, нито оправдано... Въпреки че е обяснимо. Причините архиепископ Йосиф (Стефан) да остава “в сянка” са различни:

  • Доколкото е имало култ към него като светец, той не е получил развитие и вероятно е загаснал още преди края на Първото българско царство. Не са запазени житие, служба, икона, споменавания в по-късни паметници.

  • Много скоро архиепископът е “затъмнен”, и то твърде мощно, от ярки личности като Климент, Наум, Йоан Екзарх и др.

  • няма запазени негови съчинения, нито следи от съществуването на такива.

  • въпреки своята обвързаност с българската църква, държава и народ, Йосиф си остава “ромей” – причина за резервираност към него още през Средновековието.

Първият духовен глава на България е избран след решение на извънредното заседание на т.нар. Осми Вселенски събор от 4 март 870 г., такъв според разбиранията и приетата номерация на католическата църква. Именно тази дата се смята за “рождена” на Българската православна църква, независимо от съществуващите спорове за първоначалния й статут.

В “Чудото на св. Георги с българина” неизвестният автор изтъква една от най-важните заслуги на княз Борис-Михаил: "... доведе свети Йосиф (Стефан) и други учители и наставници, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове и игумени, които да учат и ръководят народа му по Божия път..."

Определено може да се твърди, че архиепископ Йосиф (Стефан) е бил съмишленик на княз Борис-Михаил, че вероятно самият Покръстител е издигнал неговата кандидатура за български духовен глава пред Константинополската патриаршия. Нека припомним проявената от българския владетел твърда воля пред Рим, когато оттам му предлагат второстепенни личности за архиепископ на България. Йосиф (Стефан) се е ползвал с авторитет и във Византия. Това личи от факта, че византийският писател Петър Сицилийски посвещава своя известен трактат против еретиците павликяни на “архиепископа на България”.

Първият български архиепископ е починал най-вероятно през 876 г. Заради своите заслуги е канонизиран за светец още в края на ІХ в. Както стана дума, в средновековна България вероятно е имало култ към светеца, но данни за него не са запазени. Паметта му би трябвало да се чества на 4 март – денят на решението на събора, по силата на което България получава своя църква и собствен духовен глава.

Патриарх Дамян (преди 971 – преди 986 г.)

Големият български църковен историк акад. Иван Снегаров характеризира накратко този български духовен глава по следния начин: Дамян, пръв български патриарх, признат в 927 г. от цариградския патриарх при византийския император Роман Лакапин и българския цар Петър. Той бил избран за патриарх още в царуването на Симеона, както трябва да се заключи от свидетелството на Дюканжевия каталог, че във времето на патриарха Дамяна Българската църква била удостоена с автокефалия и той бил признат за патриарх в Цариград. Първоначално неговата резиденция била във Велики Преслав, после в Дръстър (Доростол). В 971 г., след като завладял Дръстър, император Йоан Цимисхи свалил Дамяна от престола. Дамян, навярно, без да дочака своето сваляне, избягал в Западното българско царство и продължавал да управлява подчинената част от своя диоцез от Средец (София). Не е известно, колко години той е бил патриарх и кога е умрял. Знае се само, че около 44 години (927—971) той бил признаван от Цариградската църква за български патриарх.”

Приведохме този цитат, тъй като и досега споровете около мястото на Дамян в листата на българските патриарси не са престанали. В Синодика на Търновската патриаршия (т.нар. Борилов синодик) под рубриката “Преславски патриарси” са дадени следните имена: Леонтий, Димитрий, Сергий и Григорий. За съжаление, името на Дамян отсъства, няма ги и имената на останалите патриарси след 971 г. Как да си обясним този странен феномен?

Едно от възможните обяснения е загубата на историческа памет, на исторически извори – обстоятелство, което може да бъде забелязано на някои места в Синодика. И все пак, търновските автори са познавали достатъчно старобългарски, а и византийски творби, в които са споменати поне някои от патриарсите и архиепископите след 971 г. Търновската патриаршия е имала претенцията, че именно тя е наследницата на Преславската, по тази причина през ХІІ-ХІV в. митрополитът на Велики Преслав е наричан “прототронен”. Тя е признавала Охридската архиепископия, но очевидно е смятала себе си, а не нея, за законната приемница на патриаршията от времето на Първото българско царство. В този смисъл изтъкването на Дамян е било нежелателно - вероятно Дамян е бил причислен към охридските архиепископи, което от гледна точка на случилото се след 971 г. е обяснимо.

В древната базилика “Св. София” в София е съществувал надпис – графит с името “ДАМІАNOS”, който за съжаление е унищожен при консервацията на църквата. По думите на видния учен архитект проф. Стефан Бояджиев причината е “... немарливост или недостатъчни познания върху различните видове градеж...” Както изглежда, този надпис отбелязва присъствието на патриарх Дамян в Средец и конкретно в неговия най-знаков храм.

Нека хвърлим един поглед към т.нар. Дюканжов списък на българските архиепископи, съставен от охридския архиепископ Йоан Комнин в средата на ХІІ в. Ето неговият текстс някои съкращения:

“Протоген, архиепископ на Сардика(Сердика, дн. София).

Методий, рожден брат на св. Кирил Философ, ръкоположен за архиепископ на Морава Панонска.

Горазд, ръкоположен от Методий, а после изгонен от духоборците.

Климент, като станал епископ на Тивериупол и Велика, сетне бил

натоварен от Борис, цар на българите, да надзирава и третия дял на българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канина или (и) Тасипият.

Дамян в Доростол, сега Дриста. При него и България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на император Роман Лакапин, се провъзгласи за патриарх от императорския съвет, а после бе низведен от Йоан Цимисхи.

Герман, наричан и Гаврил, във Воден и в Преспа.

Филип в Лихнида, в древност наричан Сасарипа, а сега Ахрида (Охрид).

Йоан, и той в Ахрида. Той бил от Дебър, от село Агноандики...

Лъв, пръв от ромеите... “

Мнозина изследователи, включително акад. Иван Снегаров, приемат “едно към едно” информацията за Дамян – че е пръв и последен преславски (дръстърски) патриарх. Както виждаме, преди него в Синодика са дадени четирима патриарси, което няма как да бъде измислица или нелепа грешка на по-късни книжовници. Дори тези четирима “свети отци” да са управлявали само по няколко години, изглежда невъзможно Дамян да е получил патриаршески сан през 927 г. или няколко години по-късно. Указанието за император Роман Лакапин (920-944) по-скоро е маркер за времето, в което българската църква е призната за патриаршия.

Дори и малкото, което знаем, е показателно - Дамян се проявява като достоен духовен отец на своя народ. Той не се примирява с коварната политика на Византия през 971 г., с пленяването на цар Борис ІІ и окупацията на източните земи на царството. Патриархът търси убежище при Комитопулите в свободните земи, като избира за своя временна резиденция Средец. Присъствието на българския патриарх във временната столица на царството придава нужната легитимност на Давим, Мойсей, Арон и Самуил като колективно наместничество, управляващо от името на пленения цар Борис ІІ, показва на българите и в свободните, и в окупираните земи, че държавата съществува, че борбата за нейното спасение е справедливо дело.

Патриарх Николай Охридски (краят на Х – началото на ХІ в.)

Този малко познат архиерей и светец е споменат в “Житието на св. княз Иван Владимир” като съвременник на великия български цар Самуил (997–1014). Макар в църковната традиция той да е наричан “Охридски”, патриарх Николай отначало e пребивавал в царската резиденция град Преспа (на о-в Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро, днес в Гърция). Напълно възможно е именно при него Охрид да е определен за център на патриаршията предвид своето древно християнско минало.

Самуил е коронясан за български цар през 997 г. именно от патриарх Николай. Това отговорно държавно решение е взето, когато става известно, че плененият през 991 г. цар Роман е починал в затвора. Предвид особеностите на политическата идеология на Първото българско царство позицията на тогавашния духовен глава на българите със сигурност е била много важна, независимо от високия авторитет и власт на самия Самуил. Канонизирането на патриарх Николай отразява неговите заслуги пред българската църква и държавата. Култът към св. Николай в определен момент е бил свързан и с едноименния охридски архиепископ от средата на ХІV в. – именно този “архиепископ на България” участва в коронацията на сръбския цар Стефан Душан (1346 г.) заедно с търновския патриарх Симеон.

Архиепископ Йоан Дебърски (1018 – 1037)

Макар да не е канонизиран от православната църква в България и Македония, Йоан е една от големите фигури в нашата църковна история. Той се появява на историческата сцена след падането на Първото българско царство под византийска власт през 1018 г. Йоан наследява патриарх Давид (според някои сведения идентичен с Йоан, което е проблематично и малко вероятно), който е трябвало да напусне охридския църковен престол. Йоан бил родом от дебърското село Агноандики и игумен на манастира “Св. Богородица”.

Когато византийският император Василий ІІ Българоубиец (976-1025) завладява България, той понижава статута на Българската патриаршия в ранг на архиепископия, но запазва нейната самостоятелност. С три грамоти (новели) от 1019 и 1020 г. императорът не само съхранява, но дори увеличава диоцеза на българската църква – в него на първо време влизала и Северна България със стария църковен престол Дръстър (дн. Силистра). Тогава е прието, най-вероятно неофициално и негласно, архиепископът да бъде българин – условие, спазено единствено при Йоан Дебърски.

Известното ни за архиепископ Йоан не е много, но е ясно, че той бил авторитетен духовен водач. Трябвало мястото на Охрид като духовна столица на българския народ да бъде защитено със солидни аргументи от историята на християнството на Балканите. Вероятно Йоан Дебърски е направил много, за да се наложи схващането, че Охрид е древната Първа Юстиниана (така е записано и в първата грамота на Василий ІІ). Така всички евентуални претенции на Цариград към духовната независимост на България можели да бъдат отхвърлени с позоваването на авторитета на император св. Юстиниан Велики. Йоан подкрепял изпадналата в тежка ситуация българска култура, на него в голяма степен се дължи опазването на водещи епископии, манастири и църкви от посегателствата на византийската власт. Легендите свързват с неговата личност създаването на прочутия Дебърски манастир.

Опитите да се търси друга, чисто “македонска”, едва ли не антибългарска същност на Охридската архиепископия “на Първа Юстиниана и цяла България” са ненаучни и тенденциозни. Подобни спекулации са отрицание на идеята на нейните първостроители, челно място сред които заема архиепископ Йоан Дебърски.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели