Ще започнем с няколко изречения от приветствието на Жозеп Борел, председател на Европейския парламент в периода 2004-2007 г., по повод на приемането на България и Румъния в Европейския съюз (1 януари 2007 г.). Цитираме ги не защото са казани от представител на европейския политически елит (най-малкото не само заради това!), но и защото резюмират оценката за една историческа личност, която повече от две хилядолетия е най-яркият символ на човешкото свободолюбие.

“В света, в който днес живеем, нито най-големият, нито най-силният измежду страните в Европа е достатъчно силен, или достатъчно голям, за да се противопостави на проблемите в глобалния свят. Затова е хубаво да бъдем заедно и обединени. Обединени от ценностите, които споделяме (...) Съседите днес, европейците днес, са онези съседи, които най-много си сътрудничат в света. А до преди 60 години те бяха смъртни врагове (...) Българите са народ, който обича свободата. Спартак беше българин... Въпреки че тогава все още не се е наричал така, а България се е наричала Тракия. Тракия и Дакия, бившите провинции на Римската империя, днес са част от един съюз, който не е империя...”

Да припомним накратко онези събития, с които Спартак остава в историята на българските земи, Европа и света. Нашата гледна точка за въстанието и неговият необикновен водач е изложена в книгата „Спартак – синът на Древна Тракия“ (София, 2009), както и в том І на поредицата „Бележити българи“ (София, 2012). Разбира се, за този древен политически водач са написани солидни научни трудове, името му продължава да буди и несъмнено и за в бъдеще ще предизвиква силен научен и обществен интерес.

Спартак е роден нейде през първото десетилетие на ІІ в.пр.Хр. в района на тракийския град Медиос (днешния гр. Сандански). Твърде вероятно е той да е принадлежал към тракийската аристокрация, дори към някое разклонение на одриската царска династия. За връзката на Спартак с върховете на тракийското общество свидетелстват несъмнената му професионална военна подготовка, способността му да ръководи големи маси от хора (вкл.такива, които нямат елементарно военно обучение и дисциплина, които са от различен етнически и социален произход, и т.н.), не на последно място - “царското” име Спартак. Днес ние го използваме в неговата латинска версия, но на езика на траките то е звучало като „Спарток“, носено е от тракийски владетели и дори от една цяла „царска династия“ - Спартокидите, управлявали древното Боспорско царство отвъд Черно море (на Кримския и Таманския полуостров) в периода 438 – 108 г.пр. Хр.. Плутарх (І в.сл.Хр.), един от най-големите историци на всички времена, пише: «...Спартак, произлизащ от племето на медите – човек, който се отличавал не само с изключителна смелост и физическа сила, но по своя ум и мекота (възпитание) на характера стоял много по-високо от своето положение и въобще приличал повече на елин...»

Античните историци предават различни версии за появата на благородния тракиец в гладиаторската школа в Капуа. Най-близо до истината вероятно е Апиан (ІІ в.), според когото Спартак попада в плен при войните с римляните в Тракия. Наистина, великият тракиец живее във време на масирано настъпление в обичайния “свят” на неговите деди и родители, на собственото му детство и младост. Пленен при военни действия в Тракия, той е отведен в Италия. При какви обстоятелства е превърнат в гладиатор е неизвестно. Не знаем също така и колко време Спартак се е сражавал на арената, но към времето на въстанието той не е боец, а инструктор (“doctor”) на гладиатори – още едно свидетелство за по-висок професионален и социален статус. Дори и когато е пленник, редом с него е «... жена му, негова сънародничка, надарена с пророческа дарба и посветена в Дионисиевите тайнства...» Разказва се, че тя е видяла “... знак за предопределената му велика и страшна власт, която ще го доведе до злополучен край... “ Тази особеност свидетелства, че Спартак надали може да бъде смятан за „роб“ в класическия смисъл на думата, а по-скоро е бил третиран като знатен военопленник.

Поради непоносимите условия в школата на Лентул Батиат в Капуа, през зимата на 74-73 г. зрее заговор. В него са посветени около двеста гладиатори, които Спартак успява да убеди, че е по-достойно да загинат свободни, отколкото да рискуват безмислено живота си за развлечение на тълпата. Няма съмнение, че организатор на бунта е именно Спартак, още повече че положението му на инструктор му е давало много по-голяма лична свобода в сравнение със „стандартните“ гладиатори, поставени в режим на изолация един от друг. Поради предателство се налага заговорниците да действат преждевременно и напълно импровизирано. Успелите да се включат в акцията 78 души на брой се въоръжават с ножове, шишове и други подръчни средства, взети от кухнята. Те успяват да обезвредят стражата, след което се впускат по улиците на Капуа... Бунтовниците намират убежище в планината Везувий, на около 40 км от Капуа. По пътя отнемат оръжието на случайно срещнати римляни и разграбват няколко талиги, натоварени с гладиаторско оръжие за предстоящи съзтезания.

Бегълците са преследвани от отряд копиеносци, който поне няколко пъти е надвишавал броя им. Спартак вкарва самоуверените римляни в засада, и ги обръща в позорно бягство. Гладиаторите се укриват в самия кратер на вулкана Везувий, който тогава е смятан за загаснал. Те избират за свой водач именно опитния Спартак, а негови помощници стават галите Еномай и Крикс. Към гладиаторите се присъединяват избягали роби и бедняци от околността. Властите третират бунта «... не като истинска война, а като обикновен разбойнически набег...» И все пак, този до голяма степен безпрецедентен бунт ангажира вниманието на самия римски Сенат. По негово решение срещу гладиаторите е изпратен трихилядният корпус на претора Клавдий Глабер.

Глабер блокира планината, но подценява присъщия за Спартак тракийски опит в «планинската война». С въжета, сплетени от диви лози, гладиаторите се спускат по отвесната стена на кратера. С мълниеносна атака Спартак разбива римляните. Победата отеква в околните селища, а към бунтовниците се присъединяват още хора – главно пастири, «мъже, физически силни и ловки...» Действията на Спартак вече са преценявани не като «разбойнически набег», нито само като «робско въстание» (теза, която и днес господства в съзанието ни), а като по-широко социално движение. Неслучайно историкът Апиан свързна въстанието на Спартак с гражданските войни в републиканския Рим в онази епоха.

Сенатът с тревога следи разрастването на бунта. Срещу Спартак тръгва преторът Вариний с два легиона и помощни сили, общо около 12 хиляди войници. Оттук нататък военният и организаторски гений на Спартак ни се представя в пълната си светлина! Римският командващ разделя армията си в две основни групировки, целейки да обкръжи въстаниците, но е разгромен “на части” и принуден да бяга от бойното поле... Въпреки това, трезвата равносметка мотивира Спартак да напусне Кампания и да отстъпи на юг в гористата област Лукания. Освен с римляните, той трябва да се бори и с анархията в своите редици - мнозина “... поради своята робска натура, не се стремяли към нищо друго, освен към плячка и удовлетворяване на своята жестокост...” Притокът на хора е внушителен, но тяхната неопитност и недостигът на оръжие са сериозен проблем. Спартак въоръжава хората си със самоделни копия и щитове, стреми се да създаде конница, разузнаване и т.н. Прави впечатление, че той следва образците на самата римска армия – най-добрата военна сила в тогавашния свят.

Със смели действия и изобретателност Спартак подема инициативата и разгромява Вариний. Серията от поражения са истински шок за римското общество! Спартак завладява Южна Италия и влиза във връзка с прословутите в онези години киликийски пирати. Негова база става градчето Турий, но за характера на установената власт нямаме никакви данни. Смята се, че в Южна Италия Спартак търси начин да се прехвърли на Балканите. И все пак, това не става - една от причините е зимният сезон, рисков за корабоплаването, особено за превозването на хиляди хора. От друга страна, въстаническата армия е пъстра като етнически и социален състав. Траките в нея съвсем не са мнозинство, а съвсем естествено по-многобройните гали и германци се стремят към своите земи, а не към Балканите. Попълненията на въстаническите сили са не само от роби чужденци, но и от италийски селяни - за тях перспективата да напуснат родината си едва ли е привлекателна. Този възел от противоречия няма решение, което да е приемливо за всички - нито през зимата на 73-72 г., нито по-късно.

През пролетта на 72 г. пр. Хр. “... Спартак вече бил станал голяма и страшна сила, но като здравомислещ човек ясно разбирал, че не е по силите му да сломи римското могъщество. И той повел своята войска към Алпите, като разчитал да премине през планините (...), да даде възможност на всеки да се завърне у дома – едни в Тракия, други в Галия...” (Плутарх). Предлагани са различни числа за броя на въстаниците – твърди се, че те стават 70 хиляди (и дори повече!), други смятат, че те са били около 20-30 хиляди – численост, която е далеч по-вероятна.

Срещу Спартак потеглят Публикола и Клодиан, двамата тогавашни римски консули (за 72 г.), всеки с по два легиона. С други думи, Рим хвърля срещу бунтовниците не по-малко от 24 хиляди войници! При планината Гарган авангардът на бунтовниците търпи тежко поражение. Еуфорията в редиците на римляните обаче съвсем скоро е попарена – в няколко битки Спартак разбива и двамата консули. После армията му навлиза в богатата долина на р. Падус (По). Пристигането му предизвиква масови бягства на роби и декласирани елементи. Местният римски управител на свой ред е победен, а пътят за излизането от Италия е открит.

Спартак не напуска Италия, а потегля назад. Защо постъпва така е въпрос, който си задават още античните историци. Допуска се, че той е бил в съюз с римския бунтовник Серторий в Иберия (Испания), който обаче тъкмо по това време е убит. Вероятно Спартак е поддържал контакти и с понтийския цар Митридат VІ, най-големият противник на Рим по същото време. Всичко това, така или иначе, влияе върху плановете на въстаническия водач.

Според някои римски автори бунтовниците настояват пред своя водач за нападение над самия Рим! При Пицена Спартак отново побеждава двамата консули, които междувременно са мобилизирали нови сили. Тази победа на практика му открива пътя към сърцето на огромната римска държава! Спартак обаче отново се отказва от атака срещу “Вечния град”, защото “... смятал, че все още не е равностоен на римляните, тъй като войската му не била в достатъчна степен подготвена (...) Нито един италийски град не се присъединил към метежниците, тъй като това били роби, бегълци и всякаква паплач...”

Така или иначе, за римското общество Спартак се превръща в нов Ханибал! Изпаднал в своеобразен шок, римският сенат избира за главнокомандващ Марк Лициний Крас – изключително богат благородник, който през 60 г. пр. Хр. ще стане един от “тримата големи” (първият триумвират) заедно с Помпей и Гай Юлий Цезар. Крас формира армия от опитни войници и ветерани в състав от цели шест легиона! Той налага сурова дисциплина, така че войниците се страхуват повече от неговия гняв, отколкото от Спартак... С превъзходство в хора и маневреност на силите Крас постепенно добива надмощие. Това кара Спартак отново да се насочи към Турий – базата му отпреди похода на север.

Крас не си прави илюзии за лесна победа. Той настоява пред Сената за завръщането в Италия на пълководците Гней Помпей от Испания, Луций Лукул от Мала Азия и Марк Теренций Лукул от Тракия. При това неблагоприятно развитие Спартак решава да се прехвърли в Сицилия, откъдето да се подготви за контраатака или за прехвърляне на Балканите. Отново влиза във връзка с пиратите, които да транспортират армията му през Месинския проток. В онази епоха Сицилия е житница на Италия и е “препълнена” с роби. Живи са и спомените за двете мощни робски въстания от предходното столетие (135-131 и 104 г. пр. Хр.).

Заел с войските си позиции при Регий (дн. Реджо ди Калабрия), Спартак очаква идването на корабите. Междувременно Крас и Сенатът изненадващо му предлагат мир! Този ход, целящ печелене на време, не е в състояние да заблуди Спартак – още повече, че римският командващ прегражда полуостров Бруций (“върхът” на италианския “Ботуш”) “... от едното море до другото, а върху целия вал построил стена, поразяваща със своята височина и здравина...” Това инженерно съоръжение, дълго близо 60 км, е капан за въстаническа армия, от който няма изход...

Появата на пиратските кораби въодушевява бунтовниците, но пред изумените им погледи те отминават, без да се отзоват на техните сигнали и викове! Пиратските главатари, които вече са взели “капаро” от Спартак, в последния момент са подкупени от Крас... В Рим вече се говорело, че ще бъде “... голям позор, ако и сега войната продължи...” За ужас на Крас позорът не закъснява - в “...тъмна, бурна и снеговита нощ...” Спартак прави дързък пробив и излиза от клопката! При това неочаквано развитие дори и Крас се изплашва не на шега – първата му мисъл е, че сега в своята ярост Спартак наистина ще атакува Рим!

Спартак обаче не е сигурен в победата си, още повече че първокласните армии на Помпей и Лукул дебаркират в Италия... Той решава да се насочи към Брундизий (дн. Бриндизи) и отново да търси начин за прехвърляне на Балканите. Отрядите на Каст и Ганик се отделят от основните сили, може би като авангард, но римляните ги нападат и разбиват. В хода на сражението се появява Спартак, който за пореден път обръща хода на нещата! Ясно е обаче, че дори и за гениален пълководец като него е вече непосилно да се справи при бързо изменящата се обстановка и подчертаното надмощие на противника. Спартак е принуден да приеме търсеното от Крас генерално сражение.

Сведенията за последната битка, малко или много, са “белетризирани” още у античните автори. При изворите на река Силарий с оределите си сили Спартак се сражава отчаяно. Ранен в бедрото от кампанския аристократ Феликс, той слиза от коня си и опрян на коляно се бие до самата си смърт. Според Апиан: “В тази битка противниците (на Рим) били отчаяни хора (...) Спартак бил ранен с копие в бедрото, и, паднал от коня, бил обкръжен от римляните, но продължил да се сражава, прикривайки се със своя щит (...) Клането било такова, че след това не могли да преброят убитите. Тялото на Спартак не било открито...” Не можем да не цитираме и обективна и справедлива оценка на историка Флор: “... те погинали със смъртта на достойни и храбри хора (...) Самият Спартак, сражавайки се по най-смелия начин в първата редица, бил убит и загинал, както подобава на велик пълководец...”

Битката завършва катастрофално за продължилото повече от две години въстание. Няколко хиляди бунтовници, успели да си пробият път на север, са разбити от Помпей. През пролетта на 71 г. пр. Хр. римските войски “прочистват” планинските места от оцелели бунтовници. Шест хиляди пленени въстанници са разпънати на кръст по Апиевия път (“Виа Апиа”) от Капуа до Рим... Победата над “робите”, “варварите” и “разбойниците” става повод за съперничество на кого принадлежи победата над страшния Спартак... “Спартаковата война” става катализатор на протичащите от десетилетия процеси в римското общество, водещи към т. нар. триумвирати, към едноличната власт на Гай Юлий Цезар, най-накрая към Империята, установена от Октавиан Август.

* * *

Днешната представа за Спартак е повече литературна и кинематографична, отколкото историческа. Неговото име през ХІХ-ХХ в. е възкресено в голяма степен от прочутия роман на Рафаело Джованьоли (1838-1915), публикуван през 1873 г. Творбата на италианския писател, съратник на Джузепе Гарибалди, има силен отзвук в тогавашния свят, а и до днес си остава класически литературен прочит на грандиозните събития от 73-71 г. пр. Хр. Името на Спартак се превръща в една от най-ярките емблеми на революционни и националноосвободителни, най-често леви по идеология движения в целия свят. Интересът на творците, независимо от техните идейни убеждения и пристрастия, не спира и до днес. След романа на Джованьоли се появяват и други даровити творби, които на свой ред моделират образа на Спартак в съзнанието на милиони хора – преди всичко балетът “Спартак” на известния армено-руски (съветски) композитор Арам Хачатурян (1954, премиера – 1956 г.) и филмовата суперпродукция на американския режисьор Стенли Кубрик (1960 г.). Името на великия тракийски воин се налага в масовата култура, особено след приемането на името “Спартак” от редица спортни дружества, популярни футболни отбори и т.н. в СССР, България, Чехия, Словакия, Румъния, Източна Германия и др. Всичко това, наред с продължаващата политизация на образа, създава почва за спекулации “за” и “против”, които често са твърде далече от историческата истина за доблестния тракиец и оглавеното от него въстание.

Надали може да има съмнение, че храбрият син на Древна Тракия, характеризиран от Плутарх като “... приличащ повече на елин...” по своите разбирания, отколкото на “варварин”, е действал, воден не само от жаждата си за отмъщение, за завръщане в родината и т.н. От отделни детайли в разказите на античните автори може да се съди, че предводителят на гладиатори, роби, бедняци и всевъзможни авантюристи е имал някакви виждания за бъдещето. По всяка вероятност те са търпели развитие, а и със сигурност не са били напълно избистрени. В никакъв случай обаче не са обективни оценките, представящи въстанието на Спартак като движение на хора, водени от жаждата за мъст и плячка. Естествено, също така пресилено е “робското въстание” да се разглежда като “борба против робовладелския строй” и “революция” в съвременния смисъл на думата.

Пред Спартак е имало няколко възможни модела на държавно устройство. Първият е онзи на водачите на въстанието на сицилийските роби, вторият – държавният строй на Рим, третият – на т.нар. римски съюзници в Италия и други държавни формации в Средиземноморието. Първият модел определено не е отговарял на разбиранията на Спартак, а и на обществената атмосфера в средите на неговите въстаници. Те в мнозинството си не произлизат от онези източни страни, където неограничената царска власт на елинистическите владетели има стари корени. Вторият образец – Рим, очевидно е нежелан и неприемлив поради своите антидемократични черти по отношение на всички “не-римляни”, както и поради жестоката социална “машина” на римското робовладение. Остава третият модел, който без да е ясно дефиниран, притежаващ свои специфики във всеки конкретен случай и т.н., за тези хора е най-добре познат. Нещо повече, той в една или друга степен е близък до обществените отношения в самата Тракия, в Галия и други “варварски” общества от онази епоха. Наистина, надали е било необходимо Спартак и най-близките му съмишленици да измислят нещо ново – политическите реалности, а и философската мисъл в античния свят са давали достатъчно материал за размисъл.

Спартак не се обявява за цар (характерен момент при въстанията на робите в Сицилия), а важните решения в неговия лагер се вземат по относително демократичен начин. Дори и самото ръководене на въстаническите действия, независимо от силната и харизматична фигура на тракиеца, е белязано със знака на колективното управление – отначало “триумвиратът” на Спартак, Еномай и Крикс. В по-късните събития се забелязва нещо като “огледална” картина - срещу двамата римски консули Публикола и Клодиан действат Спартак и Крикс, които като че ли са двамата “консули” на въстаниците... От изворите става ясно, че решенията се вземат след дълги и разгорещени спорове в рамките на “военен съвет”. Спартак дели плячката по равно между всички въстаници, а по-късно забранява притежанието на злато и сребро, които се пазят в обща каса. Това е подчертано специално от Плиний Стари, който на римската алчност противопоставя порядките в лагера на Спартак и презряната му “сган”...

Благородният тракиец се опитва да предотврати или поне да ограничи насилията при превземането на градове, области и богати имения. Както стана дума, модерните изследователи отбелязват, че въстанието не е “робско” в истинския смисъл на думата. Разбира се, в него участват хиляди роби, но какви са точно те? В етнически план много от тях са чужденци за Италия: траки, гали, германци и т.н., но вероятно една съществена част от тях все пак са родени и израсли в самата Италия. Решително преобладават селските роби, докато тези от градовете са слабо представени. Ядрото на армията са гладиаторите, чиято сложна социална природа е съвсем отделна тема. Наред с робите и гладиаторите обаче в “Спартаковата война” участват и свободни селяни. Някои изследователи дори са склонни да разглеждат въстанието преди всичко като движение на обеднели италийски селяни. Тези хора не са удовлетворени от приключилата наскоро Съюзническа война (91-88 г.пр.Хр.) в Италия, те са разорени от гражданските войни, може би са пострадали от репресиите на Сула и т.н. Тези италийци, чието присъствие в лагера на Спартак е било осезателно, искат преди всичко земя и граждански права. По този начин участието на робите отива като че ли на втори план. В крайна сметка обаче и самите доскорошни роби мечтаят за същото – за земя, граждански права, сигурност за тях и семействата им.

Изказани са предположения, че Спартак може би попада под влиянието на идеите за изграждане на справедливо общество, развивани от някои антични мислители. Сред тях е римският философ Блосий (ІІ в.пр.Хр.), почти негов съвременник. Гай Блосий, роден в гр. Кума в Кампания ( огнището на “Спартаковата война”!), остроумно е наречен от А. Тойнби “елинският прототип на Маркс”. Блосий учи философия в Атина при Антипатър от Тарс. След като се преселва в Рим, той се сближава с народния трибун Тиберий Гракх и е един от вдъхновителите на неговите реформи. Първоначалният умерен проект за регулиране на поземлената собственост, предложен от Тиберий през 133 г. пр. Хр., е целял да възстанови класата на свободните земеделци и воини като главната социална опора на Републиката. Античните автори сочат Гай Блосий и ритора Диофант като “подстрекатели” на реформаторските виждания и радикалните действия на по-големия от братята Гракхи. След гибелта на Тиберий Блосий бяга при Аристоник от Пергам (Мала Азия).

Аристоник, на свой ред интересна личност от онази епоха, е претендент за короната на Пергамското царство в Мала Азия, което наскоро е попаднало под властта на Рим. Впечатляващо е, че този царски потомък води действия, които в определен смисъл са сходни с онези на Спартак половин век по-късно. Страбон разказва следното: “... Аристоник се оттеглил във вътрешните области на страната и скоро събрал голям брой бедняци и раби, които призовал към свобода. Своите привърженици Аристоник нарекъл хелиополити...” Утопичната идея за “Града на слънцето” и идеалното общество на равенството и братството между хората е внушена на малоазийския водач най-вероятно от Гай Блосий. Въстанието на Аристоник обаче е разгромено от римляните, а след залавянето и екзекуцията на своя покровител, Блосий слага край на живота си (130 г.пр.Хр.).

Разбира се, нямаме никакви данни дали изобщо или в каква степен Спартак е повлиян от подобни идеи. Действията му показват, че той нито е враг на “робовладелското общество” по принцип, нито прави някакви декларации в полза на утопични проекти от рода на “Града на слънцето” – през двете години на въстанието е имало достатъчно време и възможности те да бъдат прокламирани. При това, ако е имало и следа от подобна политика или поне пропаганда, римските историци със сигурност щяха да ни го съобщят. От онова, което знаем за Спартак, най-вече от поведението му в конкретни ситуации, бихме могли максимално предпазливо да го определим като изграждащ се “в движение” политически водач. До каква степен обаче можем да го разглеждаме като „враг на системата“, както бихме се изразили днес, съвсем не е лек въпрос...

Като син на Древна Тракия и аристократ, Спартак вероятно е възприемал дори и робството, но в неговата преди всичко “домашна форма”. Античното гръко-римско виждане за робите като “вещи”, “говорещи инструменти” и т.н. надали са били приемливи за Спартак – поне от събитията по време на оглавеното от него въстание може да се съди, че не е така. Още по-малко той е приемал идеята за римското господство над “света”, срещу която се е борил с оръжие в ръка и в родината си, и в Италия. Така или иначе, Спартак е заслужил славата си на велик водач, а през модерните ХІХ и ХХ в. името му служи за обосноваване и пропаганда на най-различни, понякога крайно радикални идеи. По-справдливо и вярно обаче ще бъде, ако виждаме в негово лице не само и не толкова безстрашен воин и “революционер”, а по-скоро един неосъществил се реформатор. Или просто Спартак Тракиеца – човекът, който е искал, опитал се е и е дал живота си, за да промени своя и бъдещия свят, да го направи по-добър и по-човечен.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели