В продължение на много десетилетия името на легендарния Индже се носи из цялата българска земя, а и сред нашите общности в Бесарабия, Таврия и Крим. Днешната представа за Индже е формирана най-вече под влияние на известната творба на големия български писател Йордан Йовков. Както е известно, Йовков заимства от предания и народни песни, като ги пресътворява в талантлива и изключително въздействаща „история“. И все пак, „литературният Индже“ не следва буквално да се отъждествява със своя прототип. Без да оспорваме гениалния „прочит“ на Йовков, все пак сме длъжни да кажем, че между съдбата  на литературния герой и историческия, реалния войвода Индже има твърде сериозно разминаване.

Интересът към личността на Индже датира от време, сравнително близко до онова на неговата гибел. Той е засвидетелстван още при Георги С. Раковски, Панайот Хитов, Добри Войников и други възрожденски автори, като продължава да е достатъчно силен до днес. Накратко ще отбележим, че на прочутия войвода са посветени редица книги и студии от академични учени, краеведи, изследователи на „свободна практика“ – като се започне от проф. Александър Теодоров - Балан с неговите „Легенди за Стоян Индже“ (1892 г.), през биографичния очерк на Горо Горов (София, 1941), до „Народни песни за Индже войвода“ на доц. Мильо Петров (София, 2006), „Стоян Индже войвода“ на Михо Н. Михов (Ямбол, 2012), биографичните очерци в енциклопедията „Кой кой е сред българите (ХV-ХІХ в.)” (София, 2000) и в новата поредица „Бележити българи“ (София, 2012, том 4).

Индже, чието истинско име е Стоян, е роден около 1755-1760 г. Според някои автори е родом от Сливен, по-точно от известната му махала Клуцохор, в която осемдесет години по-късно се ражда Хаджи Димитър. Според друга версия, предложена от изследователи на рода му, но срещаща се и у по-старите автори, вкл. у Раковски и Константин Иречек, още съвременниците му са се колебаели между Сливен и с. Попово (тур. Папазкьой), Ямболско, община Болярово. Като дете Стоян остава сирак, майка му се омъжва повторно в Сливен, откъдето е връзката с “града на стоте войводи”. Наред с това за негово родно място, макар и инцидентно, са сочени Жеравна, с. Попово, Карнобатско, и с. Доганджик, Лозенградско (Доганджа, околия Пехливанкьой, сега на територията на Турция), Източна Тракия.

В семейните предания се твърди, че малкият Стоян е даден от втория си баща в “школа за еничари” в Цариград, където той получава прозвището си заради своята “тънка” и стройна фигура. След като получава военна подготовка, младият българин е включен в отряд за изтребване на разбойници. След известно време обаче Индже убива своя командир турчин, а другарите му го избират за свой главатар и поемат хайдушките пътеки... Според други легендарни сведения Индже е отвлечен от самите еничари, но успява да избяга и повежда хайдушка дружина в Странджа. Така или иначе, Индже става известен във времето, в което води чета в Сливенския Балкан, а периметърът на действията му включва Сакар и Странджа. Всички тези сведения са по-късни от времето на самия Индже, като малко или много са украсени от устното творчество и фантазията на разказвачите.

Ако „историите“ за хайдутина Индже все пак, независимо от едни или други неясноти, като цяло отговарят на духа на епохата, то мотивът за „еничарската школа“ определено е неправдоподобен. Налага се да припомним, че събирането на християнски момчета за еничарския корпус (т.нар. девширме или „кръвен данък”) е преустановено още в началото на ХVІІІ в. Последно документално свидетелство за тази безчовечна практика е от 1703 г. От друга страна, няма нито едно директно сведение, вкл. и в народните песни и предания, в което да се твърди, че Стоян Индже е приемал исляма – категорично условие не само за еничарския корпус, но и за основните структури на османското общество и армия. Единствената възможност е младият българин да е свързан по някакъв начин с военизираното (войнушко или войниганско) християнско население. Както е известно, този особен институт е съществувал до времето на Гюлханския хатишериф (1839 г.). и е засягал стотици селища по българските земи. Именно в такава връзка той може да е изпратен в Цариград, където българи са служели в помощни части на имперската армия. Впрочем, в преданието за с. Доганджа като негово родно място, „интуитивно“ или не, се визира именно такава възможност – младият българин произлиза от т.нар. доганджии – специализирана категория български селяни, подобни на войнуците, които имат задължението да отглеждат и обучават ловни соколи. Такива „соколари“ е имало още в българското Средновековие, за което има редица споменавания във владетелските грамоти на българските царе.

След 1792 г. Индже се присъединява към кърджалиите. В някои случаи той действа заедно с помюсюлманчения българин Кара Феиз, родом от Брезник, Софийско (дн. в Пернишка област), един от най-известните размирници през “кърджалийското време”. Факт е обаче, че в османо-турските документи, в които става дума за над сто и петдесет големи кърджалийски главатари, Индже не се споменава. Това показва, че ролята му е силно преувеличена от народното предание. Още Константин Иречек обръща внимание на обстоятелството, че според народните песни Индже е най-справедливият сред разбойниците. Оттук тръгват твърденията на почти всички автори, спирали се върху живота на Индже, че той често проявава милост, че се превръща в закрилник на онеправданите българи. Твърди се например, че той набива на кол насилниците на две български момичета, че щади населението в нападаните селища и т.н. В редица песни обаче, в зависимост от едни или други обстоятелства, на преден план изпъква “Индже кърджалията”, безмилостният разбойник и насилник, което показва, че в народната памет неговия образ съвсем не е еднозначен... Както отбелязва изследователят на Странджа и Одринска Тракия Панайот Маджаров, “... най-страшните кърджалийски престъпления по обезлюдяването на селищата в Източна Тракия са свързани с името на Индже... “ (П. Маджаров. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. София, 2001). В песни, съхранени във фолклора на кримските българи, зверствата на войводата и хората му не се забравени и след сто години! Изселниците от Граматиково и околните села, принудени да търсят спасение в Руската империя, в Цариград и на други места, свързват своята злочеста съдба най-вече с Индже. Същото може да се каже и за участието на Индже в кърджалийските нападения над Котел, Жеравна, Калофер, Карнобат, Елене, Габрово, Тетевен и т.н.

Тези нелицеприятни сведения не бива да се подминават, още по-малко да се прикриват, но е пресилено бурният живот на този забележителен човек да се оценява само от тази гледна точка. Предвид самата епоха българският поборник със сигурност е имал своите грехове и лутания, които предопределят неговата еволюция от кърджалия до борец за справедлива кауза.

Борец срещу османската власт

Като народен закрилник и борец за свобода Индже се проявява нейде след 1800 г. Според интерпретираните от Г. Горов предания и песни, Индже се отделя от останалите кърджалии и става главен войвода само на българските чети в това размирно движение – извод, който обаче няма абсолютно никаква документална основа. Нещо повече, Балчо Нейков в своето “Факийско предание” разказва за т.нар. Равногорска (Странджанска) буна, която е представена като въстание за българска автономия от рода онази, извоювана в Първото сръбско въстание приблизително по същото време. Тази героична и романтична “история” не се подкрепя от документални свидетелства, нещо повече - в нея се съдържат анахронизми и смесване със събития от по-късно време, към които Индже войвода няма отношение.

Както е известно, само едно десетилетие след смъртта си Индже се превръща в прототип (или в един от възможните прототипи) на главните герои на две литературни творби – през 1834 г. великият руски поет и писател Александър Сергеевич Пушкин пише малката си и недовършена повест “Киржали” (Сочинения, т. 3. Москва, 1961). Две години по-късно известният полски писател, генерал и политик Михаил Чайка-Чайковски издава роман със същото заглавие. И двамата черпят сведения и впечатления от устни разкази, отнасящи се към кърджалиите, а вероятно и за участието на Индже във “Филики Етерия” (гръцката “Завера”) и събитията в Молдова и Влахия през 1821 г. Проблемът е, че литературните интерпретации и сюжети, от които няма как да се очаква пълна достоверност, в една или друга степен са прехвърлени от изследователите на Индже към неговия живот и дейност в по-ранно време. Оттук навярно тръгва версията, че Индже е участвал в Сръбското въстание, че са го наричали “нов Кара-Георги” (по името на сръбския предводител) и т.н. - твърдения, които се възпроизвеждат и доукрасяват от биографите на Индже, без обаче да имат сериозна документална основа. Това, което се знае със сигурност е, че през или, както ще видим, по-скоро след 1806 г. българският войвода емигрира на север от Дунав. В молдавската столица Яш той постъпва на служба в княжеския двор, като се издига до гвардейски командир. Освен това Стоян Индже се жени и има син. Впрочем оказаното доверие към бившия кърджалия поне отчасти потвърждава славата му на войвода и поборник против турците от предходните години.

По време на бурните събития, свързани с “Филики Етерия” на гръцкия национален водач Александър Ипсиланти и въстанието на Тудор Владимиреску, Индже премества семейството си в Русия (в Бесарабия), а той самия се включва в революционната армия. Целта е етеристите да преминат през Дунав в България, да вдигнат на оръжие християнското население на Балканите, на първо място българите, и да подкрепят въстанието в Гърция. Поради отрицателната позиция на Русия и конфликта между Ипсиланти и Владимиреску, след нахлуването на турски войски в дунавските княжества планът пропада. Голяма част от разбитите етеристи се спасяват в Русия и Трансилвания.

“Капитан Индже” (“Стоян волентир”) взема дейно участие като командир в тези събития и загива в отчаяната битка с турците при с. Скулен на р. Прут, близо до гр. Яш, на 17/29 юни 1821 г. След смъртта му неговата съпруга Екатерина се завръща в Яш. В молба до властите тя изтъква заслугите на българския войвода и представя “... документ, че моят съпруг, капитан Индже, непрекъснато е служил както на споменатите двама владетели (...) Той направи много услуги на княжеския двор. Когато избухна въстанието и се записваха доброволците, моят съпруг, заедно с други атакуваха влиятелните турци, намиращи се тук, което е известно на всички...”

Кога и как Стоян Индже се озовава в Яш остава неясно. В цитирания по-горе документ е казано, че той е служил на двама молдавски владетели: Скарлат Калимаки (трикратно княз на Молдова: 24 август / 5 септември – 26 октомври / 7 ноември 1806, 4/16 август 1807 – 13/25 юни 1810, 17/29 септември 1812 – юни 1819) и Михаил Суцу ІІ Младши (12/24 юни 1819 – 29 март /10 април 1821). Отиването на Индже на север от Дунав без съмнение е във връзка с руско-турската война от 1806-1812, когато десетки хиляди българи емигрират в Молдова и Руската империя. Според някои от биографите на Индже той е участвал във формираната по време на войната българска „земска войска“, за което обаче няма доказателства. Възможно е Индже и хората му да са напуснали българските земи заедно с преселващи се към Влашко, Молдова и Руската империя групи население в хода на руско-турската война.

На пръв поглед неочаквано, поне що се отнася до широката публика, може да се търси още една „българска връзка“ в съдбата на Индже - негови евентуални контакти с известния възрожденски деец и виден османски държавен функционер Стефан Богориди. Не е излишно да се припомни, че Богориди е приближен на княз Скарлат Калимаки. Той пристига заедно с него в княжество Молдова през 1812 г., като до 1819 г. е хетман (управител) на Галац и член на държавния съвет (диван). По същото време, както стана дума, Индже е на служба в самия княжески двор. Когато през 1819 г. Калимаки е поставен на княжеския престол във Влахия, Богориди придружава своя покровител в Букурещ. През 1821 – 1822 г. Богориди е назначен за „каймакам“ (наместник) на молдавския престол, така че Екатерина, вдовицата на Индже, вероятно е разчитала на това обстоятелство. С оглед на казаното молбата на съпругата на Индже очевидно не цели да запознае властите с делата и заслугите на Стоян Индже, които няма как да не са били известни на Стефан Богориди, а и не само на него (впрочем, в нейното обръщение е казано „на всички“), а да ги припомни предвид конкретните трудности на неговите близки. Дали има някаква по-конкретна връзка между емигрирането на Стоян Индже в княжество Молдова и високата служба на Стефан Богориди в Галац и Яш е трудно да се отговори, освен ако не се намерят документи и свидетелства в такава посока.

Байрактарят Кара Колю

Много от песните, посветени на Индже, съдържат изрази от рода на “Индже на Колю думаше, Колю ле, байрактаре ле...” В народната памет Индже и Кара Кольо (“Кара Колю Омарчалията”) са се превърнали в двойка герои, което в определена степен се потвърждава и от други сведения. Изследователи като Горо Горов и Никола Ферманджиев на свой ред показват общата съдба на двамата легендарни хайдушки предводители. В същност, ако се вярва на някои мотиви в народните песни и други сведения, Кара Кольо е организаторът на действията, главният съветник, нещо като “началник-щаб” на харизматичния Индже. Дали е така днес е трудно да преценим, но очевидно и в случая срещаме един от характерните за историята (както българската, така и световната) „тандеми“: Светите братя Кирил и Методий, царете Борис ІІ и Роман, Петър и Асен, Хаджи Димитър и Караджата, и т.н., и т.н. Този модел на героизация несъмнено е много продуктивен, особено когато се отнася за фолклора и народната или колективната памет.

Никола (Колю) е роден в с. Омарчево, Новозагорско, нейде през 50-60-те години на ХVІІІ в. Заради славата на Кара Колю селото, въпреки миролюбивият характер на жителите му, е наричано “хайдушко” и е будело интереса на Георги Раковски, Панайот Хитов и други видни българи от ХІХ в. Според преданията Кара Кольо става хайдутин на седемнадесет годишна възраст, още повече че баща му е бил помагач (ятак) на хайдутите от Странджа и Сакар. Скоро буйният младеж създава малка дружина, като се присъединява към хората на легендарния Вълчан войвода.

Деспотичният Вълчан и буйният Кольо не се оказват „психологически съвместими” - стига се до спор, при който войводата вдига оръжие срещу своя опонент! Обиденият Кара Кольо напуска дружината и със своите хора се съединява с четата на Индже. Според други предания и песни двамата са съратници още от кърджалийското време. Близките отношения предопределят общия им път през следващите години. С името на легендарния Кара Кольо се свързват извори, кладенци, един път между Странджа и Бакаджиците, както и т.нар. Хайдушки (Устремски) манастир “Св. Тройца” в планината Сакар. Според преданията на празника на манастира ставали многолюдни събори, на които идвали хиляди хора... Кара Кольо е заедно с Индже в Молдова и най-вероятно загива заедно с него в битката на р. Прут през 1821 г.

Последната битка на Индже

Както стана дума, „капитан Индже“ загива в битката при Скулен (рум. Sculeni) на 17/29 юни 1821 г. В тази битка около 400-500 от най-непримирите етеристи, водени от Атанасиос Карпенисиотис (славен в Гърция като един от най-ярките герои на освободителната борба), загиват в сражение на десния бряг на Прут. Те отказват да преминат на левия бряг, която по Букурещкия мир е граница между княжеството Молдова и Бесарабия, вече под руска власт. Етеристите, сред които е Индже със своите българи, се сражават до смърт срещу много по-силната турска войска, брояща около четири, според други данни дори седем хиляди души! На руския бряг на реката свидетели на неравната битка стават побегнали техни другари гърци, молдавски бежанци, руски погранични части. Присъства и губернаторът на Бесарабия, известният „попечител и благодетел на българските колонисти“ ген. И.Н. Инзов. Русите обаче няма как да се намесят в сражението предвид тогавашните междудържавни отношения и актуалната по онова време руска политика. Стоян Индже загива геройски в ръкопашна схватка с турците заедно с Кара Колю и редица прославени гръцки въстаници.

Надали може да има съмнение, че Карпенисиотис и Индже са били съмишленици в борбата срешу турската тирания. Гръцкият бунтар живее дълги години в Яш, отначало като търговец. През 1806-1812 г. се включва в руската армия. През 1812 г. след Букурещкия мир, когато руските войски напускат Влахия и Молдова, той постъпва на служба при молдавския княз. Нещо повече, става командир на гвардията на княз Михаил Суцу Младши, в която служи „капитан Стоян Индже“. През 1818 г. Карпенисиотис се включва във „Филики Етерия“, като е възможно именно той да е човекът, привлякъл Индже към каузата за освобождението на балканските християни от османското владичество. Впрочем, съпричастен към „Етерията“ е и самият княз Суцу. Когато на 5/17 март 1821 Ипсиланти минава Прут и влиза в Яш, Карпенисиотис се присъединява към него. Той командва малобройните сили на етеристите още при първата им схватка с турците в Галац на 1/13 май 1821 г. и е на предната линия чак до неравната битка при Скулен. Заради подвига си Карпенисиотис и неговите бойци, между които са Индже и Кара Колю, са сравнявани с легендарния спартански цар Леонидас и неговите 300 бойци в знаменитата битка при Термопилите – образ, използван десетилетия по-късно и от Иван Вазов за българските опълченци и русите на Шипка като „шепа спартанци“... Така или иначе, връзката на Индже с етеристкото движение, с Ат. Карпенисиотис и други гръцки водачи заслужава да се проследи още по-внимателно.

* * *

Очевидно е, че животът на Индже, белязан от толкова много неясноти и митове, се нуждае от още по-прецизно проучване. Няма съмнение обаче, че в негово лице срещаме един от най-забележителните българи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., чиито дела са възпяти от народния гений, от чиято съдба са се интересували велики българи като Раковски... Наистина, възможно най-високата оценка за легендарния войвода е дадена в народната песен! Можем ли да оспорваме онези думи, които ни разтърсват всеки път, когато ги чуем:

„Заплакала ми й гората,
гората и планината,
и на гората листето…

- Де го е Индже да дойде,
от робство да ни отърве!“


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели