Българският бизнес е ненаситен спрямо своя персонал

/Поглед.инфо/ Бизнесът трябва да прилага принципите на корпоративната социална отговорност

Икономическата теория и стопанската история са доказали отдавна, че най-добре се развиват страните, където има повече социална справедливост и обществено спокойствие. Това личи от развитието на скандинавските страни, на Германия, Франция, Австрия и други държави. Там където доминира бедността, социалната поляризация, несправедливостта, се шири икономическа стагнация, социално и политическо напрежение, остри обществени конфликти.

Днес в бедност живеят 70-75%, а в оскотяваща бедност 30-35% от българите. Тежат им безкрайните лишения, всеобщата несправедливост, чувството за изоставеност и безперспективност. Отвратени са от алчността и бруталността на олигарсите, от престъпността и корупцията. В България няма по-голям дефицит от дефицита на справедливост!

Решението на днешните ни тежки социално-икономически проблеми е в ускорения икономически растеж от 7-8-9% в продължение на 15-20 и повече години. Това обаче изисква огромни многомилиардни инвестиции, структурна, технологична и институционална модернизация на икономиката, квалификация и преквалификация на 3-4 милиона души, форсирано развитие и модернизация на здравеопазването, образованието, науката и иновациите, смекчаване на демографската криза, съвременна инфраструктура, ограничаване на престъпността и корупцията и много години.

Българските политици, които сега се гордеят с висок растеж от 3,0%, на чиято основа обещават увеличение на доходите, заблуждават хората. За България 3% е на границата на стагнацията. Нужен е много по-висок и продължителен растеж. Такъв растеж се постига само чрез предварително създаване на изброените по-горе предпоставки, а нищо подобно не се прави у нас. Към това се добавя и неблагоприятната външна среда. През близките години не може да се очаква нито по-висок растеж, нито повече доходи.

А милионите бедстващи българи не могат да чакат още 10-15 или повече години докато икономиката живне. Те искат макар и скромно подобрение, но още днес. Чудеса в икономиката обаче няма!

Главна краткосрочна цел на икономическата ни политика трябва да бъде начало на скромно подобрение в живота на хората. То трябва да става все по-осезателно през 2018-2020 и следващите години. Такова спешно подобрение може да се постигне само чрез промяна в отношенията на разпределение и преразпределение. Това пък предполага някакъв минимум от разбирателство между работодателите и наемния труд.

Друг изход няма. В обществения организъм е натрупано огромно напрежение и големи очаквания. Затова се налага бърза хирургическа намеса. Защото у нас се наслагват две социални злини: България е едновременно и най-бедната и с най-голямо доходно неравенство в ЕС.

Трябва да се действа незабавно! Политиците и бизнесът ще допуснат фатална грешка ако си затварят очите пред жестоките реалности на днешна България. Главна отговорност за това носят българските олигарси и политиците.

България е най-бедната страна в ЕС. Доходите ни са около два пъти по-ниски от това, което трябва да са при нашата производителност. БВП на човек от населението у нас е 48% от това в ЕС, а средните ни доходи са 23-25% от техните. По законите на икономиката производителността и доходите трябва да се движат рамо до рамо. Не е възможен социален мир ако несъответствието е трайно и голямо! А то е такова вече 28 години.

Това изисква алтернативна политика по разпределение на новата стойност между печалба на работодателите и заплата на наемния труд с цел - повишаване дела на заплатите. През следващите десетина години трябва да се преодолее натрупаното силно изоставане на заплатите от производителността на труда. Това може да се постигне само чрез ускорено изпреварващо нарастване на реалните заплати със 120-130 лв. годишно. То, обаче няма да е подарък от богатите за бедните, а връщане на несправедливо отнетото от тях или недодаденото им. Това означава възстановяване на справедливостта.

Бизнесът постъпваше ненаситно и брутално спрямо наемния труд 28 години, като потискаше прираста на заплатите далеч под прираста на БВП. При база 100 в 1990 г. БВП нарастна над 130%, а средната заплата едва достига 100%. С пенсиите е още по-лошо. Отнетото от бизнеса трябва да се върне на работниците чрез форсирано повишение на заплатите през следващите десетина години.

Трайното потискане на доходите създава социална несправедливост, а тя поражда социално напрежение и конфликти. То е нежелателно за наемния труд, но вреди и на бизнеса. По-добре е различията в интересите да се разрешават на масата за преговори, а не на улицата! Това е азбучна истина. Бизнесът също се нуждае от социална стабилност и спокойствие в обществото. Защото не е възможна ефективна стопанска дейност в обстановка на социално изнудване, конфликти и улични вълнения.  

Средната нетна месечна заплата в ЕС е 1508 евро, а в България е 406 евро. С изключение на Албания, всички източноевропейски страни имат далеч по-високи заплати от нашата. А на бизнеса му се струват много високи и искат да ги ограничават. Зад ниските заплати у нас се крие траен стремеж на властите, заедно с работодателите, да оставят преобладаващата част от новосъздадената стойност на предприемачите и да ощетяват работещите. Това е възможно поради пословичната робска търпимост на българите и липсата на борбени синдикати, които да ги поведат в защита на интересите им.

Освен по средната заплата, за бедността може да се съди и по минималната заплата. България е с най-ниската минимална месечна заплата в ЕС – 235 евро. Главен виновник за това са работодателите и властите. Нашият бизнес дори смята, че е много висока и действа за намалението й. Дори не признава, че е нужна минимална заплата. И в тази връзка жонглира с лъжи за опасност от безработица при евентуано въвеждане на минимална заплата.

Остра е потребността от ограничаване на голямото доходно неравенство. Както е известно, то се измерва с коефициента Джини. Колкото по-висок е той, толкова по-голямо е неравенството. При среден 31,0 за ЕС, България, Румъния и Литва имат над 37,0. А нашият бизнес не е доволен от това и иска увеличение на доходното неравенство.

Поддържането на изпреварващ растеж на производството пред средната заплата от 28 години; масовите и брутални нарушения в отношенията между труда и капитала; изпреварващият растеж на печалбата на бизнеса пред доходите на наемния труд; честият отказ изобщо от изплащане на стотици милиони лева дължими заплати на персонала чрез административни трикове, симулирани фалити и други подобни; поддържането на най-ниската в ЕС минимална и средна заплата; принуждаването на стотици хиляди българи да заминат на работа в чужбина, поради ниските заплати у нас и възникналият масов недостиг на високо и средно квалифициран персонал, довел до вноса на такъв от Украйна, Молдова и други страни; съпротивата от години срещу въвеждането на минимална заплата и на колективно договаряне между труда и капитала; най-ниските в ЕС данъци върху доходите, печалбата, имотите и дивидентите и т.н. се оказаха недостатъчни да задоволят апетитите на новите богаташи за още по-бързо забогатяване и да покажат на нашите олигарси, че е време да овладеят неукротимия си натиск срещу наемния труд.

На младини научавахме от Маркс, че при първоначалното натрупване на капитали през 18ти и 19ти век капиталът не се е колебаел да минава и през трупове в стремежа си към максимална печалба. Сега го виждаме с очите си в България.

Преди няколко години нашият бизнес и десните политици и икономисти поискаха отмяна на възнаграждението за „прослужени години” – така наречения „клас”. Синдикатите възразиха. Напоследък отново се събуди неистовото желание на бизнеса за отмяна на това възнаграждение, с цел да се ограничи нарастването на заплатите. Мизерно ниските заплати в България изглежда им се струват много високи. Искат да ги направят още по-мизерни. Не се спряха и пред лъжи: че това го нямало никъде по света, че било наследство от комунистическото минало и от класовото противопоставяне, че главно мързеливите настояват за запазване на парите за „прослужени години” и т.н.

Това не е вярно. Мога да посоча примери от много страни в Европа и извън нея, но ще се задоволя с най-убедителния – практиката на ООН, която обобщава световния опит (виж таблицата)

Скала на заплатите в ООН за професионалните

и по-високи категории- годишно бруто в хил. щатски долари

Източник: www.un.org/Depts/OHRM/Salaries_allowances/salary.htm

Нивото на заплатите за професионалния състав в ООН се определя на базата на заплатите на Федералната гражданска служба на САЩ, която е най-високо платената в света. Това се прави, за да се привличат в ООН най-добрите експерти. Скалата на заплатите в ООН се основава на 5 професионални категории за специалистите (Р-1 до Р-5), на две директорски нива (D-1 и D-2), помощник генерален секретар и заместник генерален секретар. Посочените в таблицата скали са осъвременени от 1 януари 2017 г. и са еднакви за всички организации в системата на ООН по света.

Както се вижда, за всички категории персонал има степени. За D-1 и D-2 са 10, а за Р-1 до Р-5 са 13. Най-младшата професионална категория е Р-1, а най-старшата Р-5. Най-прилаганите категории за персонала са Р-3 и Р-4. Повечето професионалисти постъпват в ООН и се пенсионират на тези категории. Повишението от категория в категория е много строго и сложно, но тук не е мястото да навлизам в подробности по него.

Важното в нашия случай е повишението от степен в степен в рамките на дадена категория. За професионалния състав то е автоматично в края на всяка година до седма степен, а от осма степен нагоре – пак автоматично, но в края на всяка втора година. Всеки служител получава ежегодно или на всяка втора година тези автоматични повишения, които се включват в основната му заплата за следващата година. За категорията Р-3 автоматичните повишения са около 1870 долара, за Р-4 са между 2050-2200 дол. и за Р-5 – между 2270-2280 дол. Както се вижда, те са около 2% от основната заплата. На нашия език това се нарича възнаграждение за прослужени години. Авторите на тази система, обобщавайки световния опит, са преценили, че прослуженото време допринася за повишаване квалификацията на служителите. Обратните твърдения на самозвани „експерти” по въпроса у нас, не отговорят на истината.

Повечето служители в ООН постъпват на Р-3 или Р-4 в началните степени и се пенсионират в горните степени на тези категории. Всеки служител на Р-3 и Р-4 може да прекара 19 години в една категория, като променя по години само степените си, а годишната му брутна заплата нараства от 88351 долара за първа степен до 113701 долара за тринадесета степен (за Р-4). Както се вижда, в тези възнаграждения няма нищо комунистическо (както ни уверяват наши бизнесмени и обслужващи ги десни икономисти), нито остатък от класовите отношения (както заяви наскоро наш вицепремиер), нито безполезно вътрешно преразпределение между служителите (както заяви тези дни една посредствена дама на висок пост в Народното събрание), нито израз на мързел, както заяви тези дни един говорител на бизнеса.. По това можете да съдите какви мъдри хора ни управляват.

Аз познавам тази практика от собствен опит като служител на ООН в продължение на 12,5 години. Постъпих на Р-3, степен IV, като специалист и напуснах на D-1 степен II, като директор на голям отдел от 30 професионалисти. С тази разлика, че през онези времена нашето правителство ни удържаше ¾ от получаваната от ООН заплата. Сега няма такива удръжки.

Цинична заблуда от бизнесмените към наемния персонал е, че „това няма да ги ощети, защото парите за прослужени години за годината през която се отменят, щели да се включат в основната заплата за следващата година”. Ощетява ги и то как! Защото това ще се прави еднократно при отмяната на възнаграждението, само за една следваща година и ще се губят парите за всички останали години. Ако се постъпи така със служител на ООН от категорията Р-4, той ще загуби по 2000-2200 дол. за всяка следваща година, докато е в ООН. Ако работи още 10 години, ще загуби сумарно 20-22000 дол. Ще загуби и от по-ниската пенсия, определяна на по-ниска основна заплата.

Призовавам българския крупен бизнес към по-конструктивно поведение към своя персонал. Прилагайте многодишния световен опит по „корпоративната социална отговорност” – един механизъм за още по-голямо приобщаване на персонала към делата и бъдещето на компанията. Това е полезно за всички – за работодателите, за наемния труд и за цялото общество. Издребняването в социални трикове, като отмяната на „прослужени години” ще поражда само конфронтация, ще трови социалния климат и ще вреди на развитието на цялото общество.

Дума