Икономическата и финансовата криза в Европейския съюз /Първа част/

Анализ на възникването и развитието на най-новата фаза на кризата

Тук няма да анализирам проявлението на световната криза в страните от Европейския съюз (ЕС), започнала в САЩ през 2007 г. и в Европа през 2008 г. и достигнала своето дъно през 2009 г. Ще се спра главно на последната фаза на кризата в Европа, наречена дългова, започнала със стагнация през 2011 г. и навлязла в рецесия през втората половина на 2012 г.

Строго погледнато, световната криза в развитите пазарни икономики още не е приключила, защото преди да излезат окончателно и необратимо от нея, европейските страни навлязоха в нова рецесия[1]. Струва си да напомня думите на президента Обама, изказани неколкократно през 2010-2011 г., че растежът на БВП не е заместител на заетостта и доходите. И наистина, докато през 2010-2011 в ЕС имаше малък растеж на БВП, спадът на коефициента на заетост и растежът на безработицата продължиха и през 2012 г. се ускориха. Така се потвърдиха опасенията, изказвани от видни световни икономисти, а също и от мен, през 2008-2009 г. за опасността от навлизане на европейската икономика в W-образен или L–образен тип на развитие, които са много опасни.

1. Рестрикция, растеж и задлъжнялост

Известно е, че ЕС е в тежко положение. Преди да е излязъл окончателно от световната икономическа криза, съюзът навлезе в така наречената дългова криза и в стагнация на производството, която вече прераства в рецесия. Рецесията е по-дълбока в силно задлъжнелите страни. Двете заедно (задлъжнялост и рецесия) не могат да се преодолеят едновременно през близките години. Временната умерена задлъжнялост помага за смекчаване на рецесията. Рецесията пък е високата цена, която ЕС ще плати в безуспешните си опити за форсирано намаляване на публичния дълг. Цената ще бъде платена, но резултат (чувствително намаляване на задлъжнялостта) едва ли ще се получи. Нещо повече, противно на очакванията на нейните причинители, по-дълбоката рецесия в страните членки ще затруднява възстановяването на потенциала им за обслужване на дълга, ще усложнява и отлага с години неговото решаване.

При равни други условия, колкото повече се бърза с преодоляването на задлъжнялостта, толкова по-дълбока и продължителна ще е рецесията и още повече ще се отлага решаването на дълговия проблем. Защото радикалните мерки по преодоляване на голямата задлъжнялост, особено чрез масирано съкращаване на държавни разходи, заетост и доходи, неизбежно ще задълбочават рецесията и ще затрудняват излизането от нея. Колкото по-форсирани и широко обхватни са тези мерки толкова по-дълбока рецесия ще причиняват. Гърция е класически пример за това. Нейният БВП в съпоставими цени намалява вече пета поредна година и това ще продължи през следващите години. Прогнозата на Европейската комисия (ЕК), че там ще има растеж от 0,6% през 2014 г. е абсурдна. А нормализирането на равнището на дълга й ще се отлага до към 2025-2030 г., освен ако още сега се направи рязко отписване на значителна част.

Положението на задлъжнелите страни (Гърция, Португалия, Кипър, Испания) се усложнява допълнително поради натрапените им от ЕК, МВФ и Европейската централна банка (ЕЦБ) или самоволно наложени (Италия, Словения и други) брутални политики за бързо излизане от дълговата криза. Тази сложна, но очевидна връзка не се разбира от ръководителите на ЕС и от другите консервативни политици и икономисти (виж таблица 1.).

Таблица 1. Растеж на БВП в задлъжнели европейски

страни прилагащи строги рестриктивни мерки – в %

Източник: Еuropean Commission, European Economic Forecast, Autumn 2012, 7 November 2012.

Пояснение: Данните за 2010 и 2011 са отчетни, за 2012 – очаквани, а за 2013 –

прогнозни. Очаквам данните за 2012 и особено за 2013 да са още по-неблагоприятни.

Както се вижда от таблицата, няма задлъжняла страна, прилагаща рестриктивна политика, в която растежът на БВП да продължава. Рестрикцията и растежът на производството, заетостта и доходите са несъвместими. Колкото по-брутална е рестрикцията, толкова по-дълбок е спадът на производството, заетостта и доходите, толкова повече се потиска потенциалът за обслужване на дълга и се отдалечава във времето свеждането му до нормално ниво

.

2. Европейската икономика – „болният човек” на световната икономика

Все повече икономисти и политици смятат, че европейската икономика е „болният човек” на световната икономика. Кризата в ЕС, който произвежда около 20% от световния БВП, влияе пряко или косвено върху икономиките на другите световни региони. Тя затруднява оживлението на американската икономика, ограничава износа на Китай, Индия, Русия, Бразилия, Турция и други нови пазарни икономики към Европа, а с това и техния растеж. Усложнява още повече икономическото развитие на най-бедните страни от Африка, южна Азия и други региони, които сега са почти забравени от световната общност.

Главните причини за настоящата криза в европейската икономика се коренят в стопанската политика на най-големите европейски държави (Германия, Франция, Италия, Великобритания, Испания) и в политиката на ръководството на еврозоната и на ЕС като цяло, а също и на ЕЦБ. Ако трябва да се представят накратко може да се каже следното: По време на световната криза повечето западноевропейски страни стимулираха икономиката с помощи за спасяване на заплашени от фалит финансови и нефинансови компании, за поддържане на вътрешното търсене, за помощи на безработни, подобно на САЩ, Китай, Япония, Русия. Известни са публичните спорове през есента на 2008 и пролетта на 2009 г. между видни американски икономисти (Дж. Стиглиц, П. Кругман, Л. Самърс и други) и членове на германското правителство по необходимостта от още по-активна държавна подкрепа по време на кризата в Европа.

Намаляването на държавните помощи и преминаването към нормален режим на функциониране на икономиките трябваше да става постепенно и да бъде преустановено след окончателното им и необратимо излизане от кризата. Вместо да се придържат към този предпазлив подход консервативните правителства на най-големите европейски страни прекратиха рязко стимулирането и преминаха към силно рестриктивна политика, като се оправдаваха с голямата публична задлъжнялост. Същото беше направено от ръководството на ЕС и на еврозоната.

Подобно на президента Хувър и неговия финансов министър Андрю Мелон в началото на голямата депресия в САЩ в 1929 г., съвременните консервативни политици и икономисти в Америка, Европа и други страни смятаха, че държавата не трябва да се намесва по време на кризата и да остави пазара да разчисти икономическия терен, като допусне масови фалити на слаби финансови и нефинансови компании и голяма двуцифрена безработица[2]. Това е безотговорна позиция на съвременни либертариански авантюристи в началото на 21ви век. Те дори заблуждаваха обществеността през последните години, че сегашният публичен дълг в развитите страни бил натрупан поради големите държавни разходи за спасяване на фалиращи компании и стимулиране на търсенето по време на кризата. Това не е вярно! За повече подробности по този въпрос виж моя сайт на адрес www.iki.bas.bg/CVita/angelov/index.htm публикация № 190[3].

Така лечението на болния пациент (затъналата в криза европейска икономика) беше прекратено преди окончателното му оздравяване и той беше „изписан” от болницата (държавната помощ – прекратена). Лишен от активно лечение и постоянни лекарски грижи, положението на пациента отново се влоши. Повторното му връщане в болницата (възстановяване на държавната подкрепа) усложнява, удължава и оскъпява новото му лечение до пълното оздравяване. Същото става през 2011 и 2012 г. с „неизлекуваната” европейска икономика поради преждевременно натрапената й силно рестриктивна политика.

Консервативните политици и икономисти често дават за пример Германия: тя също провеждала, казват те, рестриктивна политика (която потиска вътрешното търсене) и въпреки това имала растеж: през 2010 г. – 4,2%, за 2011 г. – 3,0%, за 2012 г. се очакват 0,8%, а за 2013 г. се прогнозират също 0,8%. Първо, главният фактор за растежа в Германия през последните години е голямото външно търсене, което, между другото, допринесе и за натрупване на големи търговски дефицити в отделни страни от ЕС и извън него. Второ, с постепенното ограничаване на възможностите за износ към страни в ЕС и към трети страни (извън ЕС), в резултат на настъпващата стагнация и дори рецесия в тези страни, темповете на растеж в Германия затихват. Защото сега тя все повече трябва да разчита на вътрешното търсене за своя растеж и е много вероятно за 2013 г. растежът й да е доста по-нисък от прогнозирания.

Консервативните ръководители на ЕК и на европейските правителства се нуждаеха от оправдание за незабавния преход към рестриктивна политика. Задлъжнялостта на няколко малки страни членки (Гърция, Ирландия, Португалия, Унгария) и на още няколко по-големи икономики (Испания, Италия, Белгия), високият общ публичен дълг на ЕС (80,2% към БВП) в 2010 г. бяха използвани като алиби за рязък обрат към рестриктивен режим. Ако не беше задлъжнялостта щеше да бъде намерено друго оправдание. Защото световният финансов капитал търсеше реванш на всяка цена за понесеното унижение като главен виновник за световната криза и започналия ренесанс на Кейнсианството.

Това беше груба грешка на европейските правителства поне по две причини – избора на времето и начина на действие:

Първо, високата публична задлъжнялост не е ново явление за Европа. През последните 180 години Великобритания е имала дълг над 100% от БВП в продължение на 80 години. Въпреки ограничителя с договора от Маастрихт от февруари 1992 г. за публичен дълг до 60% от БВП, някои страни имаха дълг около и над 100%, а средно за ЕС през последните две-три десетилетия беше около 70-75%. Наистина, трябваше да се вземат мерки за намаляване на задлъжнялостта, но това не биваше да става по време на кризата. Защото политиката на балансиран бюджет по време на криза като средство за намаляване на публичния дълг е икономическо самоубийство. Особено за по-бедните европейски страни. Това твърдят многократно през 2011-2012 г. световни икономисти като Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, Лоуренс Самърс, Нуриел Рубини и много други.

Второ, възприет беше погрешен подход за намаляване на задлъжнялостта – брутални поголовни съкращения на държавни разходи и на заетост. Ограничават се личните доходи на домакинствата от заплати, пенсии и социални програми. Съкращават се държавните разходи за здравеопазване, образование, наука, иновации, социални програми, трансфери за местните бюджети. Съкращават се инвестиционните разходи на държавата, общините и компаниите.

Провереният в световната практика здравословен подход беше друг – стимулиране на производството и заетостта, което води до повишение на доходите на домакинствата, а чрез тях – на платежоспособното потребителско търсене, което формира по-голямата част от БВП. Поддържане на временен умерен бюджетен дефицит до 3-4% от БВП с което да се помага за по-голямо държавно търсене. Всичко това води до по-големи инвестиции на държавата и бизнеса. То пък означава по-голям БВП. По-високите лични доходи осигуряват по-големи постъпления в бюджета от данък върху доходите, ДДС и други данъци. По-високата стопанска активност повишава постъпленията в бюджета от корпоративен данък, ДДС, акцизи, мита и други данъци. В срок от няколко години можеха да се преодолеят най-големите бюджетни дефицити, да се сведат до около 3% от БВП за известно време, а след това да се постигнат бюджетни излишеци, които са най-сигурния начин за постепенно безболезнено намаление на публичната задлъжнялост. Тази очевидна логика не беше разбрана от консервативните политици и икономисти в Европа. Това изправи ЕС пред нова криза.

За резултатите от тази политика на европейските страни, която е различна от политиката в САЩ, си струва да размислим над следните данни (виж таблица 2.).

Таблица 2. Две политики - два резултата - в %

Източник: Данните за растежа: IMF. World Economic Outlook, October 2012, p.190. Данните за безработицата и заетостта :European Commission, European Economic Forecast, Autumn 2012, 7 November 2012, p. 51. Не разполагаме с прогнозни данни за заетостта в САЩ.

Пояснение: Данните за 2009-2011 са отчетни, за 2012 – очаквани и за 2013 – прогнозни.

Моят извод след анализа на тези данни е, че по-предпазливата политика за излизане от кризата създава условия за по-бързо постигане на по-висок растеж, по-висока заетост и по-ниска безработица. След рецесията от 2009 г. американската икономика поддържа по-висок растеж от този в ЕС, като разликата в полза на САЩ се очаква да е още по-убедителна през 2012 и 2013 г. Също така убедителни са предимствата по безработицата: в САЩ - тя непрекъснато намалява през последните години, а в Европа расте. Разликите в полза на САЩ през 2012-2013 се очаква да са още по-убедителни. По най-новите данни за октомври 2012 г. безработицата в САЩ е 7,9%, а в ЕС 10,7%. Подобна е картината ако се сравняват равнищата на заетост. За 2011 г. заетостта е 70,4% в САЩ и 68,6% в ЕС-27.

Проведеният Европейски съвет през юни 2012 г. показа, че в Брюксел не разбират истинските причини за сегашната криза в европейската икономика. На първо място се поставя публичният дълг и слабостта на финансовия сектор. След това, от кумува срама, се споменава за ниския растеж и макроикономическите дисбаланси. Не се разбира, че дълбоките корени на кризата са в ограниченото вътрешно и външно търсене и обусловената от това липса на икономически растеж, намаляващата заетост и ниските доходи. Отново се подчертава, че най-важен е финансовият сектор на икономиката, а не производството на материални и духовни блага. Целта на икономическата политика – производството на повече блага за хората, се подменя със средствата на тази политика – показателите на финансовия сектор.

Световната стопанска история потвърждава, че финансовата система съществува, за да обслужва производството на материални и духовни блага, а не обратното. Сега обаче се натрапва, че производството, заетостта, доходите трябва да се подчиняват на състоянието на финансовия сектор и да го обслужват. Решаващо, според тях, е значението на финансовия сектор и неговите измерения, като бюджетен дефицит, публичен дълг, състояние на банковите и небанковите финансови институции, а не производството на материални и духовни блага, заетостта, доходите, социалната справедливост. Или най-общо казано – качеството на живота на хората.

Веруюто на тези хора е, че спокойният финансов пазар възстановява доверието, а то, на свой ред, съживява растежа. За тях ключовата фраза е „доверието на финансовите пазари поражда растеж”. За алтернативната политика, която аз споделям, ключовата фраза е „платежоспособното търсене поражда растеж”. Наистина, в една пазарна система доверието е много важно, но то не може да съществува ако липсва производство и платежоспособно търсене. На доверие може да се купува известно време от малкия селски магазин със запис на вересията в тефтера, но с голо доверие не може да функционира националната и още по-малко световната икономика, ако липсват най-важните движещи сили на системата. Производството и платежоспособното търсене са част от тях, защото от край време хората произвеждат, за да потребяват. Липсата на платежоспособно търсене прави производството безсмислено. Никой предприемач не би произвеждал, за да пълни складовете си с готова продукция и да замразява оборотни средства. Това би го довело до сигурен фалит.

Ако продължава досегашният стил на подмяна на целите със средствата на икономическата политика, т. е. подчиняване на производството, заетостта и доходите на митичната финансова стабилност, няма да има растеж и още по-малко силен, умен, приобщаващ и устойчив, както пише в стратегията „Европа 2020”. Поставя се кръст на стратегията за ускорено развитие на Европа и постигане на целите към 2020 година, забиват се последните пирони в ковчега на Европейския социален модел, с който Европа до скоро се гордееше. Европа е изправена пред опасността да загуби цяло десетилетие в икономическа стагнация и 500 милиона души в страните членки да платят астрономическата цена на консервативния догматизъм на сегашните ръководители на ЕС и на някои страни членки.

Да се говори за дългова криза в целия ЕС като първопричина за общата криза, е пресилено. Както вече посочих, проблемът с дълга беше съзнателно преувеличен и дори истеризиран през 2010-2011 г., за да се оправдае резкият обрат към силно рестриктивна бюджетна политика в страните от ЕС. Това е отчаян консервативен реванш на световния финансов капитал срещу частичното прилагане на кейнсианска политика в САЩ и Европа по време на кризата.

По последната есенна прогноза на Европейската комисия очакваната публична задлъжнялост през 2012 г. в еврозоната е 92,9%, а общо за ЕС – 86,8%. 14 страни членки ще имат публичен дълг над 60%, а 4 страни – над 100% (Гърция – 176,7%, Италия – 126,5%, Португалия – 119,1%, Ирландия -117,6%). Превишението над допустимото ниво (60%) е значително.

От това, обаче не могат да се правят категорични изводи за обща дългова криза. Страните с очакван най-нисък публичен дълг през 2012 г. са Естония – 10,5%, България – 19,5% и Люксембург – 21,3%. Това не означава, че всички страни с дълг над 60% са в дългова криза, нито пък, че трите с най-нисък дълг са с най-здрави икономики и високо благосъстояние. За 2012 г. се очаква публичният дълг да бъде в Белгия – 99,9% от БВП, Франция – 90,0%, Великобритания – 88,7%, Германия – 81,7%, Австрия – 74,6%, Холандия – 68,8%. Всички тези страни и още много други (над половината от членовете на общността) имаха задлъжнялост над 50-60% от БВП през последните 10-15 години, но не се говореше за дългова криза. Към 8 декември 2012 г. публичният дълг на САЩ е бил 16,4 трил. долара или 72% от БВП.

Никой обаче не говори, че тези страни са най-застрашени от дългова криза сега. И ако то се споменава за САЩ, правят го предимно политиците от републиканската партия и консервативните икономисти в САЩ и по света, които не се интересуват от нищо друго, освен от балансиран бюджет. Най-уважаваните американски икономисти и модерните икономисти по света не споделят подобна теза, защото са убедени, че при възстановяване на нормална стопанска активност ще се повиши производството, заетостта, доходите, постъпленията в бюджета и в осигурителната система, ще се улесни обслужването на дълга и размерът му ще се нормализира постепенно и по-безболезнено.

Високият процент на задлъжнялост не е достатъчен критерий, за да се говори за дългова криза. Изброените по-горе страни (Белгия, Франция, Великобритания, Германия и т.н.) с голям публичен дълг не са заплашени непосредствено от дългова криза. Важна е способността на икономиката да обслужва дълга си. Това пък зависи от цял комплекс фактори и преди всичко от високия икономически растеж, заетостта, производителността, конкурентоспособността и финансовата стабилност, които определят здравословното състояние на икономиката. То пък позволява на такива икономики да получават при нужда допълнителни ресурси от паричния пазар при по-ниска лихва. Точно такъв е случаят със САЩ. При тях номиналният размер на дълга нараства много повече отколкото разходите по неговото обслужване, поради по-ниската лихва. Именно те са важни при оценка на дълговото бреме.

3. Опасността от ново икономическо потъване

Тези фактори показват, че най-голямата непосредствена опасност за Европа и Америка не е дълговата криза, а опасността от ново потъване на техните икономики. Строго погледнато, въз основа на цяла поредица от показатели, Европа и Америка все още не са излезли от кризата окончателно и необратимо. Както напомних по-горе, не без основание президентът Обама заявяваше многократно през 2010-2012 г., че растежът на БВП не е заместител на заетостта и доходите. Ключовите думи на разумната икономическа политика сега са „растеж и заетост”, а не рестрикции. Защото рестриктивната политика е най-сигурният път към ново икономическо потъване.

Ново потъване на американската и европейската икономика ще означава, че световната криза придобива W-образен или L–образен характер. Това вече започна в Европа. Ако стагнацията и рецесията в Европа обхване и САЩ, двете икономики, които произвеждат около 40% от световния БВП, ще настъпи ново потъване на световната икономика. В началото на септември 2011 г. Джоузеф Стиглиц заяви, че ако настъпи нова рецесия в Америка, това е лошо за световната икономика. Ако се случи едновременно в Америка и Европа - ще е катастрофално за света.

Кои са причините за евентуално ново потъване на двете тясно свързани икономики?

Първо, продължават да действат причините, породили последната световна криза: бизнес цикълът, прекалената дерегулация на стопанската дейност и особено във финансовия сектор, острите дисбаланси между вътрешно потребление и износ и между потребление и натрупване в най-големите страни и региони на света, икономическата и социалната поляризация на национално, регионално и световно равнище.

Второ, от голяма криза се излиза много трудно. Световната стопанска история го потвърждава. Така беше с кризата от 30-те години на миналия век. Трябваше да започне Втората световна война, за да се излезе от кризата. Такъв изход сега е абсурдно немислим и трябва да се търсят само мирни варианти. А те не дават бързи резултати. Стратегическото направление към тези мирни варианти е бързото възстановяване на растежа.

Трето, погрешната политика за излизане от последната криза. Правителствата в Америка и в Европа положиха повече усилия в разгара на кризата да спасяват големите корпорации и много по-малко – за стотиците милиони трудови хора. Wall Street беше предпочетен пред Main Street. От друга страна, както вече подчертах, изходът от кризата трябваше да бъде постепенен. Вместо това, през 2010-2012 г. консервативните правителства в Европа извършиха преждевременен рязък обрат към силно рестриктивна политика, под претекста за ограничаване на публичния дълг. И тук отново грижите бяха не толкова за помагане на по-задлъжнелите страни и на милионите граждани (Гърция, Ирландия, Португалия, Испания), а на техните кредитори – банките от Германия, Франция, Великобритания, Швейцария, съответните национални търговски банки, Европейската централна банка, МВФ.

Четвърто, разнородният характер на общността и слабата интеграция в икономическата политика. В ЕС и дори в еврозоната членуват високо развити и слабо развити страни по европейски стандарти. При такава икономическа разнородност е почти невъзможно да се провежда единна икономическа, финансова, социална и друга политика. Общата валута в еврозоната предполага обща парична и бюджетна политика. Обща парична политика има, но няма обща бюджетна политика, а това създава големи проблеми пред общата валута и нейното бъдеще, а също и за нормалното функциониране на икономиките. Много големи са различията в данъчната политика. Без ускорена интеграция в икономическата си политика ЕС няма шансове за успех в глобалната конкуренция.

Пето, безотговорното поведение на рейтинговите агенции. Тези агенции се дискредитираха непосредствено преди кризата в 2008 г., а също и през последните години. Със своите оценки те могат да сринат големи компании и да причинят много трудности на отделни държави и региони[4]. Предстои сериозен анализ и преоценка на досегашната дейност на тези агенции. Напоследък се активизира дейността на Европейската комисия по затягане на регулациите, повишаване на прозрачността и на отговорността на агенциите за правените оценки. Обмисля се създаването на независима Европейска рейтингова агенция, която да работи под обществен контрол.

Шесто, ръководителите на развитите страни много бързо забравиха поуките от последната криза и собствените си декларации в разгара на кризата за повишената роля на държавата в управлението на икономиката, за новата инфраструктура на световната финансова система, за новата световна резервна валута, за новата роля на Г-7 и Г-20, че глобалните проблеми изискват координирани глобални решения и т.н.[5]

Седмо, все повече се чувстват дефектите на капитализма като икономическа система. Кризите през последните десетилетия зачестяват и се задълбочават. В разгара на кризата се заговори, че „Новият свят изисква нов капитализъм”. По инициатива на Николас Саркози, Ангела Меркел и Тони Блеър беше проведена дискусия на тази тема в Париж през януари 2009 г. Financial Times проведе интересна дискусия на същата тема на страниците си през януари-март 2009 г. Тя беше продължена в началото на 2012 г. на страниците на същия вестник с дискусия на тема „Кризата на капитализма”. В това отношение заслужава внимание анализът на Нуриел Рубини от август 2011 г. в статията „Кризата на капитализма”, където показва, че в САЩ вече са изчерпани всички познати на науката регулативни инструменти. Много интересна е също статията на Джоузеф. Стиглиц от юли 2011 г. „Идеологическата криза на западния капитализъм”, публикациите на Пол Кругман и на други видни икономисти по същите въпроси. Все повече политици и икономисти по света говорят за „нов баланс между пазар и държава”, за необходимостта от радикални промени в системата на сегашния капитализъм. Расте интересът към китайския модел за съчетаване на фундаменталните пазарни принципи с държавното регулиране.

Настоящата кризисна ситуация ще бъде продължителна, понеже нейните корени са дълбоки и сложни и не позволяват лесни решения с бързи резултати. Светът е изправен пред W-образно или L-образно икономическо развитие през следващите години. Предстои продължителна икономическа стагнация, години на ниска заетост, нарастваща бедност и социална поляризация. Всичко това води до нарастващо отчуждение, социална и политическа конфронтация. Тази сложна икономическа ситуация се превръща в най-голяма заплаха за националната, европейската и световната сигурност.

4. Оценки на световно известни икономисти за кризата

В този контекст може би е интересно да се напомни какво мислят някои от най-големите американски световно известни учени икономисти.

Джоузеф Стиглиц повтаря многократно от започването на кризата, че съкращенията в държавните разходи само ще влошат финансовия хаос, понеже ще намалят данъчните постъпления. Той писа: „Съкращенията са не само рецепта за повече болка сега. Те са рецепта за повече страдания и в бъдеще... База за бъдещ икономически растеж не се създава чрез поддържане на негативен икономически растеж сега”. Според него, „По най-добрия сценарий американската икономика се насочва към болест от японски тип, известна като L–образно възстановяване. По най-лошия сценарий - към много рецесии с двойно потъване, ако политиците настояват за сегашните ограничителни мерки”.

И по-нататък „Трябва да се освободим от мита, че с намаляване на дефицитите ще възстановим икономиката. Работни места и растеж не се създават чрез уволняване на работниците и намаляване на разходите. Фирмите, които имат капитал не инвестират и не назначават работници, понеже няма търсене за техните продукти. Ограниченията водят до намаление на търсенето, а това прави безсмислено инвестирането и назначаването на персонал”.

И по-нататък,”Няма „вълшебно доверие”, което да вдъхновява магически

инвеститорите, след като видят, че дефицитът намалява. Ние го изпробвахме многократно. Като използваше формулата за ограниченията тогавашният президент Херберт Хувър превърна срива на капиталовия пазар в 1929 г. в Голямата депресия през 30-те години. Аз лично видях как МВФ наложи ограничения на източноазиатските страни и превърна спадовете в рецесии, а рецесиите в депресии... Сега даже МВФ признава, че е необходима фискална подкрепа... Най-важното е да се върне Америка на работа. По-големите лични доходи означават и по-големи данъчни приходи”.

В статия от 3 октомври 2011 г. в Project Syndicate Стиглиц заключава: „Правителствата играят важна роля във финансиране на услугите за здравеопазване и образование, които хората желаят. Финансираното от правителството образование ще играе ключова роля за възстановяване конкурентоспособността на Европа и Америка. Но ръководителите и на двете избраха фискалните ограничения и с това предрешиха бавното възстановяване на техните икономики от кризата.

Рецептата за излекуване на световната икономика следва пряко от диагнозата: по-големи правителствени разходи, насочени за улесняване на преструктурирането, за пестене на енергия, намаляване на неравенството и реформа на световната финансова система, която създава алтернатива на трупането на валутни резерви.

В крайна сметка, световните лидери ще го разберат. С намаляване на възможностите за растеж, те нямат друг избор. Пита се, обаче, колко още страдания трябва да понесат народите, преди това да стане?”

Пол Кругман писа в The New York Times на 25 септември 2011 г: „Европейските политици наверно ще намерят начин да предоставят повече кредити на нуждаещите се страни, изправени пред катастрофа. Те обаче изглежда не са готови да преценяват суровите факти – че без по-експанзивна бюджетна и парична политика в най-силните европейски икономики всичките им спасителни действия ще се провалят... Европейският отговор беше да наложи сурови бюджетни ограничения, особено резки съкращения в публичните разходи от затруднените длъжници, като междувременно прекратяват финансирането докато се възстанови доверието на частните инвеститори.

Може ли да работи такава стратегия? Категорично – не за Гърция, която в действителност допусна бюджетно разточителство през добрите години и дължи повече отколкото е способна да изплати. Това може би не важи за Ирландия и Португалия, които по различни причини също имат големи задължения. При благоприятна външна среда – силна обща европейска икономика с умерена инфлация – Испания, която дори сега има относително нисък дълг и Италия, която има голям дълг, но изненадващо нисък дефицит, биха могли да се измъкнат. За съжаление, европейските политици не създават икономическата среда от която тези длъжници се нуждаят.

Частното търсене в задлъжнелите страни рязко спадна в края на финансирания с дългове бум. Междувременно разходването в публичния сектор е рязко ограничено с програмите за съкращения. Тогава от къде се очаква да дойде растежът и работните места? Отговорът може да бъде – износът, главно към другите европейски страни. Но увеличение на износа не е възможно ако страните вносители също прилагат ограничителна политика, която тласка Европа в рецесия... Не виждам признаци европейските политически елити да са готови да преосмислят своята ограничителна догма на твърдите пари.

Част от проблема може да бъде, че тези политически елити имат избирателна историческа памет. Те ни напомнят за германската инфлация от началото на 1920-те, история, която няма нищо общо със сегашното положение. Но почти никога не говорят за много по-уместен пример: политиките на Хайнрих Брюнинг, германски канцлер от 1930 до 1932 г., чието настояване за балансиран бюджет и запазване на златния стандарт доведоха до Голямата депресия в Германия, даже по-лоша, отколкото в останалата част на Европа, създавайки условия за - вие знаете какво (Кругман намеква за идването на Хитлер на власт - бележката моя).

Сега аз не очаквам нищо толкова лошо да се случи в Европа от 21. век. Има обаче много голяма пропаст между това, което е необходимо за оцеляване на еврото и това, което европейските ръководители са готови да правят или дори да говорят. При наличието на такава пропаст е много трудно да се намерят основания за оптимизъм”.

Друг виден американски икономист Нуриел Рубини, който пръв предсказа и обоснова настъпването на кризата в САЩ в 2007 г., писа: „Последните икономически данни показват, че рецесията се връща в повечето напреднали страни... Трябва да се съгласим, че ограничителните мерки, необходими за избегване дерайлирането на фискалния влак, имат потискащ ефект върху производството. Ако страните в периферията на еврозоната са принудени да предприемат фискални ограничения, държавите които могат да приложат краткосрочни стимули трябва да го направят и да отложат собствените си ограничителни усилия... Без бързо връщане към растеж не могат да се избегнат повече фалити и социални вълнения... Напредналите страни имат нужда от средносрочен план за възстановяване на конкурентоспособността и заетостта чрез масирани нови инвестиции във висококачествено образование, повишаване квалификацията на работниците, подобрения в човешкия капитал, инфраструктура и алтернативни източници на енергия... Най-добрият начин да се избегне рискът от повторение на последствията от първата голяма депресия от 30-те години на миналия век е предприемането на агресивна глобална политика за растеж сега”.

Големият американски икономист Лоуренс Самърс, бивш министър на финансите при президента Клинтън и главен икономически съветник на президента Обама през първите две години на първия му мандат писа, че „при значителна слабост на икономиката е необходима политика на растеж. Старомодната доктрина за агресивно фискално свиване е дискредитирана. Европа се нуждае от стратегия за растеж... Европа може да въведе ред в своите дългове и да допринесе за по-силна глобална икономика, само ако тя самата расте. Това изисква обща фискална и парична експанзия”.

Продължава